Юли, седем вечерта, градски плаж. Малкото останали на него правят пейзажа да изглежда рехав.
На този фон се откроява човек с металотърсач – съвременният златотърсач. Тараши плажа за изгубени бижута.
Хм! Това проява на прекален оптимизъм ли е, че някой плажуващ неблагоразумно се е нагиздил с повече от необходимото?
Или е проява на прекален песимизъм, че нищо друго не му остава на човека, освен да се надява на нещо, изгубено от някой друг?
Златотърсачът с металотърсач работеше доста системно, ритмично и обиграно, защото не се застоя в периметъра на погледа ми, а продължи по дължината на плажната ивица. Предстоеше да се свечери, а пясък за преравяне имаше няколко километра.
Не знам дали намери, каквото търсеше. Не знам дали знаеше какво търси. Но ми направи услуга аз да си намеря своето, което да споделя с теб.
Всяко едно нещо може да бъде погледнато от две различни страни.
Мислите могат да омиротворяват ума, но същите тези мисли биха могли болезнено да го накълват.
Мисли като гълъби.
Не съм допускала, че гълъбите, освен символ на мира и духа, е възможно да нанасят вреда.
Тази година долитат на ята и кацат върху саксиите ми с мушката. Мачкат ги и ги кълват, а те не могат да им отвърнат със същото.
Какво ли събитие в екосистемата беше създало това птиче поведение?
Какъв ли бъг ще възникне от него?
И какво от това?
Не, не нихилистичното „К`во от това?”, в смисъл на „К`во пък толкова!”.
Наистина, същинският, същностният въпрос:
Какво от това?
катапултира всяко едно разсъждение и го изстрелва в началото на разсъждаването, ако не е бил поставен още тогава своевременно.
Този супер прост въпрос е наистина супер, но никак не е прост.
Нямаме обичай да си го задаваме и е направо неприлично да го отправим към някой друг.
Какво би било, ако го задаваме?
На себе си? На другите около нас?
За какво служат въпросите?
За да изкопаят отговори.
А те за какво са? Кой има нужда от тях?
Преди години, спомням си много ясно, следях няколко блога. Очаквах всяка седмица новата статия или видео, които се публикуваха периодично. Не само очаквах, а се възползвах от всяка дума.
Но, признавам си, не ми минаваше и през ум да оставя следа за това. Не ми хрумваше да сложа имотикона, че съм прочела или да напиша няколко думи в коментар.
А ти оставяш ли диря, че си минала оттук?
На мен тогава, преди години, ми липсваше знанието, че този, който е написал статията или снимал видеото има нужда от обратна връзка.
Не знаех, че той също се нуждае от подкрепа – от подкрепата на хората, които са потърсили подкрепата му, за да разбере,
че са намерили нещо за себе си, нещо в себе си и са продължили нататък.
Какво става, когато напишем нещо?
А когато не го напишем?
Или, когато не се замислим какво бихме могли да напишем?
И какво от това?
Когато създадох страницата си във фейсбук, а по-късно и сайта си, открих своето липсващо поведение в миналото. От моята днешна гледна точка забелязвам една още по-голяма яма в него.
Онова, неказаното, ненаписаното, невърнатото като обратна връзка, е много, ама много важно всъщност за незнайния читател, който открива себе си в коментара, дори само в имотиконата, оставена отдолу.
Ти от хората ли си, които казват:
„Искам да помагам, искам да съм полезна на другите”?
Бъди!
Направи го още тук и сега. Кажи в коментар под статията – какво мислиш след прочетеното.
Някой със сигурност има нужда точно от твоите думи, от твоята усмивка, от твоя поглед.
Докосни някого с тях, омиротвори някого, остави следа, че прочете тази статия и продължи нататък.
Благодаря ти!
