Трите кръга на отговорността
Това е статия за отговорността като неизчерпаема възможност за развитие и разширение на хоризонта ни. Тя облекчава тежестта от поемането и носенето на отговорност и я превръща във вдъхновение. Отнема възможността да се чувстваме като жертви на бърнаут. Дисквалифицира концентричните окръжности от традиционния образ на мишената. Точно тях избрах за метафора на обновено виждане по темата за отговорността.
Отговорността като понятие и ценност е твърде експлоатирана до степен да се изтърка и изчерпи от съдържание. Пълноводно ни залива ту политическа, ту икономическа, социална и друга отговорност. Дразнещо е пренаписването на идеята за отговорност в определени кръгове. Набива се на очи, където и когато липсва. Стоят като на пост обвинения между поколенията, откакто свят светува, че младите са безотговорни.
Ако си позволим дискретно да надникнем точно тук, ще видим често срещано явление – родители да избират извънучилищните занимания на децата си с очакването изборът да е родителски, а отговорността за изпълнението му – на децата, които в повечето случаи поносят тази отговорност, но с уклончивост или протести. Получава се така, че децата свикват да носят отговорност за изпълнението не на своите избори и не за своите решения, а за тези, взети от друг/и.
Завършват училище с грамадното желание да се освободят от наложените им отвън ангажименти и отговорности. Стоят на прага на свободния, според тях, живот, а отвъд прага свободният живот ги очаква да поемат своите отговорности като част от обществото, каквато са и винаги са били.
Да поемат отговорност за себе си, а и пред обществото е ново, леко плашещо и малко сложно занимание, без разбира се да слагаме всички под общия знаменател на тази неизвестна до момента тера инкогнита, ако никога по-рано не са били на територията на истинската отговорност – онази за нещата, които са абсолютно техен личен избор по тяхна индивидуална преценка, изпълнени с енергията на творческата им мотивация.
Така обаче, както сме склонни да упрекваме младото поколение, така и ние, уж по-големите, разумните и зрелите, не сме застраховани от по-редки или по-чести пътешествия до същата тази територия, която би могла да си остане за цял живот тера инкогнита, където се простират необятни пространства с неусвоена или отхвърлена отговорност. Пък и никой на никого не може да обещае, че няма да стане мишена на упреци и обвинения в безотговорност. Познато, нали? Случва се и на най-добрите и безупречни в успеха.
Ако е болезнено да си на прицел в подобна мишена или искаш да пренапишеш собствената си история за връзката ти с отговорността и предпочиташ да бъдеш творец на своя живот, то тази статия ще ти хареса.
Напред към трите кръга на отговорността!
Най-вътрешният кръг е най-малкият.
Той олицетворява отговорността пред самия себе си.
Свикнали сме да възприемаме, че радиусът на неговото влияние е най-малък. Защото всеки сам избира колко голям да е всъщност той. Ако си съставим списък с нещата, които включваме в него, списъците ни ще са различни като съдържание и обем. Сигурно ще има тук-там сходства, дори на места ще се припокриват, но така както сме различни като хора, така и нещата, които приемаме за отговорност пред самите нас, са доста пъстри.
Какво ли бихме прочели? Например към такава отговорност може да се включи времетраенето на миенето на зъбите, изборът на семеен партньор, профилактичната грижа за здравето, професионалните избори, начина, по който си изкарваме парите, дрехите, които си купуваме и обличаме, и т.н.
Ако сме убедени, че някои или много от тези избори са стечение на обстоятелствата, предопределеност или са грижа на някой друг, ако ни се струва, че миенето на зъбите е нещо не кой знае какво, а пък здравето ни се опира на гените ни и е такова, каквото си е … Е, тогава този първи кръг е голям колкото глава на топлийка.
В него всичко е неизбежно малко – и диаметърът, и възможностите, и постижениенията също.
Ако до момента никой не ни е пошушвал, че тесните граници могат да се разширят или ако съзнателно (може би и несъзнателно) сме филтрирали старателно тази тема като тема табу, може би не си струва да се главоболим тъкмо сега. Обикновено сме погълнати от неотклонна рутина на ежедневието, но ако само половин минута надигнем глава от нея и добавим това-онова в списъка на първия кръг, то той моментално започва да се разширява и да ни впечатлява как набъбва, също като кръгозора ни, но за него по-нататък.
Този кръг продължава да се увеличава, не само и не ако просто си добавяме неща, за които ни се иска да зависят от нас и да ги прегърнем като наша лична отговорност, но и най-вече, ако ги изпълняваме. Не като ги правим от време на време или през куп за грош, защото нашият кръг е като жив. Той диша с делата ни и когато те липсват, кръгът прилича на отдут балон – спихва се и губи форма.
Обратното, щом изпълняваме поетите пред себе си (да, пред себе си) отговорности, стените на нашия обичаен и вероятно удобен свят, сами започват да се отдалечават все повече от нас, разширявайки онзи кръгозор, за който преди малко казах, че ще му дойде моментът.
А с това навлизаме във
втората окръжност – на съвместните отговорности.
В нея делим своята отговорност с други и други споделят своята с нас. Думата съвместна е доста многослойна. Къде свършва нашата, къде започва чуждата отговорност и как да си я поделим?
Когато подписваме договори, в тях ясно са указани правата и отговорностите на всички страни, но как да бъдат такива и в живота – там, където няма договори?
Има хора, за които се оказва непосилно да отдадат от своята отговорност. Правят всичко със собствените си сили и се осланят на критериите си за правилност на изпълнението и качество на резултата. Не само, че не приемат помощ, но и не търсят такава, нито пък изохкват поне за морална подкрепа. Товарят се понасят и непоносимото.
Примерите от реалния живот са много и са пред очите ни. Майка на няколко деца, която след работния си ден до късно вечер се нагърбва с развитието на децата си като сама ги учи да свирят на пиано, да пеят, да рисуват, решават задачи по математика и т.н.
Мъж, който също в малкото си извънработно време, сам със собствените си ръце, строи голяма семейна къща. Мениджър, който не назначава сътрудник, защото може да разчита само на себе за безупречното изпълнение на проекта.
В тази статия няма да става дума за убежденията, които стоят зад такова поведение и затова няма да се спирам на подобен анализ. Но тук му е мястото да забележим общото между сходните примери от различни сфери на живота. Това е огромният стремеж да се носи отговорност и да не се отдава от нея в случаите, когато това е възможно и допустимо. Да, когато е възможно и допустимо!
Разбира се, има и противоположности, при които очакването някой друг да поеме отговорността е свръх изобилно. Техният живот е продукт на обща отговорност, извън тях самите: на държавата, на политическата или икономическа ситуация, на ръководството, на шефа, на съседите, на роднините, на семейството и т.н. Такива хора често поставят знак за равенство между отговорността и това, което им се полага като тяхно право. А употребата на местоимението “те” ги освобождава от бремето на отговорността, която с готовност и без друго вече са делегирали, преди да се е прокраднала идеята за споделянето ѝ.
Отново примерите лесно се появяват от истинския живот. Родителите, които се оплакват, че в училище не ги възпитават на нищо, прекарват времето с детето си вкъщи пред телевизора. Служителят, който нито веднъж не е повишил квалификацията си, мърмори по навик, че колкото му плащат (в смисъл на малко), толкова и ще им работи. Жената, която страда от липса на любов от мъжа си, отдавна самата тя е забравила как се прави това.
И в първия случай на свръх претовареност до степен на бърнаут, и във втория, граничещ с безхаберие и нихилизъм, човек се намира много близо до границите на първата окръжност. В тази погранична, тясна зона на всички им е твърде некомфортно и дори болезнено.
В тази зона има доста повече от първата окръжност и много малко от идеите на втората. В нея онова, което наричаме АЗ, приема доброволно всичката отговорност като своя или същото това АЗ пак така доброволно я отхвърля и прехвърля, поемайки пренебрежимо малко.
Периметърът е малък, защото нещата се отнасят и опират до АЗ или липсват и се размиват в неговите АЗ-критерии за правилност.
Поемането на отговорност, съвместно с други, представлява вариант на избор на това КОЙ искаме да бъдем в тези малки или по-големи съобщества. Има един интересен феномен, който понякога се случва при подобен избор. Наблюдава се истинска мимикрия на отговорността, като вместо нея шумно се демонстрира гняв, възмущение или някаква разновидност на негативизъм.
Човекът, който бурно изразява възмущението си, има високо ниво на отговорност! Дали?! Замисляйки се върху това, не открих никаква пряка зависимост и пропорционалност между негативната реакция и отговорността. Даже напротив. В много колективи и екипи, в които съм била пряк наблюдател или участник, в много фамилни контакти и т.н. се употребява точно такова маскировъчно поведение, което създава нужното впечатление за отговорност от висок ранг пред нужните хора.
Описанието на подобно поведение е твърде отдалечено от идеята за споделена отговорност. Но още по-интересното е, че то стои далече и от личната отговорност и от понятието за отговорност въобще. Негативната реакция на протест си остава РЕАКТИВНОСТ, докато отговорността тласка към действия и е вид АКТИВНОСТ. Има разлика, нали?
Все пак може да му бъде намерено някакво място като позиция в граничната област между първи и втори кръг.
За да се говори за истинско, реално и широко прекрачване във втори кръг, е необходимо да се погледне на отговорността в него даже не като споделена, а като на ЕДИННА. Това единение дава възможност на човек да се почувства като част от нещо по-голямо, общо, надхвърлящо мащаба на екип, корпорация, семейство, общност …
Да се живее в широтата на втория кръг е увлекателно, интересно и вдъхновяващо. Истинската единна отговорност тук означава не еднократни, кампанийни акции, а преди всичко постоянство в мисленето и действията. Това не са показни изпълнения, не са периодични действия, а са пълнокръвни, адекватни и постоянни във времето ангажименти за поемане на отговорност за постигане на общи, единни цели.
Такава отговорност е като пламък, към който всеки може да добавя съчки в него и да го поддържа, създавайки повече топлина и светлина за всички около него и за себе си в това число. Съвсем не е задължително това да са някакви колосални усилия, героични постъпки или шокираща, невоъбразима мисия. Такива действия могат да са напълно незначително на пръв поглед, може да не изискват специална подготовка или конкретни научни знания.
Но когато започнем да предприемаме и поемаме определени отговорности за себе си, заради другите и заедно с тях, тъкмо тогава започваме да забелязваме, че настъпват промени в малкия свят около нас, в света, в който живеем и обитаваме. А после и отвъд него.
Какви могат да бъдат такива неща? Кой и какво се намира на една ръка разстояние от нас? А на разстояние, дотам, където ходим всеки ден или поне най-често? А разстоянието на нашето ментално, интелектуално или уеб базирано въздействие? Ето това е периметърът на прякото влияние на нашата отговорност, с който периметър влизаме в директна връзка.
Всъщност какво не ни достига в живота? Това, което не ми достига, е онова, за което мога да отговарям в най-голяма степен. Онова, което на теб не ти достига, е това, за което можеш да поемеш повече отговорност. Щом присъства в мислите, мечтите, плановете ни … Значи е в проекцията на възможностите и отговорностите ни.
Отговорното отношение създава шанса да сме творци на живота си и на своя свят, а не да сме потребители на чуждия. Личната позиция на всеки човек предоставя безкрайни възможности. Всеки разполага със своята добра воля да разширява кръга на единната отговорност и плавно да го прелее в
третия кръг на глобалната отговорност.
Има явления в живота ни, на които нямаме възможност да влияем и затова може да се счита, че нямаме и отговорност към тях. Например изгрева на слънцето, смяната на сезоните, теченията на реките, планетарните орбити и т.н.
В този трети кръг, както и във втория, има преходна зона. Всички ние сме представители на човешката раса на нашата планета Земя. Като такива можем да се грижим за нея, а можем и да не го правим. Можем да изберем за себе си екологично поведение буквално във всяко наше дело. Няма да изброявам какви биха могли да са те. По-скоро искам да те провокирам с въпроса:
Какво е най-простото “зелено” действие, което можеш да направиш буквално в този момент на мястото, на което си?
Отговорът ти, какъвто и да е той, ще ти подскаже вероятно, че такава елементарна отговорност от такова просто действие, не тежи повече от капка. Но също като капката в океана, създава самия океан.
Нашата отговорност не е бреме, а е портал, отвъд който започва и продължава пътят на личностното развитие. Моделът на концентричните кръгове може да прилича на модела на мишена, но аз предпочитам друг символ – на жизнена позиция и на индивидуално мислене. Личното местоположение върху концентричните окръжности създава стила на собствения ни живот.
Нашите възможни лични изменения променят облика на този модел. За това ще бъде посветена следващата статия
Трансформационните кръгове на отговорността
Очаквай я скоро.
