Това е вече трета поредна статия, посветена на личните граници. В нея, както и в първа, и втора част , все още няма да дам препоръка как се отстояват личните граници, защото все още има няколко въпроса, чиито отговори не търпят пренебрегване.
Един такъв въпрос е
Какво всъщност представляват личните граници?
Унифициран отговор няма, но краткият му вариант е:
Зависи от човека.
Колкото хора, толкова и индивидуални преценки за нещо толкова лично, колкото е това къде свършва моето аз и къде започва твоето.
Ще разгледам тези варианти един по един.
За начало обръщам поглед към пълната липса на граница.
Възможно е да я няма, защото тя никога не е поставяна било то несъзнателно или като съзнателен собствен избор на поведение. Поставянето ѝ би се възприело като посегателство върху друг или други. Може да пробуди тревожност да би някой да се почувства наранен, ранен или ограничен. Може би липсата на граница дава удовлетворението, че така правят добрите хора, грижовните, ангажираните, тези, на които може да се разчита, лоялните, хората с висок професионализъм и т.н.
Възможно е също някога, много отдавна границата бегло, набързо или небрежно да е била очертана като с тебешир. След много стъпки върху нея се е изтрила и заличила, до степен никой да не си спомня, че я е имало. Или под прикритието на добронамереност, любов и стремеж мир да има на всяка цена, липсва желание да вземе тебешира и да я очертае отново.
В тези случаи човек трудно би дал определение на понятие за лична граница. То ще изглежда мъгливо и абстрактно.
А аз продължавам с вариантите на отговор на въпроса какво са личните гланици. Възможен друг такъв е на граница, която е доста пластична. Тя ту угодно, ту притеснително отваря широки врати в нея. Ту строго и заплашително се издига висока и непревземаема. Различима граница е, но обусловена от външни фактори, според това в каква роля, в какъв статус, в каква житейска сфера човек се чувства застрашен или застрашава, създава близост или отхвърля. Такава граница по-скоро е широка зона, в която става договарянето врати ли ще се отварят или зидове ще се издигат.
Трети вариант на отговор биха дали хора, за които личната граница е не само позната и видима, но е свещена. За тях тя е нажежена до червено жичка, която потреперва неспокойно, дори само при нечия мисъл да я доближи. Такава лична граница може да се окаже минно поле без предупредителни знаци. Може да е високоволтов плет, готов да изпържи всяка прелитаща муха. Такива граници се пазят строго, но с цената на голям преразход на енергия и самота. Те гарантират дълбоки залежи на страх, срам, вина, ранимост, неувереност, които е важно да останат скрити за външния свят.
Всъщност какъвто и отговор да даде човек за неговата граница, по-интересното е не какъв е самият отговор, а от кога не е актуализиран. Защото границата, независимо дали я има или не и каква е в действителност, е точно такава не от днес. И също не от днес е такова и виждането за нея. Но човекът вътре в границата си се е променял през времето, ставал е по-мек и благ или по-твърд и коравосърдечен. Може би вече границата, която си има по подразбиране от памти века, да не му подхожда, да не му е по мярка. Както и животът, който води да не му е по мярка, защото го е оформил около тази отдавна неактуализира граница.
Ето така. Преди още да сме се замислили как да опазваме границите си е важно да видим дали първо да не ги променим и направим по-съответстващи на нас самите.
Поставянето на лични граници – част 1
