Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре.
Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати.
И пак да му се не види, пътят към нея се не види.
Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него.
Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..
Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.
Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.
Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.
Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.
Слънцето!
Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.
Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден.
Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна.
Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня.
Промяната е в ход и вече е необратима.
От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее.
Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.
Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.
В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната.
В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос.
Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност.
Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех.
Защо ли?
Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.
Четвъртата статия, свързана с поставянето на личните граници, ще бъде провокативна. Още сега съвсем откровено ще кажа, че е възможно да предизвика такова удивление, от което да заболи. Целта ми не е такава, но нещата, които ще прочетете са необикновен поглед по темата и ще ви отведат твърде далеч, което може да се окаже изключително близо.
Ще става дума за един особен вид нарушаване на личните граници. Това е случаят, когато толкова много сме разширили своите граници, че сме прекрачили чуждите и сме възприели тази територия като своя. Някой друг се опитва да отвоюва своята от нас, което може да ни изглежда като посегателство спрямо нашата. Удивителен парадокс!
В този случай потърпевши са и двете страни. Оплакванията, тегобите и страданията им са еднакви. Еднакво силни, интензивни и нагнетяващи до степен на взаимна непоносимост. Но, ако сте прочели вече част 1, 2 и 3, знаете, че протестът срещу нарушаването на личните граници може да е мълчалив, неясен и дори скрит.
Затова е възможно всяка от двете страни да не знае за мъките на другата или да ги интерпретира така, както на нея ѝ приляга. Гледната точка в стил “Струва ми се, че е така, значи е така!” е твърде встрани от реалността и от фактите в нея. Още повече нажежава страстите и отдалечава хората един от друг. Нахлуващият през личните граници, продължава да прави това още по-настървено. В името на дълга, на отговорността, на взаимните чувства и т.н.
На мен ми прилича на филм на ужасите, в какъвто за съжаление, живеят много хора, приели това за обичайно.
Нека се върнем на парадокса, който описах в началото. Какви са ситуациите, когато човек преминава границата и се настанява в чуждата с цялата добронамереност, на която е способен? Те са толкова много, че не биха се побрали в тази статия, но все пак има няколко, особено често срещащи се. Ще опиша само 3 от тях.
Ситуация 1
Детето или децата са пораснали. Станали са самостоятелни. Живеят според свои правила или се опитват чрез проба и грешка да си систематизират такива.
Когато са били малки, още повече, когато са били съвсем малки, техният свят е бил също толкова неголям. Нуждаели са се от нас, за да го опознават и разширяват.
Затова сме били толкова близо, плътно до тяхната граница, която с времето е започнала да става по-осезаема, а периметърът на техния свят се е разширявал и приобщавал все повече нови, интересни неща в него.
В началото сме били едно от тях – най-важното и най-необходимото.
Но с течение на годините сме пропуснали да се върнем към своите предишни граници. Да, своите! Да очертаем отново своята лична територия и да се придържаме в нея.
Причината ли? Вероятно от тревога, че ще загубим близостта си с децата. А може би и по навик, защото престоят ни се е превърнал в рутина.
Именно в тази дума е разкодирането на нашето недоволство, че някой се опитва да ни изтика, кога деликатно, кога не, което на нас ни изглежда като нарушаване на нашите собствени граници. И то наистина е точно това, но като знак, че е време да преначертаем картата на живота си.
Ситуация 2
Партньорът ни все по-често протестира, че има нужда от свобода.
Възможно е да го прави и безгласно, без думи, например боледувайки.
Не става дума за скука в съвместния живот или сива празнота във взаимоотношенията. Това е друга тема. Тук говоря за напрежението, пораждано от свръхблизост и свръхобгрижване, отнемащи местоимението “аз” и вменяващо обезателното и постоянно “ние”.
Личното пространство във физически и емоционален план е необходимост като въздуха и водата. В началото на връзката сливането е толкова еуфорично, че може да стане предпоставка за същинска зависимост. В такъв случай дори вече не се отнася до прекрачване през границата на другия и настаняване там със сърце, пълно с любов. Не.
Тук става дума за тотално преливане и припокриване на своята територия с тази на партньора. Това предизвиква истинско затъмнение във връзката, усещане за отнемане на идентичността и стремеж към повече лично пространство, което отново е подсказка за преначертаване на границите и създаване на различни твоя, моя и наша територия.
Ситуация 3
Тя е интересна с факта, че децата, не всички разбира се, са забравили, че родителите имат нужда и право на лична територия. Разсеяно гледат на техните граници като на нещо, което е съвсем в реда на нещата да пренебрегват. Старателно ги изтриват с крачките си с постоянното влизане и излизане през тях.
Спекулират с родителските чувства и използват внушения. Разполагат с родителската лична територия като със своя и извличат дивиденти с убеждението, че им се полагат. Правят това с такава впечатляваща лекота, като че ли родителите нямат никакъв друг вариант и избор, защото нали нямат своя територия.
На понятието граници се гледа с възмущение като на проява на егоизъм. Точно поради тази причина неприкосновената проява на родителската любов се идентифицира неизбежно най-вече със съгласието и доброволността личната територия да бъде преотстъпена за вечни времена.
И тук, както и в другите ситуации, стремежът на родителите за освобождаване на някакъв процент от личния им периметър може силно да накърни усещането за границите на децата им.
Просто има моменти за преосмисляне и пренаписване на личната история и на делата в нея.
Това е вече трета поредна статия, посветена на личните граници. В нея, както и в първа, и втора част , все още няма да дам препоръка как се отстояват личните граници, защото все още има няколко въпроса, чиито отговори не търпят пренебрегване.
Един такъв въпрос е
Какво всъщност представляват личните граници?
Унифициран отговор няма, но краткият му вариант е:
Зависи от човека.
Колкото хора, толкова и индивидуални преценки за нещо толкова лично, колкото е това къде свършва моето аз и къде започва твоето.
Ще разгледам тези варианти един по един.
За начало обръщам поглед към пълната липса на граница.
Възможно е да я няма, защото тя никога не е поставяна било то несъзнателно или като съзнателен собствен избор на поведение. Поставянето ѝ би се възприело като посегателство върху друг или други. Може да пробуди тревожност да би някой да се почувства наранен, ранен или ограничен. Може би липсата на граница дава удовлетворението, че така правят добрите хора, грижовните, ангажираните, тези, на които може да се разчита, лоялните, хората с висок професионализъм и т.н.
Възможно е също някога, много отдавна границата бегло, набързо или небрежно да е била очертана като с тебешир. След много стъпки върху нея се е изтрила и заличила, до степен никой да не си спомня, че я е имало. Или под прикритието на добронамереност, любов и стремеж мир да има на всяка цена, липсва желание да вземе тебешира и да я очертае отново.
В тези случаи човек трудно би дал определение на понятие за лична граница. То ще изглежда мъгливо и абстрактно.
А аз продължавам с вариантите на отговор на въпроса какво са личните гланици. Възможен друг такъв е на граница, която е доста пластична. Тя ту угодно, ту притеснително отваря широки врати в нея. Ту строго и заплашително се издига висока и непревземаема. Различима граница е, но обусловена от външни фактори, според това в каква роля, в какъв статус, в каква житейска сфера човек се чувства застрашен или застрашава, създава близост или отхвърля. Такава граница по-скоро е широка зона, в която става договарянето врати ли ще се отварят или зидове ще се издигат.
Трети вариант на отговор биха дали хора, за които личната граница е не само позната и видима, но е свещена. За тях тя е нажежена до червено жичка, която потреперва неспокойно, дори само при нечия мисъл да я доближи. Такава лична граница може да се окаже минно поле без предупредителни знаци. Може да е високоволтов плет, готов да изпържи всяка прелитаща муха. Такива граници се пазят строго, но с цената на голям преразход на енергия и самота. Те гарантират дълбоки залежи на страх, срам, вина, ранимост, неувереност, които е важно да останат скрити за външния свят.
Всъщност какъвто и отговор да даде човек за неговата граница, по-интересното е не какъв е самият отговор, а от кога не е актуализиран. Защото границата, независимо дали я има или не и каква е в действителност, е точно такава не от днес. И също не от днес е такова и виждането за нея. Но човекът вътре в границата си се е променял през времето, ставал е по-мек и благ или по-твърд и коравосърдечен. Може би вече границата, която си има по подразбиране от памти века, да не му подхожда, да не му е по мярка. Както и животът, който води да не му е по мярка, защото го е оформил около тази отдавна неактуализира граница.
Ето така. Преди още да сме се замислили как да опазваме границите си е важно да видим дали първо да не ги променим и направим по-съответстващи на нас самите.
Преди да започнеш да свикваш да поставяш лични граници и да се стараеш да превърнеш това от плахо и нерешително едноактно действие в навик, има нещо.
Нещо много съществено, с което да се заемеш наистина сериозно преди това.
То е дълбоката основа, в която ще налееш бетона на успеха, който сега ти се струва невероятен.
Изглежда ти непосилен този успех, защото нали не умееш да поставяш граници и да ги очертаваш забележимо. Плашещо е, понеже не е твоето да ги отстояваш, камо ли да го правиш всеки път, когато се налага. А то си се налага, знаем го и двете. Успехът в начинанието така те кара да се съмняваш, че някога вече ще умееш да поставяш граници, че завързва стомаха ти като морски възел.
Не му се плаши на възела. Ако не може да се развърже, ще го разсечем.
Винаги има начин, да знаеш!
Един от тях е тази статия, с която ще подготвиш предстартово умението си да поставяш лични граници. Тя е посветена не на това как да го правиш. С това ще се заемем в следващата статия. В тази заедно с теб ще насочим сноп ярка светлина към случаите, когато в настоящия си живот не отстояваш позиция и граници. Статията ще ти помогне да видиш като на длан кога и при какви обстоятелства се случва това.
Защо е важно да им отделим внимание?
Ако допуснем, че ентусиазирано се втурнеш да поставяш границите си, преди да използваш моята идея да поизследваш настоящата си ситуация, има опасност да се случат три неща.
Едното е, че ще виждаш, че не си поставила гранници, след като вече е минал моментът, когато е било необходимо.
Второ – ще се гневиш както на ситуацията и хората, които са нарушили граничната ти зона, така и на себе си, но без това да води до какъвто и да било резултат или промяна.
Трето – ще задействаш някакво евентуално действие в стила на отстояването на личните ти граници, постфактум, което има вероятност само да усложни обстановката, но не и да регламентира твоите граници.
Много важен извод на този етап от статията е, че
Границите се отстояват адекватно тогава, когато нарушаването им бъде маркирано в момента на нарушаването им.
И още един извод.
Всяко последващо анализиране не е нищо повече от анализ и статистика, но само активен нов и вече променен модел на мислене и действие, водят до онази промяна, която имаш право да наречеш
„Вече мога да отстоявам своите граници!„
и която към този ден и час все още те тревожи.
Затова – напред към наблюдателността, вниманието и милосърдието към себе си.
С наблюдателност ще се превърнеш в Зоркото око за известно време (не завинаги), през което да виждаш себе си и какво правиш като страничен наблюдател.
С внимание ще зследваш случващото се.
И с милосърдие ще се отнасяш към себе си, дори да ти се иска да се обвиниш.
С въпросите по-долу ти помагам в тази нелека задача, но ти обещавам, че тя ще те подготви блестящо за бъдещи действия.
НАБЛЮДАТЕЛНОСТ
В кои сфери от своя живот не умееш да поставяш граници?
Във всичките ли непоставянето на граници се проявява по един и същ начин или има различни варианти на твоето поведение?
Какви са повтарящите се ситуации, когато се случва това?
Какво ги предшества?
Как можеш да различиш такива моменти, за да бъдеш подготвена?
Направи едно истинско разследване. Направи го хладнокръвно и безкритично. Просто наблюдавай. Може би е добър вариант да си записваш. Записвай просто фактите. Не им добавяй никаква емоционалност. Просто факти – какво, кога, с кого, при какви обстоятелства се случи, в коя сфера на живот. Забележи общото и повтарящото се между тях. Запиши изводи и прозрения.
ВНИМАНИЕ
Когато пропускаш да поставиш граница или да я запазиш, от какво се притесняваш или опасяваш в този момент?
Какво се случва с теб, когато границите ти са нарушени – как се чувстваш, какво преживяваш във физически план?
Какво се случва с нарушителя?
Внимателното вглеждане в детайлите на случващото се, ще ти подскаже докъде се е простряла зоната ти на комфорт, която си осигуряваш с непоставянето на граници. Да, няма грешка. Претоварваш се, не отказваш да поемеш още ангажименти, пренебрегваш себе си, забравяш за обещанието си да се грижиш за здравето и духа си и още по хиляди начини изпадаш в такива ситуации, в които има възможност някой да забележи твоя принос, да прояви благодарност към теб, да ти даде одобрението си или просто да те приеме. Все базисни копнежи и прекрасни усещания, от които се нуждаем всички и които можем не само да имаме, но да са и по-силно изразени, ако си позволим да поставяме граници. Затова на този етап е важно да видиш какво се случва. Отново е добре да записваш.
МИЛОСЪРДИЕ
Без него накъде?! Когато станем наблюдателни и започнем да вникваме в детайлите, може да се удивим, дори направо да се втрещим.
Това аз ли го правя?!
Аз ли постъпвам така?!
Направо не е истина!
В мига преди да позволиш в кръвта ти да се излее първата капка на омраза към себе и да образува коктейл с другите капки на гняв и разочарование, поеми въздух и докато го издишаш, заобичай себе си още по-силно. Точно в този миг заслужаваш обич и приемане повече от когато и да било.
Защото
Ти дръзна да видиш истината в очите!
Ти не избяга, когато видя каквото не ти харесва!
Ти направи всичко това, за да промениш себе си към по-добро, за да направиш живота си по-качествен, за да се радваш на по-хармонични взаимоотношения.
Не всеки би го направил, а много хора биха се придърпали обратно, дълбоко в зоната си на комфорт, където е познатото макар и болезнено поведение.
Ще ти кажа
Преди да спре да боли е страшно!
Но не страшно, понеже наистина е страшно, а страшно, защото е непознато.
Тази статия е за хора, които умеят да поставят граници, но им се налага да го правят твърде често. Това веднага събужда въпроса дали наистина умеят да поставят граници или само така си мислят.Тази статия ще е особено полезна и за онези, които си знаят, че това им е проблемна зона и искат да се научат как се прави.
За какво става дума по-долу?
За това кое поведение доста често е считано като такова, с което поставяме някого на място, с което посочваме къде е нашият личен периметър, през който не бива да се прекрачва, но все пак това не е истинско поставяне на граници или поне не върши работа за дълго.
Това са такива действия и такъв начин на мислене, които приличат на него и успешно го имитират, но които са неефективни и дори водят до обратен ефект като поощряват някой да повтори набезите си на наша територия.
Ще изброя по най-простичък начин три най-често допускани грешки.
ГРЕШКА 1
Това е мълчаливо и невидимо поставяне на граници.При него не отронваш и дума, защото считаш, че щом другият е от твоето обкръжение, то той автоматично знае какво си мислиш и на същия автопилот разбира посланието ти. Такива хора считаме, че са нашите близки от семейството, любимите ни хора, приятелите, колегите и др.Същият този човек по силата на твоето мълчание би трябвало да знае и как да се държи, респективно как да не нарушава границите ти и да умее да се съобразява с теб. Опасна самозаблуда е, когато имаш подобни идеи, да ти се привижда, че насреща получаваш това което очакваш, но това да е само във въображението ти.
Друг аспект на мълчаливото поставяне на граници е вътрешният диалог, който постоянно въртиш в ума си като филм. Той не слиза от екран с години, само че този филм го гледаш единствено ти, както и ти си му главен герой, режисьор и сценарист и само от време на време редактираш част от диалога.
Истината е, че такъв диалог не излиза наяве, остава в някаква твоя тайна и като такава не върши абсолютна никаква работа за опазване на границите ти. Това, което се случва, е, че усилва твоето страдание от факта, че много ясно осъзнаваш границите си – без да ги маркираш, но не по-малко ясно виждаш и нарушаването им без да предприемаш нещо.
ГРЕШКА 2
Маркираш нарушената територия гръмогласно, крещейки, тръшкайки врати или нещо в този творчески дух на справедливия ти гняв. Когато това се случи, си на етап, в който усещаш, че повече не може така. Някой е прекалил. Е, щом е прекалил, това моментално означава, че твърде дълго някой друг, прости ми, но ти си този някой друг, е позволил това да се случва, като през цялото време на това случване е осъзнавал този факт. Вдигането на врява и джангър са просто изпускане на парата, но не въдворяват ред и справедливост за дълго. Нарушителят в най-добрия случай е изтласкан за кратко време, но патардията не го е отучила, дори вероятно да го е направила по-резистентен към нея. Следващ път може и да не излезе от твоята територия, а просто да продължи с мотото “Викай си, не ми пречиш!”.
ГРЕШКА 3
Влизаш в диспут, спориш, убеждаваш или противоречиш на този, който ти нарушава личните граници, защото смяташ, че по пътя на убеждаването ще го промениш и той ще спре да прави така. Възможно е да се опитваш да му покажеш своите рани и болки. Почти сигурно е, че ти се иска да получиш някакво възмездие, компенсация или поне извинение. Хубаво би било според усещането ти за справедливост да се постигне споразумение, с което ти се гарантират правата, свободите и териториалната цялост. Търсиш дипломатичен, мирен и добър начин, удовлетворяващ всички страни в дискусията и проявяваш склонност към компромиси само и само да има мир. Но в този момент не правиш нищо по-различно от това да нарушиш напълно самостоятелно своите лични граници.
В коя грешка припозна твоя начин да очертаваш своето пространство?
Не се кори. Това са модели, които всички следваме, на които сме научени и за които не подозираме.Най-важното сега е да си отговоришКакво искаш ти като личност?иКак го искаш?
Това са въпросите – пътепоказател към следващата статия, с която ще продължим темата за поставянето на граници.
Определението за егоизъм гласи, че това е човек, който поставя личните си интереси над тези на другите. Странно е, че тази дума няма синоним, но още по странно е колко силно сме пропити от вкаменената ни тревожност да не се окажем самите ние в клопката на обвинения в егоизъм.
Старанието ни е да сме в постоянен режим на себеотдаване 24/7 до степен на себеотричане и себезачеркване, понякога до пълно обезличаване на личността си, не защото не изпитваме потребност от обич, внимание и грижа за себе си, а защото ни държи неистов страх, че някой ще се обърне и ще ни зашлеви обвинението, че сме егоистични. Ще ни каже, че правим само, каквото си искаме, че не се интересуваме или грижим достатъчно, ще ни порицае, че го отхвърляме и пренебрегваме, че сме безотговорни и себични.
От това боли повече и от шамар. Направо си е едно тежко круше, истинско крушение за душата. Затова отново се връщаме в удобната, защото е позната, но болезнена зона на комфорт на ниската себеоценка и високото себеотдаване с надежда, че някой ще ни зачете усилията и болките.
Но … Разковничето е в думата високото от предното изречение. Защото се оказва, че на толкова високо няма никой, въпреки очакванията ни, че старанието ни е на висотата на нечий пиедестал, където не друг, а ние самите сме възкачили този, който много бихме искали да му подхожда дадената височина. Е, там сме само ние. Лошата новина е, че сме сами, но хубавата е, че сме се изкачили високо, макар че това изкачване има други начини на изпълнение с по-малко болка и разочарования.
Сега вече има две възможности – едната е да се сурнем юнашката, да се претърколим, охлузим, ожулим и нараним, за да се върнем в ниското, където стои онзи, дето уж бил на високото. Другата възможност е, пребивавайки там на високото, да останем достатъчно дълго в усамотение, докато получим прозрение/я.
Например такова възможно е, че егоистът не си ти. А е точно този, който хвърля върху теб такива тежки обвинения. Как така не си го знаела досега, как така не си го виждала?! Ами много просто. Това е един особен вид егоизъм. Аз го нарекох КРИСТАЛЕН, защото той е направо прозрачен, до степен на невидимост. Виждаш през него човека, който е такъв или онакъв, но за когото никой не може да каже, че е егоист. Прави толкова много неща, наистина. Но като се замислиш, те са все такива, които поддържат имиджа му в определена благотворна светлина, в която се къпе собственото му его.
И в същото време на процеса на това виждане чувстваш съвсем осезателно, че около него има стена, даже цял зид, дори цяла вселена, която го обгръща, но невидимо, прозрачно и го прави недосегаем, защото е като щит. Ето това е КРИСТАЛНИЯТ му егоизъм.
Блъскаш се в него, защото не го виждаш. Не достигаш до човека, защото той се брани с него. И това е вездесъщата му зловеща, двойствена същност.
Да има нещо, което не си личи, но то да е толкова мощно, че да те съсипва и да е толкова твърдо, че всеки твой опит за докосване, се превръща в рикушет срещу теб.
Летят шрапнели!
Такъв вид егоизъм не се свежда до обичайните прояви на физическото ниво на живота. Той е префинен и супер манипулиращ, така че да подсигури всичко еднолично желано от него, но така че да не се усетиш, че те ощетява директно, а да ти бръкне в душата като с нажежена кука, за да бъде преживяването му още по-хубаво не за теб естествено.
За да бъдеш ти виновна, че КРИСТАЛНИЯТ егоист има нужда от егоизма си, за да си излъска кристалната обвивка от някакви несъществуващи петна, с които уж си го оплескала. Ако я нямаше кристалната обвивка, нямаше да има и петна, нали?
И какво да правиш сега, ако правилно разбра моята метафора за КРИСТАЛНИЯ егоизъм и ако получи прозрение, че не ти си егоист, а си в лапите на някой такъв?!
Ако досега не си станала като него, значи няма шанс и не се опитвай да бъдеш кристална като защита срещу му, за да не нараниш волно или не, когото и да било. Спасението е в поставянето на така наречените граници.
Твоите лични граници.
И знаеш ли кое е най-трудното. Не е самото поставяне и отстояване на границите, а очертаването на твоята територия, защото досега твоята е била и на КРИСТАЛНИЯ. Началото, дори не първата крачка, а още преди нея, е това да си позволиш да имаш своя територия – на физическо, ментално, интелектуално, духовно ниво и на всякакво друго, което ти дойде наум. Да си го позволиш и да я видиш тази територия, тъй като тя си е там – съвсем различима и същевременно размита до безкрайност.
И чак тогава – след осъзнаването ѝ, след виждането ѝ, след приемането ти, че е твоя, чак тогава идва и обновеното действане от позиция на очертаване на границата и недопускането на това някой да ти я нарушава.
КРИСТАЛНИЯТ разбира от граници. Нали се е обградил с една такава. Респектира се от чуждите КРИСТАЛНИ. Сигурно е, че около него гравитират такива по принципа на подобието и привличането. Сигурно е и друго обаче – за него ще бъде невероятно изумление точно ти да поставяш граници и то твои лични.
Това ще е процес. Дълъг, творчески, духовен, но също и чисто физически процес. Акцентът е върху последната дума и с това искам да ти кажа, че отнема време и то много. Затова добрата подготовка е ключова. Тази статия би могла да бъде част от нея и както казах малко по-горе, предшестваща първата крачка.
Сега ще спра до тук. Защото предполагам, даже си позволявам да знам, че си в лек ступор, ако си заподозряла, че страдаш заради нечий /на някой много близък човек/ КРИСТАЛЕН егоизъм. Аз ти обещавам, че ще имаш подкрепата ми със следващи статии за това как да отстояваш границите си.
Но сега те моля, остани в настоящото си прозрение. Не бързай да излизаш от него като се заемеш с нещо познато и потънеш в успокоителните дебри на рутината. Остани така.
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
