Който може, си го може!
Всички ние сме големи майстори в това да скрием от себе си онова, от което толкова силно се нуждаем – своето спокойствие.
Ако си олицетворение на уравновесеност, покой и баланс, приеми искреното ми възхищение. Ти си скъпоценното изключение от правилото, под чийто общ знаменател сме се натикали ние – другите.
Дробната черта на знаменателя ни е като родна стряха и не смеем да й изменим. Защото правилата са, за да се спазват, а това обединяващо ни правило гласи:
Ако си тревожна постоянно, значи те е грижа, значи обичаш, ти си отговорна, ти си лоялна, не си егоист, на теб може да се разчита!
Честно е да кажа, че с такива думи бих започнала този текст преди години. Преди вече доста години, когато наистина се намирах под общия знаменател на тревожността по подразбиране. Сега не съм над него, а се измъкнах напълно.
И разбрах, че от такава стряха – пази Боже!
Помъдрях и прозрях, че “автоимунното” прегаряне, което си докарваме сами, до голяма степен се случва заради тревожността, която сме приели като стереотип. В редките случаи, когато успяваме да я игнорираме, моментално я заместваме с чувство на вина, че сме го сторили и бързо се връщаме в изходна позиция. Следва спринт към нова тревога. Спокойствие ли?!
Тук не става дума за онези ситуации, които са брутални житейски урагани. Говорим за всекидневния живот с всекидневните препъникамъни, които е по силите ни да подминем, да прескочим или, ей така за кеф, да вземем в ръка и да изхвърлим далеч встрани. Знам, че разбираш за какво ти говоря. Знам, че изпитваш раздразнение в момента, че се опитвам да ти отнема правото на тревожност. Но, я чакай, нали щях да ти разказвам за спокойствие?! Не го правя все още, защото те моля заради теб самата, кажи, не на мен, а на себе си, кои са твоите препъникамъни всеки ден, заради които включваш тревожността си на автомат?
Назови ги.
Изброй ги.
Напиши ги.
Сега вече имаш камъните, под които стои скрито твоето спокойствие. Къс по къс, е скътано ту в ръцете на някое палаво детенце, ту е дадено на вироглавия тийнейджър, ту е връчено на половинката, на майката на половинката, на любовта на живота ни, на шефа, на счетоводителя, на маникюристката, на фитнес инструктора, на съседите, на правителството, на …
И т.н.
Всеки един от тях е получил дял от твоето спокойствие. Всеки един от тях трябва да направи или да не направи конкретно нещо или неща, което е единствено условие да си върнеш спокойствието и да бъдеш спокойна.
Трябва ли? А възможно ли е? Ако не стане според очакванията ти за “трябва”, колко време от живота си си готова да погубиш?
В чии ръце е твоето спокойствие?
Вземи си го обратно! Само поискай!
за безплатното предствяне на програмата за профилактика на стреса и прегарянето.
Още сега.
