Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре.
Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати.
И пак да му се не види, пътят към нея се не види.
Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него.
Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..
Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.
Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.
Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.
Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.
Слънцето!
Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.
Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден.
Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна.
Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня.
Промяната е в ход и вече е необратима.
От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее.
Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.
Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.
В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната.
В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос.
Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност.
Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех.
Защо ли?
Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.
Това е статия за отговорността като неизчерпаема възможност за развитие и разширение на хоризонта ни. Тя облекчава тежестта от поемането и носенето на отговорност и я превръща във вдъхновение. Отнема възможността да се чувстваме като жертви на бърнаут. Дисквалифицира концентричните окръжности от традиционния образ на мишената. Точно тях избрах за метафора на обновено виждане по темата за отговорността.
Отговорността като понятие и ценност е твърде експлоатирана до степен да се изтърка и изчерпи от съдържание. Пълноводно ни залива ту политическа, ту икономическа, социална и друга отговорност. Дразнещо е пренаписването на идеята за отговорност в определени кръгове. Набива се на очи, където и когато липсва. Стоят като на пост обвинения между поколенията, откакто свят светува, че младите са безотговорни.
Ако си позволим дискретно да надникнем точно тук, ще видим често срещано явление – родители да избират извънучилищните занимания на децата си с очакването изборът да е родителски, а отговорността за изпълнението му – на децата, които в повечето случаи поносят тази отговорност, но с уклончивост или протести. Получава се така, че децата свикват да носят отговорност за изпълнението не на своите избори и не за своите решения, а за тези, взети от друг/и.
Завършват училище с грамадното желание да се освободят от наложените им отвън ангажименти и отговорности. Стоят на прага на свободния, според тях, живот, а отвъд прага свободният живот ги очаква да поемат своите отговорности като част от обществото, каквато са и винаги са били.
Да поемат отговорност за себе си, а и пред обществото е ново, леко плашещо и малко сложно занимание, без разбира се да слагаме всички под общия знаменател на тази неизвестна до момента тера инкогнита, ако никога по-рано не са били на територията на истинската отговорност – онази за нещата, които са абсолютно техен личен избор по тяхна индивидуална преценка, изпълнени с енергията на творческата им мотивация.
Така обаче, както сме склонни да упрекваме младото поколение, така и ние, уж по-големите, разумните и зрелите, не сме застраховани от по-редки или по-чести пътешествия до същата тази територия, която би могла да си остане за цял живот тера инкогнита, където се простират необятни пространства с неусвоена или отхвърлена отговорност. Пък и никой на никого не може да обещае, че няма да стане мишена на упреци и обвинения в безотговорност. Познато, нали? Случва се и на най-добрите и безупречни в успеха.
Ако е болезнено да си на прицел в подобна мишена или искаш да пренапишеш собствената си история за връзката ти с отговорността и предпочиташ да бъдеш творец на своя живот, то тази статия ще ти хареса.
Напред към трите кръга на отговорността!
Най-вътрешният кръг е най-малкият. Той олицетворява отговорността пред самия себе си.
Свикнали сме да възприемаме, че радиусът на неговото влияние е най-малък. Защото всеки сам избира колко голям да е всъщност той. Ако си съставим списък с нещата, които включваме в него, списъците ни ще са различни като съдържание и обем. Сигурно ще има тук-там сходства, дори на места ще се припокриват, но така както сме различни като хора, така и нещата, които приемаме за отговорност пред самите нас, са доста пъстри.
Какво ли бихме прочели? Например към такава отговорност може да се включи времетраенето на миенето на зъбите, изборът на семеен партньор, профилактичната грижа за здравето, професионалните избори, начина, по който си изкарваме парите, дрехите, които си купуваме и обличаме, и т.н.
Ако сме убедени, че някои или много от тези избори са стечение на обстоятелствата, предопределеност или са грижа на някой друг, ако ни се струва, че миенето на зъбите е нещо не кой знае какво, а пък здравето ни се опира на гените ни и е такова, каквото си е … Е, тогава този първи кръг е голям колкото глава на топлийка.
В него всичко е неизбежно малко – и диаметърът, и възможностите, и постижениенията също.
Ако до момента никой не ни е пошушвал, че тесните граници могат да се разширят или ако съзнателно (може би и несъзнателно) сме филтрирали старателно тази тема като тема табу, може би не си струва да се главоболим тъкмо сега. Обикновено сме погълнати от неотклонна рутина на ежедневието, но ако само половин минута надигнем глава от нея и добавим това-онова в списъка на първия кръг, то той моментално започва да се разширява и да ни впечатлява как набъбва, също като кръгозора ни, но за него по-нататък.
Този кръг продължава да се увеличава, не само и не ако просто си добавяме неща, за които ни се иска да зависят от нас и да ги прегърнем като наша лична отговорност, но и най-вече, ако ги изпълняваме. Не като ги правим от време на време или през куп за грош, защото нашият кръг е като жив. Той диша с делата ни и когато те липсват, кръгът прилича на отдут балон – спихва се и губи форма. Обратното, щом изпълняваме поетите пред себе си (да, пред себе си) отговорности, стените на нашия обичаен и вероятно удобен свят, сами започват да се отдалечават все повече от нас, разширявайки онзи кръгозор, за който преди малко казах, че ще му дойде моментът.
А с това навлизаме във
втората окръжност – на съвместните отговорности.
В нея делим своята отговорност с други и други споделят своята с нас. Думата съвместна е доста многослойна. Къде свършва нашата, къде започва чуждата отговорност и как да си я поделим?
Когато подписваме договори, в тях ясно са указани правата и отговорностите на всички страни, но как да бъдат такива и в живота – там, където няма договори?
Има хора, за които се оказва непосилно да отдадат от своята отговорност. Правят всичко със собствените си сили и се осланят на критериите си за правилност на изпълнението и качество на резултата. Не само, че не приемат помощ, но и не търсят такава, нито пък изохкват поне за морална подкрепа. Товарят се понасят и непоносимото.
Примерите от реалния живот са много и са пред очите ни. Майка на няколко деца, която след работния си ден до късно вечер се нагърбва с развитието на децата си като сама ги учи да свирят на пиано, да пеят, да рисуват, решават задачи по математика и т.н. Мъж, който също в малкото си извънработно време, сам със собствените си ръце, строи голяма семейна къща. Мениджър, който не назначава сътрудник, защото може да разчита само на себе за безупречното изпълнение на проекта.
В тази статия няма да става дума за убежденията, които стоят зад такова поведение и затова няма да се спирам на подобен анализ. Но тук му е мястото да забележим общото между сходните примери от различни сфери на живота. Това е огромният стремеж да се носи отговорност и да не се отдава от нея в случаите, когато това е възможно и допустимо. Да, когато е възможно и допустимо!
Разбира се, има и противоположности, при които очакването някой друг да поеме отговорността е свръх изобилно. Техният живот е продукт на обща отговорност, извън тях самите: на държавата, на политическата или икономическа ситуация, на ръководството, на шефа, на съседите, на роднините, на семейството и т.н. Такива хора често поставят знак за равенство между отговорността и това, което им се полага като тяхно право. А употребата на местоимението “те” ги освобождава от бремето на отговорността, която с готовност и без друго вече са делегирали, преди да се е прокраднала идеята за споделянето ѝ.
Отново примерите лесно се появяват от истинския живот. Родителите, които се оплакват, че в училище не ги възпитават на нищо, прекарват времето с детето си вкъщи пред телевизора. Служителят, който нито веднъж не е повишил квалификацията си, мърмори по навик, че колкото му плащат (в смисъл на малко), толкова и ще им работи. Жената, която страда от липса на любов от мъжа си, отдавна самата тя е забравила как се прави това.
И в първия случай на свръх претовареност до степен на бърнаут, и във втория, граничещ с безхаберие и нихилизъм, човек се намира много близо до границите на първата окръжност. В тази погранична, тясна зона на всички им е твърде некомфортно и дори болезнено. В тази зона има доста повече от първата окръжност и много малко от идеите на втората. В нея онова, което наричаме АЗ, приема доброволно всичката отговорност като своя или същото това АЗ пак така доброволно я отхвърля и прехвърля, поемайки пренебрежимо малко. Периметърът е малък, защото нещата се отнасят и опират до АЗ или липсват и се размиват в неговите АЗ-критерии за правилност.
Поемането на отговорност, съвместно с други, представлява вариант на избор на това КОЙ искаме да бъдем в тези малки или по-големи съобщества. Има един интересен феномен, който понякога се случва при подобен избор. Наблюдава се истинска мимикрия на отговорността, като вместо нея шумно се демонстрира гняв, възмущение или някаква разновидност на негативизъм.
Човекът, който бурно изразява възмущението си, има високо ниво на отговорност! Дали?! Замисляйки се върху това, не открих никаква пряка зависимост и пропорционалност между негативната реакция и отговорността. Даже напротив. В много колективи и екипи, в които съм била пряк наблюдател или участник, в много фамилни контакти и т.н. се употребява точно такова маскировъчно поведение, което създава нужното впечатление за отговорност от висок ранг пред нужните хора.
Описанието на подобно поведение е твърде отдалечено от идеята за споделена отговорност. Но още по-интересното е, че то стои далече и от личната отговорност и от понятието за отговорност въобще. Негативната реакция на протест си остава РЕАКТИВНОСТ, докато отговорността тласка към действия и е вид АКТИВНОСТ. Има разлика, нали?
Все пак може да му бъде намерено някакво място като позиция в граничната област между първи и втори кръг. За да се говори за истинско, реално и широко прекрачване във втори кръг, е необходимо да се погледне на отговорността в него даже не като споделена, а като на ЕДИННА. Това единение дава възможност на човек да се почувства като част от нещо по-голямо, общо, надхвърлящо мащаба на екип, корпорация, семейство, общност …
Да се живее в широтата на втория кръг е увлекателно, интересно и вдъхновяващо. Истинската единна отговорност тук означава не еднократни, кампанийни акции, а преди всичко постоянство в мисленето и действията. Това не са показни изпълнения, не са периодични действия, а са пълнокръвни, адекватни и постоянни във времето ангажименти за поемане на отговорност за постигане на общи, единни цели.
Такава отговорност е като пламък, към който всеки може да добавя съчки в него и да го поддържа, създавайки повече топлина и светлина за всички около него и за себе си в това число. Съвсем не е задължително това да са някакви колосални усилия, героични постъпки или шокираща, невоъбразима мисия. Такива действия могат да са напълно незначително на пръв поглед, може да не изискват специална подготовка или конкретни научни знания.
Но когато започнем да предприемаме и поемаме определени отговорности за себе си, заради другите и заедно с тях, тъкмо тогава започваме да забелязваме, че настъпват промени в малкия свят около нас, в света, в който живеем и обитаваме. А после и отвъд него.
Какви могат да бъдат такива неща? Кой и какво се намира на една ръка разстояние от нас? А на разстояние, дотам, където ходим всеки ден или поне най-често? А разстоянието на нашето ментално, интелектуално или уеб базирано въздействие? Ето това е периметърът на прякото влияние на нашата отговорност, с който периметър влизаме в директна връзка.
Всъщност какво не ни достига в живота? Това, което не ми достига, е онова, за което мога да отговарям в най-голяма степен. Онова, което на теб не ти достига, е това, за което можеш да поемеш повече отговорност. Щом присъства в мислите, мечтите, плановете ни … Значи е в проекцията на възможностите и отговорностите ни.
Отговорното отношение създава шанса да сме творци на живота си и на своя свят, а не да сме потребители на чуждия. Личната позиция на всеки човек предоставя безкрайни възможности. Всеки разполага със своята добра воля да разширява кръга на единната отговорност и плавно да го прелее в
третия кръг на глобалната отговорност.
Има явления в живота ни, на които нямаме възможност да влияем и затова може да се счита, че нямаме и отговорност към тях. Например изгрева на слънцето, смяната на сезоните, теченията на реките, планетарните орбити и т.н. В този трети кръг, както и във втория, има преходна зона. Всички ние сме представители на човешката раса на нашата планета Земя. Като такива можем да се грижим за нея, а можем и да не го правим. Можем да изберем за себе си екологично поведение буквално във всяко наше дело. Няма да изброявам какви биха могли да са те. По-скоро искам да те провокирам с въпроса: Какво е най-простото “зелено” действие, което можеш да направиш буквално в този момент на мястото, на което си? Отговорът ти, какъвто и да е той, ще ти подскаже вероятно, че такава елементарна отговорност от такова просто действие, не тежи повече от капка. Но също като капката в океана, създава самия океан.
Нашата отговорност не е бреме, а е портал, отвъд който започва и продължава пътят на личностното развитие. Моделът на концентричните кръгове може да прилича на модела на мишена, но аз предпочитам друг символ – на жизнена позиция и на индивидуално мислене. Личното местоположение върху концентричните окръжности създава стила на собствения ни живот. Нашите възможни лични изменения променят облика на този модел. За това ще бъде посветена следващата статия
Бързаш ли да вземеш решение? Измъчваш ли се от това, че не го правиш?
Ако не търпи отлагане, а не намираш решението, прочети този материал.
Той не се отнася до вероятно познатите ти Декартови въпроси/координати.
Ще ти помогна с четири прости въпроса в моя коучинг стил. С тях ще прозреш ситуацията по различен начин и ще разбереш защо вземането на решение буксува. След това или просто ще вземеш решение, или ще се окаже, че всъщност…
Я, по-добре да не те бавя повече, защото ти така или иначе бързаш.
Вземи си лист, химикал и 7 минути. Ако нямаш нищо за писане, даже не си вземай. Но относно 7-те минути, не ги прави на повече, защото иначе ще включиш автоматично действащите си съпротиви.
Просто продължи с четенето и си отговаряй на въпросите с по няколко отговора – не само с един. Обикновено след втория или третия се появява най-искреният и най-лично твоят.
Давай да вървим нататък! Бързо и кратко си спомни в момента над кой въпрос си блъскаш главата и търсиш решение.
Ако имаш под ръка лист, запиши го и си очертай една окръжност. Ако не – представи си я.
Много ги обичам окръжностите – не ни дават възможност да натъпкваме мислите си в ъгли.
Сега раздели окръжността на четири еднакви сектора, както направихме в Площад на любовта. Във всеки от тях ще има по един въпрос.
Ако ще си записваш отговорите, както е най-добре, направи по една извеждаща стрелка от съответния сектор. Все едно, че излизаш от затворения кръг на невзетото решение. И ги записвай вън от окръжността.
Въпрос 1:
По какви причини искаш това?
Ако наистина държиш да намериш решение, не се измъквай с отговори от рода на:
„Защото искам да съм щастлив, да съм добре, да съм богат.“
„Защото НЕ искам еди-какво си.“
„Защото еди-кой си го иска.“
„Защото искам да съм полезен на другите.“
Много ми се ще да поостана още в този сектор и да обясня защо с подобни отговори не намираш решение, а се самосаботираш. Но нали знам, че бързаш, няма да те бавя. Ако ти е важно още сега да разбереш, просто ми пиши и ще ти отговоря.
Преди втория въпрос ще добавя само: Като отговориш на въпрос 1, прецени доколко това твое искане продължава да ти е актуално и в момента.
Въпрос 2:
Какви потребности са скрити зад търсенето на това решение?
Отново – акцентирай, фокусирай се върху своите собствени потребности, а не нечии чужди или свързани с нещо извън теб. Отговори с няколко отговора бързо, преди да се е обадил вътрешният ти критик и да те цензурира, че си егоист или безотговорен и т.н.
Въпрос 3:
В момента тези потребности блокирани ли са, ограничени ли са, нарушени ли са?
Отговори отново няколко пъти бързо и откровено. Погледни – търсеното решение единствено ли то ще те доведе до заветния резултат и дали имаш част от него /или целия/ още сега. Почувствай, преди да си задълбал в мисленето, дали тези блокировки, ограничения и нарушения са реални или услужливо си си ги привнесъл.
Въпрос 4:
С помощта на какво можеш да реализираш тази своя потребност?
Дай воля на фантазията си, на мечтите си. Размахай нашироко въображението си. И току виж – някое от тях се окаже, че е напълно изпълнимо и постижимо. Още повече – по някакъв лесен, прост и семпъл начин. Лесните неща не са за подценяване, нито лишават делата ни от отговорност и смисъл. Като при това този различен подход е по-елегантен и не е стресиращ, не е толкова зависим от някой или нещо.
Ще сложи край на мъките ти по вземане на решение и със сигурност довежда до възклицанието:
„Ей, как не съм се сетил!“
Ето така!
Една окръжност с четири въпроса за седем минути.
И облекчението без страдание и с малко въображение да вземеш решение.
Със сигурност имаш приятели, които също търсят своето. Сподели с тях това, което прочете сега.
И да не забравиш да се похвалиш. Разкажи ми как се развиват нещата при теб.
Днес ще получиш от мен ускорението, за което казваш, че ти липсва. Някои го наричат шут.
Допълвам темата за мотивацията с бърза и интересна техника, благодарение на която, вътрешната ти мотивация ще подскочи. След това на свой ред ще ти се прииска да направиш същото. Ще успееш да се заемеш с онези неща, за които си убеден, че си неспособен.
Различни хора са ми казвали, че “се нуждаят от шут” – директен цитат. Общото по между им е фактът, че искат да постигнат резултат, там където срещат затруднение.
А ти?
Чувам утвърдителния ти отговор.
Всички в един или друг момент сме изпитвали желание или необходимост да сме успешни там, където сме се сблъсквали с непреодолими трудности.
В такива моменти ни се струва, че ни липсва мотивация. Забелязваш ли? Казвам: „Струва ни се“. В действителност не е така. Изобщо!
Ако нещо ни е трудно, това не означава, че ни липсва мотивация, а значи, че
мотивацията ни е неправилна.
Малко е странно да я наричам така.
Обикновено гледаме на мотивацията като на нещо, което има единствената даденост
да ни дърпа напред,
да ни тласка отзад,
да ни тупа по рамото и
да ни изпраща устремно в космоса.
Но всъщност прекарваме по голяма част от времето на живота си като се залъгваме с мотивация, която е неработеща.
Може би това твърдение ти идва малко повече. Вероятно те притесних или разгневих. Леко те зачудих или разбутах любопитството ти.
Всичко това е добре. Много добре.
Защото идва ред на обещаната техника. Можеш да я използваш за съвсем семпли неща или за мега проекти.
Ще те попитам нещо. След като прочетеш въпроса, се облегни удобно, отклони поглед встрани, отпусни се и почувствай. Почувствай отговора с цялото си тяло. Не потъвай в размисъл. Пусни си музика и кажи:
Какво искаш точно сега?
Забеляза ли, че не ти подсказах нищо.
Ти си свободен да искаш всичко.
От чаша кафе до екскурзия до Марс. От усмивка на приятел до любовта на живота си.
Независимо какво е, допиши следващите две изречения:
Аз искам това, за да ………………………………………………………………….
Аз мога това, защото ………………………………………………………………..
Напиши повече от едно продължение.
Пиши, изтръпнал от неувереност. Пиши, притиснат от недоверие.
Пиши, въпреки тях, но най-вече заради тях.
Те имат нужда от вниманието ти, за да ги забележиш и видиш колко са нищожни. Пренебрежимо малки са в сравнение с това, което ще те смути.
Ще те смути способността ти да направиш повече, отколкто си очаквал.
Колкото повече думи застанат след „за да“, толкова повече ще бъдат и след „защото“. Тези две изречения са един общ организъм – събуден, енергичен, креативен.
С тях можеш да създадеш начина
да имаш чаша кафе насред пустинята,
да се поразтъпчеш на Марс за разнообразие,
да те сгрее усмивката на забравен приятел,
да те разтърси голямата любов.
Ти можеш да си причината и средството!
Използвай гребена на вълната.
Продължи и зачеркни онези думи, измежду написаните, които ти казват нещо познато. А сега подчертай онези, които ти поднасят нещо ново.
Онези, които зачеркна, не са ти актуални. Можеш да ги ползваш от време на време, но определено се нуждаеш от обновлението на подчертаните.
Те ще са твоята свежа енергия! Те ще са онзи шут, който споменах в началото.
Знаеш ли какво? Той няма да е отвън.
Външната мотивация има само временен ефект. Ако тя продължи дълго, може направо да убие желанието ти да действаш.
Най-мощна е тази мотивация, която си създаваш сам.
Затова и тези, подчертаните думи, ще те сръчкат ребром. Не ставай, преди да си ги оползотворил. Направи това, което сега ще ти предложа, защото без него нищо няма да се промени. Ще останеш с няколко минути прочетено време, с една направена техника и без нито грам повече мотивация.
Ето защо още сега напиши:
Какво ново разбра за себе си?
На какво си способен за да имаш, каквото искаш?
Какво различно нещо ще започнеш да правиш?
Кога?
Как ще преодолееш причините да не го направиш?
Да не забравя! Щастието няма да е щастие, ако настъпи някога. Тогава, когато имаш, каквото искаш. Щастието е щастие, когато те съпътства в преодоляването, в прескачането, в извървявянето. Започва сега!
И така!
Време е да се разделим. До следващия път. Дотогава разкажи на приятел какво прочете. Подкрепи вътрешната му мотивация. Провокирай себе си! Напиши свой пост за това.
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
