За спомен от моята баба имам една скъпоценна вещ. Това е малка брошка със символите на вярата, надеждата и любовта. На нея са изобразени кръстче, сърчице и котвичка.

Когато бях малко момиченце, разглеждах брошката с любопитство и всеки път исках обяснение какъв е смисълът на котвата. Баба винаги ми разказваше, че моряците с надежда чакат момента, когато ще се върнат на брега и ще хвърлят котва, а техните жени също с надежда очакват завръщането на мъжете си. Тогава тази версия ми се струваше неправдоподобна.

Детството отмина като утринна роса и аз разбрах значимостта на надеждата. Започнах да я кътам в сърцето си заедно с любовта и вярата. Забелязах обаче един интересен факт. Има надежда и… надежда. Като че ли е една и съща, но веднъж ни укрепва, а друг път донася болка. Благодарение на нея понякога се сещах къде е скрито копчето на моите криле и веднага политах. При други обстоятелства същата тази надежда се превръщаше в слънце и разтапяше създадените криле, а аз падах като Икар. Тогава у мен възникна въпрос.

Защо въобще да се надявам?

Нима надеждата не е поредният култ?

Струва ли си да се уповавам на нея?

А моят твърде млад живот само потвържаваше тези съмнения. Влюбих се в младеж, който живееше зад граница, във времената, когато нямаше нито интернет, нито други средства за комуникация, каквито има сега. Надявах се, че през ваканциите ще се получи да се видим, но така безрезултатно минаха няколко години. Надеждата ми опустя, а момчето не узна за моите чувства.

Това беше горчив урок, но не достатъчно. Като погледна ретроспективно към младостта си, мога само да се усмихна. Но тогава се влюбих отново. Този път младежът не живееше в чужбина, но въпреки това беше в друг град, достатъчно далече, за да можем да общуваме.

Аз, разбира се, се надявах, че писмата и кратките срещи няколко пъти годишно, ще са достатъчни за нашата любов. Ала надеждата едва не ме съкруши. След поредния любовен крах си изтрих сълзите и се замислих сериозно.

Нима е неправилно да се надявам?

Наистина, Надежда и Любов са сестри, тогава защо надеждата не помага на любовта?

В какво се крие смисълът на надеждата, ако тя носи разочарование?

Помолих баба да ми отговори на тези въпроси. Тя отново ми показа брошката си, погали я със старческия си палец и каза:

– Котвата тежи много. Приискало ти се е да я носиш на гръб, но тя трябва да бъде носена от кораб. Ти не си построила кораб, а си счупила гръбнака си и затова те боли. Имала си илюзия, а не надежда, че ще можеш да носиш таково огромно тегло с човешките си усилия. Не се отказвай! Но следващия път първо построй кораб!

Запомних този урок и разбрах – надеждата си е надежда. Всичко останало е илюзия, самозаблуждение и избягване на отговорност.

Като осмислих това, много бързо се взех в ръце и започнах полека-лека да ставам отличен корабостроител. Надеждата се превърна в моя муза, източник на оптимизма ми и гориво за позитивизма. Разбира се, това не стана изведнъж.

Търпеливо се учех да съхранявам надеждата си, да не я губя и да не я заменям с илюзии и заблуди. Започнах да живея активно без да очаквам, че ако бягам на едно място, светът сам ще дойде при мен. И надеждата започна да ми се отблагодарява.

Намерих своята любов и любовта намери мен. Корабът на любовта хвърли своята котва в сърцето ми и в сърцето на този млад мъж, който по-късно стана мой съпруг.

Сега, в края на тази история, чувствам силно желание да стана, да отида при него и да му кажа колко силно го обичам! Но преди това ще извадя от чекмеджето моето ценно наследство. След смъртта на баба запазих малката брошка. С времето тя ми дава все повече мъдрост.

И до сега не знам дали надеждата умира последна, но съм уверена, че е по-важно човек да е живял и обичал преди това.

Споделете тази статия: