Вероятно помъдрявам.
Виждам необикновен смисъл в обикновените неща.
Вчера си говорих с @Vania Doncheva. Разказах й защо избягвам рецепти, които обещават да са бързи и лесни. И тя ми каза: “Моля те, напиши го. Толкова е хубаво!”
“Ще го направя, мила Ваня, с удоволствие!”
Така отговорих на моята нова приятелка и изпълнявам обещанието си.
Съвсем наскоро имах малко бели череши и не повече време. Най-много от всичко беше меракът. Мерак за сладко от бели череши! Не да се подсладя с него, а да го направя! Ама не просто да го направя, а да е нещо по-засукано и аз още не знаех защо, нито какво.
И както си става в този живот, когато търсиш нещо от сърце, то само те намира.
Така много скоро се преизпълних с благодарност за съкровената история и скъпоценната рецепта на бабата на Veronique Vecco. Чевръсто се залових с почистването на костилките, което си е една истинска черешова медитация.
Мисълта ми се зарея, понесе се на вълната на липовия аромат, който щедро се вливаше отвън.
Когато дойдох да живея тук, той беше някак по-слаб.
Не, грешах! Просто минаха доста години, през които липите бяха пораснали и върховете им се бяха приближили до прозорците. Просто минаха години…
Изобщо не е просто! Това бяха едни от най-сложните години! Толкова, че не съм усетила, че са изминали и не съм имала очи за липите. А пък уж гледам за такива неща!?
Колкото и упойващ да е този липов аромат, свикнах с него и мислите ми се върнаха към онова, за което вчера Ваня ми каза да го напиша.
Замислих се защо бабините рецепти са по-придирчиви, по-бавни… И защо стават по-така? Така че да си оближеш пръстите и тавата след тях.
Търпението и бавното готвене, казват нашите баби, били най-важното. Има и още едно по-най-важно!
Когато готвим, ние не просто приготвяме храна. Ние я зареждаме с това, което чувстваме, това което ни изпълва душата и сърцето. То се излива невидимо, но мощно и се въплъщава в онова, което после поднасяме на близките си.
Когато готвим, преизпълнени с любов, с любов ги гощаваме.Когато готвим бавно и търпеливо, разполагаме с дълго, предълго време да вложим тази любов.
Когато вложим любовта си в храната, сме станали по-близки с близките си и…със себе си сме станали близки.
Защото сме останали достатъчно дълго време, до безвремие и премала, в това състояние, наречено любов.
И сме любов.
Щипка любов не ни стига – нито само толкова да дадем, нито само толкова да получим!
П.С. Питате се какво сладко се получи. Ще ви кажа. Това са най-приказните сиропирани кехлибарчета! Няма да ви замине талията, ако си гребнете. Аз черпя.
С любов!
