Каня те да отворим следващата ми кутия със спомени. В действителност нямам нито една такава. Не събирам спомени от никакъв характер. Нито веществени, нито дигитални. Дори снимки. И тях съм свела до някакъв абсолютен минимум. Сред това скромно пространство, без никакъв предварителен критерий, съм съхранила очевидно важни за мен неща. Една шепа от тях ще видиш най-отдолу. Не бързай да скролваш. Нека стигнем до там заедно.
Днес ще ти разкажа за нещо, което понастоящем се вихри и набира преголяма популярност в България. За мен беше част от ежедневието ми в един отдалечен период от време, когато все още носеше повече магичност и тайнство. Ще ти разкажа за увлечението ми по неврограификата и себеразкриването, което тя ми даде, от което можеш да си дръпнеш нещо за себе си.
Връзката ми с нея започна покрай коучинга. Създателят на въпросната неврографика е психолог и коуч и ,четейки негови публикации, забелязах и това. Ако се чудиш как е правилно да се каже и пише, неЙрографика и неВрографика, ще оставя на теб да си избереш, а аз само ще вметна, че на руски думи като “неврология” например, се пишат с Й, а пък авторът е руснак.
Две неща ме грабнаха в тази техника. Простотата на изпълнение и дълбочината, която може да се достигне. Заплених се искрено и от сърце. Експериментирах, развихрих се, потопих се в нея. Творях на воля и както винаги и тогава, ми беше изключително важно да го правя по мой автентичен и неподражаем начин. Не взаимствах, а създавах и с всеки детайл се потапях все по-дълбоко в своето вътрешно пространство.
Сама изненадах себе си с развитието на похвата, който се разгръщаше напълно спонтанно. Сякаш нещо се надграждаше, променяше структурата си и се явяваше от самосебе си върху листите. Изумявах се от най-най-ранните неврографики, защото в тях откривах образи, които по никакъв начин не бях заложила. Виждах златна рибка, пеперуда, цветя и какво ли още не.
Но с времето всичко се променяше, сякаш цели светове се изтъркулваха и на тяхно място стабилно заставаха нови. Красотата на процеса беше в пълната липса на контрол от моя страна. За пореден път в живота си се убеждавах, че контролът е само навик, по-скоро възпитан, отколкото вроден, ощетяващ, но не и градивен.
Връзката с вътрешния свят се случва не ВЪВ, а ИЗВЪН. Там, където липсват правила за спазване или очертаване и очакване на определен резултат. Запазвам си правото да продължа тази мисъл след малко.
Преди това ще разкажа какво се случи във връзката ми с неврографиката. Защото то си беше връзка. До голяма степен повлияна от появата на Ковид. Прибирането на цялото семейство у дома реорганизира използването на работните пространства. Едно от тях използвах до този момент да разхвърлям творчески всичко, което използвах, без да пречи на никого.
Другият фактор, който ми повлия да се пооттегля, е егрегорът, който се създаде някак много мощно, предлагайки изобилие от обучения по неврографика, точни похвати и процедурност. Почувствах и чувствам силна групова енергия, твърде различна от онази, която ме очарова преди години.
Но разбира се, връзката ми с неврографиката си остава като стара любов, която ръжда не хваща. Съхранила съм си и практикувам нейната най-лесна, експресна и най-непопулярна версия.
Използвам я например, когато очаквам онлайн включване на един или повече хора. Изпълвам тези минути с покой и креативност, а страницата на винаги наличния пред мен тефтер, с нещо ажурно и неповторимо, пък ако ще да е и само с химикал.
Как става ли? Може би е назрял моментът да направя един мастър клас по неврографика за хора с малко време и потребност от бързо влизане в медитативно състояние, съчетано с бистър, ясен ум. А такъв ум работи в пъти по-добре от напрегнатия. Ако проявяваш интерес, пиши.
А пък аз ще спра до тук и ще ти пожелая до следващия път. Сега остана само, както обещах в началото, да споделя шепата снимки, на малкото неврографики, които съм снимала. Нарочно не ги подреждам хронологично.
