Когато започнах да натрупвам необходимите 500 часа, не си поставих за цел просто да отговарям на изискванията за PCC. Поставих си за цел да бъда коуч, на когото бих доверила самата себе си.
Когато тръгнах по пътя към PCC сертификацията на ICF, знаех, че трябва да натрупам 500 часа коучинг практика. Записвах в професионалния си дневник всяка сесия и час, но не ги броях.
Съзнателно не правех това. Така продължи няколко години. Сумирах часовете едва накрая, когато подготвях заявката си за сертификацията.
Когато разкажа това, то буди недоумение. Истината е, че през цялото това време аз виждах хората в своите клиенти, а не часовете, които ще ме отведат до желания сертификат.
Това бяха хора, които ми се доверяваха във важен момент от живота си и с които извървяхме заедно част от техния път. Не исках и не можех да превърна хората, личностите, техните истории в бройки. Съзнателно отказах да гледам на всеки от тях като средство за приближаване към PCC.
ICF дава свобода как да бъдат натрупани необходимите 500 часа. Те могат да бъдат проведени между колеги в т.нар. peer coaching, а могат да бъдат и с реални клиенти.
Още в самото начало направих своя избор моите часове да бъдат с клиенти в моята практика. Не защото така изискваше ICF. А защото така изискваше моят вътрешен стандарт.
Отнасям се с уважение към сесиите в peer coaching и съм се включвала в такива, докато траеше моето обучение. Тогава забелязах, че в тях съвсем естествено присъства колегиалната подкрепа, защото клиентът е и коуч. Познава спецификите на работа и протичане на една сесия, с което дори подсъзнателно прави сесията, една идея по-синтетична.
Моят стремеж беше да се уча от живота. От истинските срещи. От доверието на клиентите, което не се получава автоматично, а се изгражда. От отговорността да бъда до един човек, който ми е поверил не просто своя цел, а част от съдбата си.
Днес зад гърба си имам вече повече от 1000 часа реална коучинг практика и гледам към тези 500 часа с дълбока благодарност.
Те ми дадоха разбирането, че изискването да са толкова не е случайно, а е възможност за развитие на две неотменни качества на професионалиста: отдаденост към коучинга и постоянство в работата.
Разбира се, сертификатът беше важен. Но най-ценният резултат от тези 500 часа не беше документът, който получих.
Докато натрупвах опит, професионалистът в мен постепенно се изграждаше, а самата аз израствах като личност.
Професионализмът не се роди в деня, в който получих сертификата за PCC. Той узряваше, както зрее плод. В слънчеви и облачни дни. Под дъжд и вятър. Понякога нараняван от град.
Сесия след сесия. Среща след среща. Разговор след разговор. Човек след човек.
Може би именно затова днес еднакво обичам да бъда и до клиентите си, и до бъдещите коучове като преподавател. Защото вярвам, че двете вървят ръка за ръка. Коучингът променя живота на човека, дошъл като клиент.
Но не по-малко променя живота на човека, който избира да го изучава. Затова в „Коучинг фар“ не се стремя просто да подготвям хора за сертификация.
Това е една от най-важните идеи, които предавам и на бъдещите коучове. Уча ги да изграждат професионална автентичност. Да развиват присъствие. Да бъдат търпеливи към собственото си израстване.
Да не се стремят просто към дипломирането си като към следващия сертификат, а към това да се превърнат в професионалисти, на които самите те биха се доверили.
Говоря и за това как реалните клиенти достигат до своя коуч. Не чрез натиск. Не чрез агресивен маркетинг. Не чрез обещания. А чрез начина, по който присъстваме в света и това, което излъчваме в него.
Тази идея нарекох маркетинг на присъствието, защото вярвам, че начинът, по който един коуч достига до хората, не може да бъде различен от начина, по който присъства в коучинг сесията.
Вече съм сигурна защо избрах да нарека обучението си „Коучинг фар“.
Фарът не брои корабите, които минават край него. Той просто стои на мястото си. Не ги спира. Не им казва накъде да поемат.
Свети. Когато някой има нужда от неговата светлина, я намира.
Може би това е истинското майсторство. И на фара. И на коуча.
Ако днес отново трябваше да тръгна към онези 500 часа, бих извървяла същия път.
Не заради сертификата. А заради човека, в когото този път ме превърна.
