Защо в България произнасянето на думата коучинг предизвиква повдигане на веждата?
Странен факт е, че и на изток, и на запад от България коучингът е много по-разпознаваем и използван. По нашите земи обаче му подхожда индианското име Липсващия елемент. Само че не става дума за романтиката на Майн Рид, а за много сериозни неща от реалността ни.
Дълго съм разсъждавала върху този феномен. И като коуч, който всеки ден практикува в България, и като човек, израснал сред същите мисловни филтри. Според мен отговорът се крие в някои специфични особености на нашата народопсихология, които действат като защитен механизъм. А също и като буфер срещу напредък, задържащ в зоната на комфорт на привидната мъдрост.
Тази статия е за онези, които са готови да свалят бронята на подозрителността. Пиша я без да поставям диагноза, но и без да си затварям очите пред (не)способността ни да се доверяваме, да се развиваме и променяме. Като личности и като общество.
Езиков патриотизъм
У нас, щом се произнесе „коучинг“, една от неизбежните, почти първосигнални реакции си остава езиковата отбрана. Още преди да са попитали „Какво е това?”, отправят критика с: „А защо с тази чужда дума? Нямаме ли си българска?“.
Зад тази загриженост за езика често стои смесица от културна несигурност и непознаване както на същността на коучинга, така и на естествения начин, по който езикът се развива. Понякога в защитата на чистия роден език започваме да се държим като по-светци и от Свети Георги, размахвайки меча на родолюбието срещу всяка нова дума. А истината е, че езикът, като жив организъм се развива. Не само допуска, но и има нужда от заемки, за да назовава новите идеи, явления и професии, които времето неизбежно ражда.
Отхвърляне, отричане, заклеймяване
Ако не разбираме нещо или не можем да го проумеем, защото е извън обхвата на досегашния ни опит, най-лесният изход е да го отречем и заклеймим. Това не е просто несъгласие, а опит да заличим съществуването на различното и новото.
Както е казал шопът, изправен пред жираф: “Е, те такова животно нема!”. В този фолклорен абсурд се крие цяла философия на оцеляването. Ако нещо не се вписва в моя двор, значи то е измама или посегателство. Това отричане е нашият начин да си спестим дискомфорта от признанието, че светът е станал по-голям, отколкото сме готови да приемем.
Идеологическо недоверие
В култура, тренирана да се пази от идеологическа пропаганда, фалшиви обещания и кухи лозунги, всяко вдъхновяващо послание за вътрешна промяна, каквато е заложена в коучинга, по подразбиране буди подозрение. А след него автоматично се активира своеобразен национален имунитет на скептицизма.
За много хора коучингът звучи като поредната форма на скрита манипулация или вносен оптимизъм. Естествено възникват въпроси като: „Какво всъщност се опитват да ми продадат?“ или „Къде е уловката?“ като защитна стена срещу нови разочарования.
Инфлация на истината
Живеем във време, в което всеки с достъп до интернет може да се обяви за експерт, гуру и дори коуч (без да има нищо общо с коучинга). Това масово самопровъзгласяване на специалисти предизвика една специфична и опасна инфлация на истината и морала.
В очите на масовия потребител е почти невидима разликата между международно акредитиран коуч професионалист, псевдо коуч или инфлуенсър, създал мотивационно съдържание в YouTube. Когато социалните мрежи заливат с фалшиви решения и вълшебни хапчета, хората естествено се бронират с пренебрежение.
Необходимост от контрол
В нашата култура често се сблъскваме с един парадокс. От една страна, притежаваме силно изразен индивидуализъм, който ни дава самочувствието, че разбираме от всичко. От друга – изпитваме подсъзнателна потребност да следваме чужди повели.
Коучингът, в своята същност, не предлага готови рецепти, нито гаранции за успех. Затова той често изглежда рискован в очите на народ, който искрено цени свободата си, но е обвързан исторически с преклонение пред чужда воля.
Уязвимост
В българския модел на мислене се гледа на търсенето на помощ и подкрепа като на акт на слабохарактерност и лично поражение. Работата с професионален коуч често се възприема като мълчаливо признание, че „нещо не ми е наред“. Тази уязвимост предизвиква срам и ни кара да крием вътрешните си конфликти зад маската на привидна стабилност, вярвайки, че истински успешният човек е длъжен да бъде неуязвим и постоянно силен. Опираме се на многовековния си стоицизъм, мълчаливо търпение и приемане на болката.
Недоверието в себе си
Недоверието към коучинга не е насочено само към него, а всъщност е форма на недоверие към собствената ни вътрешна автономия. В контекста на народопсихологията ни това се проявява като наследена през поколенията ниска самооценка.
Като едно тихо, вкоренено в детството усещане, че не знаем достатъчно, че не сме достатъчно добри, каквото и да правим. Вътрешно си знаем, че винаги ни трябва някой „по-голям“, който да ни покаже правилния път. Когато човек е убеден, че отговорите са винаги извън него, идеята на коучинга му изглежда абсурдна.
В тази статия аз не вдигам меч срещу змея на отричането, за да го убия. Моята цел не е да го побеждавам или да споря с него, а да го опитомя. Искам да предложа светлина там, където страхът от непознатото е създал сенки, и да заменя надменността на „знаещия“ с любопитството на изследователя.
Коучингът не е чуждо тяло в зеницата на националния ни поглед. Той е колкото актуален и в тон с времето, толкова и древен, колкото е нашата история. Ако го приемем, няма да обезценим онова, което българската ни душа тачи като свидно и родно. Напротив. Висша форма на родолюбие е да ставаме все по-осъзнати за собствените си ограничения, по-освободени от критикарство и по-отговорни към собствения си живот.
Професионалният коучинг не е магическо заклинание за щастие, а етичен ангажимент към истината. Той е упование да вярваме на собствения си глас в свят, препълнен с чужди гласове.
Като коуч, а вече и ментор, и преподавател, моята мисия е именно тази: да подкрепям онези, които дръзват да погледнат над хоризонта си, за да открият, че пътят отвъд него започва в тях самите. Така, когато превърнем непознатото в учебна зона, змеят спира да бъде заплаха и се превръща в пазител на нашата лична сила.
