На 35 години!

Не, не аз! Една тетрадка! 

Eдна много специална тетрадка навърши 35. Това е нейната история. 

Моята майка  умееше да прави изключително много неща. Изпипваше детайлите им, като при това успяваше да не бъде перфекционист. Правеше всичко с такава лекота, която, погледната отстрани, изглеждаше като забавление. Нямаше значение дали това й отнема дни или седмици, или повече… Или е нещо, което става на едни дъх. Всичко, всичко, имаше нейния неповторим стил, белязан от 

отдаденост, вдъхновение и прецизност. 

Сега оценявам, че онова, което правеше нещата така специални и неповторими, е отношението, с което тя ги зареждаше. Онази невидима енергия, която излъчваше, попиваше трайно в делата й. У дома стените с тапетите, залепени от нея, създаваха неподражаема атмосфера. Цветята й, които галеше с върха на пръстите си, не спираха изобилно да цъфтят. С дрехите, които ми плетеше и шиеше, ме обличаше приказно всеки ден. Храната, която приготвяше, се запомняше с всички сетива. 

Някъде по онова време, в моята ранна младост, майка ми си е дала сметка, че всички неща приличат на прелетни птици. Тези, които създаваше, отлитаха според продължителността си на живот. Самата аз  израствах и отлитането ми беше само въпрос на време. 

И тогава, на прага на моите 20, е решила да ми направи подарък за навършването им. 

Такъв, че да пребъде отвъд времето, което на нея й е отредено. Такъв подарък, който не е натруфен със суета, но да напомня за майчината обич. 

Такъв, че да го има и в обикновения ми делник, и в празника ми. 

Такъв, че да ме провокира, да го поддържам през целия си следващ живот и да го доизпипвам. 

Да, направи го. 

И това нещо е много просто. От позицията ми на зряла жена днес мога да кажа, че  е направо гениално.

Преди да споделя какво е то, ще разкажа и още нещо за моята майка. 

Вече казах, че беше майсторка в кулинарията. Това обаче не е достатъчно. 

Тя ревностно се интересуваше от рецепти, останали от поколенията. Записваше ги в една голяма тетрадка, която полека-лека се беше превърнала в родова хроника. До името на всяка рецепта беше написано името на първоизточника й. Така, ако се зачетях, можех да се върна буквално столетие назад и да си представя живота през цялото това  време. 

Той беше като нарисуван чрез думите, които са употребени в описанието на рецептите, чрез продуктите, които са използвани и чрез количествата им.  Според това можех да си представя колко големи са били семействата, колко интензивен е бил животът, колко калории са изгаряли в ежедневието си хората тогава… Какви са били делниците им и как са празнували. Можех да проследя как се е променял животът на жените през 20 век, та чак до живота на майка ми и на мен самата.

И така, моята мила майка решила да препише тази тетрадка за мен. Започнала да я преписва скришом, за да бъде изненада. Но рецептите бяха в такова голямо количество, че времето не й беше стигнало или… Или е преценила нещо, което аз сега знам със сигурност.

Личната включеност в даден процес, създава отдаденост.

На 20-я си рожден ден със сигурност съм получила повече от един подарък. Честно, не си ги спомням. Един от тях остана и е постоянно пред очите ми. Това е тетрадката с рецепти, започната от майка ми. 

Тя грижливо е избрала качествена тетрадка с няколко стотин станици. Вероятно доста я е търсила, защото преди 35 години такива не се намираха ей така. Няколко стотин са и рецептите в нея. Както казах, не всички бяха преписани, така че след като си получих подаръка, продължих с преписването. А след като свършиха, просто продължих. 

Продължих без да съзнавам, че на свой ред създавам история. Този път своята лична, а по-късно на семейството ми. Записвах рецепти, които представляваха интерес за мен и по начин, който ми даваше яснота как да ги изпълня. Гледам на много от тях сега с умиление и носталгия като на нещо мило и наивно. 

Наскоро си дадох сметка, че все по-рядко отварям тетрадката. Станала съм по-взискателна какво да допусна да запиша в нея, въпреки, че има още 1/3 празни страници. 

Запомнила съм много от рецептите наизуст и ги поглеждам само за сверка. Но най-съществената причина е, че тетрадката доскоро беше ценна. 

Вече е безценна!

Майка ми вече  я няма, но нейният подарък и съдържанието му останаха.

Поредният ми рожден ден. Отворих отново тетрадката с рецепти. 

Осъзнах колко време е изтекло, откакто я получих. Видях за пореден път майчиния красив почерк. Почувствах удовлетворение, че бях изпълнила пожеланието от заглавната страница.

Извадих необходимите продукти. Унесох се в работата си. Масло, захар… Харесва ми да ги бъркам на ръка и да чувам как кристалчетата захар хрускат под дървената лъжица. 

Ах! Дървената лъжица! Тя материализира рецептите ми и е горе-долу на толкова години като тетрадката. И пак е от майка.  

Стана ми приятно като се загледах. Забелязах, че единият й край е започнал да намалява от употреба. 

Не много! Има още време пред нея. И много повече пред мен. Какво ли ще забъркаме заедно? 

Какво ли ще си забъркам аз в идните години?

Имам спомени! Имам идеи за бъдеще! Имам мечти! 

Имам разбирането, че всеки момент е подходящ за тях.

И за:

Обичам те, мамо!

Благодаря ти!

Думи, за които не е необходим специален повод, защото всеки става такъв чрез тях.

Думи, за които един живот не стига, ала нищо не може да ги спре след него.

След него? 

Не! Още днес! Сега! В този момент! Кажи ги! 

Без значение дали ти си на 35, на по-малко или на повече.

После ми остави знак за това. За това, че твоят днешен ден стана различен! 

С 

„Обичам те, мамо!

Благодаря ти!„

Споделете тази статия: