Едно от характерните състояние при бърнаут е, че човек се бетонира в стремежа си да НЕ търси помощ и подкрепа за преодоляването му. Изпитва неудобство, срам, вина, страх и недоверие, че нещо може да се подобри и промени. Продължава да работи и живее в същото темпо без да обръща внимание на принципа, че промените са неизбежни.
Те така или иначе се случват, тогава защо да не ги предизвикаме сами, да ги реализираме в удобния момент преди краха, да ги изпълним в по-щадящ за нас вариант, вместо да оставяме всичко да става от само себе си, да се случва болезнено и в ужасно неудобен момент.
Има изрази, които употребяваме, които услужливо ни подсказват, че е време да предприемем ние промяната, преди тя да ни е отнесла като цунами, на чийто гребен се носи с бясна скорост и сила нашият собствен бърнаут.
Промяната става възможна, поносима, индивидуална, когато е с подкрепа, каквато е време да потърсим ако казваме:
- Не мога повече.
- Нещо трябва да се промени.
- Срамувам се от себе си.
- Това е краят.
- Ами, ако всички разберат как се чувствам?
- Ще стана за смях.
- Всичко ми е все едно.
- Искам всичко да свърши.
- На нищо не съм способен/на
- Ще разочаровам близките си, колегите, екипа си, ръководството.
- Чувствата ми са като блокирани.
- Струва ми се, че животът ми изтича от мен.
- Каквото и да правя, няма благодарност и признателност.
- Нямам удовлетворение.
- Животът ми няма смисъл.
Тези 15 са достатъчни, въпреки че списъкът може да стане безкрайно дълъг. Няма да те травмирам с повече.
Но, моля те, чуй себе си. Чуй какво си казваш.
Кой друг живее твоя живот?
Никой, защото е той е единствено твой!
Имаш ли резервен живот?
Едва ли.
Какво правиш с този?
Какво допускаш да прави той с теб?
Мечтаеше ли за бърнаут?
А за какво мечтаеше?
За какво мечтаеш сега?
Погрижи се за себе си, само поискай!
Протягам ти ръка.
