Липсващият ресурс или онова, което е невидимо за очите
Онова, което е невидимо за очите, е точно пред тях! То е точно това, от което имаме нужда в момента, което търсим някъде далече или сме готови да платим висока цена, за да го придобием. Убедени сме, че не само не го притежаваме, а че ако искаме да разполагаме с него, трябва да положим усилия и да преодоляваме предизвикателства. А то – НещоТо, се оказва, че винаги е било тук. Пред нас или в нас. Толкова близо, че не се вижда.
Стоя у дома пред прозореца и гледам познатата картина в рамката му. Познавам всички фрагменти в нея. Знам как сезоните си предават щафетата. Виждам как птици свиват гнезда и отглеждат потомства току пред взора ми. Трогвам се от залезните спектакли. Разнежвам се от дантелите на облаците, плетени и разплитани от ветровете.
Не бих могла да сложа компютъра си срещу стена. Ако няма простор пред погледа ми, нямам поглед към вътрешния си простор.
Всеки път, когато погледна през този прозорец, виждам и още нещо, което едновременно и не се вижда. Обичам метафорите, но това не е една от тях. Това е един интересен факт, за който искам да ти разкажа. Това дори не е само факт, а истински феномен.
Феноменът, че онова, което е пред очите ни, остава невидимо за нас.
Тази интересна история започна преди около 20 години. На Бъдни вечер със семейството ми заживяхме в нашия нов дом. Не познавахме добре тази част на града. С новия си адрес се отдалечихме от морето. Вярно, че докато живеехме на пешеходно разстояние от плажа, нямахме видимост към него, но присъствието на едно море винаги се усеща. По соления аромат, по сгъстената влага, по сирените на корабите и фара.
Сега на километри от плажа и от доста по-високо половината ни прозорци гледат към морето. Много скоро открих предимството на тази дистанция. Изгревите и залезите се сдобиха с пурпур и мащаб. Вечерите получиха златния наниз, в който се превръща светещият Аспарухов мост по мръкнало. Познах хипнотичното усещане, че лунната пътека е широка с километри. Това моментално стопи чувството ми за раздяла с морето, защото отдалечавайки се, бях получила още повече от него. Или по-точно, бях получила точно това, което до тогава ми беше липсвало – гледката. Бях загубила, онова, което създаваше неприятности – мъглата и влагата му.
Често, когато говорим за загуба, я свързваме само с нещо, което безвъзвратно ще ни липсва, но загубата има и позитив, а дистанцията дава неочаквана и дори прекрасна нова гледна точка. Струва си да “пуснем стария адрес” без носталгия.
Така или иначе морето го познавах цял живот. По-новото и съвършено непознато оставаше онова, което ни показваше другата половина от нашите прозорци – хълм с дървета, вили и пътеки между помежду им. Цяла нова територия за изследване!
При един от по-топлите зимни дни, защото тогава все още имаше зима, вдъхнових семейството си да проучат този хълм и после да ми разкажат. Аз самата се възползвах от разходката им, за да посвърша това-онова у дома без изобщо да допусках какво изпускам.
Каквото имаше за свършване, го приключих. Времето минаваше, а моите хора не се прибираха. Какво ли толкова интересно намериха на хълма? Предстоеше ми скоро да разбера първо през греещите очи на дъщеря ми. Още от прага едва си поемаше дъх, опитвайки се да опише какво беше видяла.
Археологически разкопки! Вероятно на първия християнски манастир след покръстването, където също така е вероятно да се е замонашил самият цар Борис.
Моля?! Това – тук, точно по пътеката, която започва пред входа ни?! И която стига до ей там, до онзи равен участък, който се вижда през прозореца на детската ѝ стая?! Признавам, че и аз се задъхах от вълнение. Исках да науча всичко, каквото бяха видели и проучили вече в интернет. Много бързо допълнихме още информация за тази изключителна старина. Става дума за раннохристиянския манастир „Св. Богодорица“ на т.нар. Каарач теке на местността Сълзица над кв. „Възраждане“ във Варна.
Не само, че много скоро отидохме отново всички заедно, но за мен това стана любимо и силно вълнуващо ме място. Трепетно ми е при мисълта, че именно тук, където минава моят обикновен живот, са се случвали необикновени събития. Представям си гъстите гори, ограждащи манастира. Вярвам, че от тук са минавали неведнъж и самият цар Борис, и цар Симеон. Може би по пътеката пред нашия вход. Тук се е случвал Златният век!
Няма ден през тези почти 20 години, когато и да погледна през същия прозорец, да не потърся мястото на археологическите разкопки. Както казах, пред очите ми са и едновременно не се виждат. Може би точно за това. Защото погледът е свикнал с изгледа в рамката на прозореца, с дърветата, птиците и облаците. Зарейва се и не вижда най-същественото, най-стойностното, най-значимото.
Дъщеря ми порасна и като многото птичи поколения в гнездата пред прозореца, и тя отлетя. Сега аз използвам бюрото ѝ, и пиша на него. През годините разбрах, че повечето варненци не знаят за манастира също както и ние по-рано. Наскоро научих, че предстои манастирът да излезе от забрава. Сега вече има вероятност да се превърне в истинска историческа забележителност и туристическа дестинация. За мен ще си остане гледката пред очите ми, която има нужда да бъде осъзнато потърсена, за да бъде видяна.
Също както е в реалния живот. Най-важните неща, най-качествените ресурси, ги имаме, само че не ги забелязваме. Дори и онези, за които сме сигурни, че ни липсват и че трябва да отидем през девет планини в десета, за да си ги набавим. Просто са пред очите ни.
Това може би са наши качества, на които гледаме като нещо, което има или умее всеки, т.е. нищо особено. Това може да е родното ни място, което повече ни отегчава, отколкото да ни дава възможности. Би могло да е нещо материално, с което винаги сме разполагали и тъй като не сме вложили усилия за придобиването му, изглежда безинтересно и с ниска стойност.
Вероятно сме свикнали с тези неща, дотолкова, че не ги възприемаме като ресурси или не ги зачитаме като достатъчно качествени и значими. Или толкова дълго време сме гледали в една точка, че погледът ни се е уморил и разфокусирал. А може би са на върха на носа ни и затова не се виждат. Или изобщо не са за виждане, защото са от онези специални неща, предназначени за сърцето.
Това, което не се вижда, е всичко. Всичко, от което имаш нужда, за да започнеш да правиш, онова, което отлагаш или онова, за което копнееш.
Тази история изобщо не е провокация към историческата ни памет. Тя е провокация към твоето настояще. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Имаш много повече, отколкото предполагаш. Имаш дори онова, което убедено знаеш, че нямаш! Огледай се, дистанцирай се, взри се.
Какво е то? Какво не виждаш? Какво е най-близкото и най-познатото? Виж го! Пред очите ти. Отвъд рамката.
