Всичко е свързано с всичко. Думите, с хляба. Той с кваса. Със слънцето през прозореца. С трепета на сърцето ми. С покоя в него. С вълнението. С мен цялата.
Обичам да тъка истории, но един стан никога не ми стига. Докато оставя думите да отлежат в ума и във файла, ставам и се посвещавам на още нещо. Особено красиво е, ако е нещо също толкова живо като думите. Какво по-живо от един квас и хляба от него.
Разказвала съм ви за слабостта си към тях. Понатрупах не само опит, а и наблюдения кога как реагира тази живинка квасът. Разбрах, че не е само до температура на въздуха, до качество на водата и брашното. Има и още някакъв невидим чалъм. Майстория някаква, дето иде отвътре, от преди да пипна с ръцете. Веднъж става добре, друг път – още повече, трети път – хич.
Това “хич” ми се случи само веднъж. Тогава използвах правенето на хляб да се съвзема от разочарованието, за което си позволих да разкажа откровено.
Юлско беше времето, топло-претопло. Всичко по технологията спазих, само дето резултат не видях. Едно беше различно от друг път. Тъжна бях и квасът го разбра. Натъжи се и той, и не шупна.
От тогава не бях се занимавала с квасен хляб. То жеги ли не бяха, та не ни се ядеше хляб. То курс ли не създавах, писах, творих и … И забравих кваса в хладилника ненахранен. Миличкият! Така беше прегладнял и заспал, че като надникнах под капака, се уплаших че е загинал.
Днес обаче нещо в мен се ококори. Свежо надникна през душата ми. Като че ли това, дето го разказах онзи ден, ми е било като камък на сърцето, който сега най-после е паднал.
Спори ми някак всичко по-леко, с повече радост. Нещо от мен струи невидимо, но осезаемо.
Преди малко оставих някакви думи да си отлежат и извадих буркана с квас. Отсипах от него и само докато му добавя брашънце, чудото се случи мигновено пред очите ми. В същата секунда започна да шупва, да шушне, да прави красиви мехурчета и те радостни като мене.
Да ни се чуди човек колко малко ни трябва. На мен – шепа откровени думи и кураж да ги напиша, на кваса – шепа брашно и още нещо. Онова специално нещо-тайнство, което отвътре мене лъчисто обля купичката с кваса и я напълни с мерака за живот и за съзидаване.
Ще го бъде май този хляб. Натам отиват нещата. Не очаквах нищо, а май ще получа най-доброто. Хляб от възкръснал квас!
Ако квасът реагира така, то какво ли ѝ е на моята душа?!
А на твоята?
