Колкото повече стискаш, толкова повече се изплъзва.
И аз съм изпадала в ситуации, в които вярвам, че има само една врата.
Че съдбата ми се предопределя от това да я отворя. Че ако точно тази цел не се реализира, нищо друго няма смисъл.
Тогава всичко в мен се фокусираше в това. Влагах мисли, усилия, енергия, безпокойство.
Събуждах се с тази цел, заспивах с нея, опитвах се да подреждам дните си, така че в центъра на всичко случващо се в живота ми бе тя.
Колкото по-важна я правех, толкова по-невъзможна ставаше.
Колкото повече я фаворизирах, толкова повече тя се превръщаше в химера.
Въпреки всичко това или може би точно заради него, колкото повече я стисках, толкова повече тя се изплъзваше. Все едно пясък изтичаше от ръцете ми, оставяйки сухота и грапавост след себе си.
Истината е, че свръхважността е капан.
Тя ни кара да вярваме, че има само един шанс, една врата, един правилен път. А всъщност това е илюзия, създадена от страха, от високата амбиция, от очакванията и разбирането за успех.
Без това, към което се стремим, няма да сме достатъчно добри.
Ако изпуснем този момент, няма да има друг. Ако не успеем, по начина, който възприемаме като единствен, ще изпием горчивата чаша на неуспеха. Дори на провала.
Това звучи като шепот, който ни преследва дори в най-тихите мигове. Очаква да го чуем, да го проумеем и да се вслушаме в него. Преди да го послушаме безропотно имаме правото да го преосмислим. Имаме възможността да си зададем въпроса:
Нима е така наистина?
Отговорът му ни предоставя опцията да изберем друг начин на мислене и себеоценка. Да отпуснем натиска и да се откажем от него. Защото съдбата не обича директивите и контрола.
Ако пропуснем тази нежна възможност, животът започва да ни дава уроци чрез неприятности и болки. Не като наказание, а като покана да погледнем по-широко. Да ни покаже, че вкопчването е всъщност загуба на гъвкавост и радост.
Когато се вкопчваме, виждаме света като тесен коридор. Само с една врата. Стоим пред нея, умоляваме я да се отвори, блъскаме я, ритаме я.
Но ако се отпуснем, започваме да виждаме обходните маршрути. Други възможности, други хора, други проекти, други радости.
И тогава животът се разгръща като градина с много алеи.
Някои са прави и ясни, други са криволичещи и неочаквани, трети водят до пейка, на която просто да поседнем и да си поемем дъх.
Всяка от тези алеи може да бъде начало. Парадоксът е, че именно, когато спрем да стискаме и натискаме, първоначалната цел често сама идва при нас спонтанно. Защото вече не е товар, а просто една от безкрайните възможности, които сме пренебрегвали.
Спиралната динамика ни дава особено яснота и подкрепа в такива напрегнати моменти.
На по-ниските ѝ нива страхът ни кара да вярваме, че има само една истина, една възможност, една врата.
Тогава животът изглежда като битка, в която доминира идеята „Или ще победя, или ще загубя всичко“.
Но когато се развиваме нагоре по спиралата, започваме да виждаме множеството пътеки. Появява се способността да разпознаваме и други гледни точки, да виждаме богатството на изборите, а не ограниченията.
Тогава истинската свобода е в различаването и осмислянето на многообразието. Не в правилната врата, а в умението да преминеш през онази, която в този момент е на твоя път.
✨ Сега те каня да се вгледаш в своя живот:
В коя цел си се вкопчила толкова силно, че тя започва да се изплъзва?
И кои обходни маршрути вече те чакат, ако си позволиш да ги видиш?
Аз самата се уча всеки ден да пускам хватката да не превръщам целите си в окови, а в пътеки.
Когато успея да го направя, когато – както обичам да казвам – му отпусна края, че даже и двата края, тогава откривам, че животът винаги ми показва нови врати.
Не една-единствена, а много. И ги отваря пред мен широко.
Всяка от тях достойно би могла да бъде моето ново начало. По-красиво от бленуваното.
И за теб също.
