Среднощ е. Не спя. Не заради пълната луна.
Не и защото мислите ми не си мълчат, а защото нещо в мен е станало съвсем ясно в мрака на нощта.
Виждам хората, с които извървях дълъг път, започващ от прага на промяната. Аз продължих. Други останаха с думите „някой ден“, „когато се подредят нещата“, „ако има време“. Тази нощ виждам как годините минават, а „някой ден“ за други се е превърнало във „вече е късно“ и “няма за кога”.
Аз не вървя, за да ги изпреваря. Не се състезавам с никого. Дори със себе си. Знам, че светя, но не нося светлина, за да заслепявам. Вървя просто по пътя, който душата ми посочи.
Ако някой ме погледне отстрани, може да усети носталгия по непреживяното. По онова в себе си, за което още не е живял, но за което е копнял. Не за да се огледа с вина, а за да си спомни, че може. Че никога не е късно да дръзнеш, да повярваш на своя глас и да поемеш към онова, което винаги е чакало теб. И продължава да те чака, останало на течение от профучаващите години.
Но все пак знам. За повечето е късно. Не защото времето ги е настигнало, а защото са се отказали да вярват.
Свитото сърце наричат разум. Страха – отговорност. Навика – сигурност. Бездействието в техния собствен живот – стабилност.
Животът услужливо им подава все нови доказателства, че няма смисъл. А смисълът е там, където го оставиха. В първата стъпка, която не направиха. В първия отказ да рискуват. В първия момент, в който избраха сигурното пред живото, познатото пред развихреното.
Ако трябва да бъдеш напълно честен със себе си, кое от тези се превърна в твое оправдание пред теб самия? Сподели в коментар, ако си готов да свалиш тази маска от себе си.
Истината е такава: никой няма да те спаси. Нито обстоятелствата, нито времето, нито човекът до теб. Не чакай подкрепа от друг, за да започнеш, за да направиш своите стъпки по своя си път. Невъзможно е някой да повярва в теб преди ти да си повярваш. Не изисквай човек до теб, който да ти каже думи на подкрепа като от розов филм и да те насърчи в нещо, в което ти все още не си си позволил да присъстваш.
Всичко, което чакаш да се случи, чака теб. Ако ти стоиш на място, то също. Всичко започва от теб. Не ти го следваш, а то върви по твоите стъпки.
Трепна ли нещо в теб? Ако да, какво е първото нещо, което дръзваш да направиш в негово име утре?
Не в негово име, а в своето. И не утре! Още днес!
Ако има такова нещо, не го приспивай. Не го потискай. Не го усмирявай.
То е твоят собствен зов. Не моят, а на твоята душа, която ти си стопирал с убеждението, че нищо няма да се промени, че нищо няма смисъл да се прави.
Станете. Тези, които още имат хъса да дръзнат. Защото светлината няма да чака. Тя просто ще продължи напред.
А аз ще продължа да вървя. Дори след безсънни нощи като тази. Самостойно, тихо, ясно, през собствената си светлина.
