Поставянето на лични граници – част 1

Поставянето на лични граници – част 1

Тази статия е за хора, които умеят да поставят граници, но им се налага да го правят твърде често. Това веднага събужда въпроса дали наистина умеят да поставят граници или само така си мислят.
Тази статия ще е особено полезна и за онези, които си знаят, че това им е проблемна зона и искат да се научат как се прави.

За какво става дума по-долу?

За това кое поведение доста често е считано като такова, с което поставяме някого на място, с което посочваме къде е нашият личен периметър, през който не бива да се прекрачва, но все пак това не е истинско поставяне на граници или поне не върши работа за дълго.
Това са такива действия и такъв начин на мислене, които приличат на него и успешно го имитират, но които са неефективни и дори водят до обратен ефект като поощряват някой да повтори набезите си на наша територия.

Ще изброя по най-простичък начин три най-често допускани грешки.

ГРЕШКА 1
Това е мълчаливо и невидимо поставяне на граници.
При него не отронваш и дума, защото считаш, че щом другият е от твоето обкръжение, то той автоматично знае какво си мислиш и на същия автопилот разбира посланието ти. Такива хора считаме, че са нашите близки от семейството, любимите ни хора, приятелите, колегите и др.
Същият този човек по силата на твоето мълчание би трябвало да знае и как да се държи, респективно как да не нарушава границите ти и да умее да се съобразява с теб. Опасна самозаблуда е, когато имаш подобни идеи, да ти се привижда, че насреща получаваш това което очакваш, но това да е само във въображението ти.

Друг аспект на мълчаливото поставяне на граници е вътрешният диалог, който постоянно въртиш в ума си като филм. Той не слиза от екран с години, само че този филм го гледаш единствено ти, както и ти си му главен герой, режисьор и сценарист и само от време на време редактираш част от диалога.
Истината е, че такъв диалог не излиза наяве, остава в някаква твоя тайна и като такава не върши абсолютна никаква работа за опазване на границите ти. Това, което се случва, е, че усилва твоето страдание от факта, че много ясно осъзнаваш границите си – без да ги маркираш, но не по-малко ясно виждаш и нарушаването им без да предприемаш нещо.

ГРЕШКА 2
Маркираш нарушената територия гръмогласно, крещейки, тръшкайки врати или нещо в този творчески дух на справедливия ти гняв. Когато това се случи, си на етап, в който усещаш, че повече не може така. Някой е прекалил. Е, щом е прекалил, това моментално означава, че твърде дълго някой друг, прости ми, но ти си този някой друг, е позволил това да се случва, като през цялото време на това случване е осъзнавал този факт. Вдигането на врява и джангър са просто изпускане на парата, но не въдворяват ред и справедливост за дълго. Нарушителят в най-добрия случай е изтласкан за кратко време, но патардията не го е отучила, дори вероятно да го е направила по-резистентен към нея. Следващ път може и да не излезе от твоята територия, а просто да продължи с мотото “Викай си, не ми пречиш!”.

ГРЕШКА 3
Влизаш в диспут, спориш, убеждаваш или противоречиш на този, който ти нарушава личните граници, защото смяташ, че по пътя на убеждаването ще го промениш и той ще спре да прави така. Възможно е да се опитваш да му покажеш своите рани и болки. Почти сигурно е, че ти се иска да получиш някакво възмездие, компенсация или поне извинение. Хубаво би било според усещането ти за справедливост да се постигне споразумение, с което ти се гарантират правата, свободите и териториалната цялост. Търсиш дипломатичен, мирен и добър начин, удовлетворяващ всички страни в дискусията и проявяваш склонност към компромиси само и само да има мир. Но в този момент не правиш нищо по-различно от това да нарушиш напълно самостоятелно своите лични граници.

В коя грешка припозна твоя начин да очертаваш своето пространство?
Не се кори. Това са модели, които всички следваме, на които сме научени и за които не подозираме.
Най-важното сега е да си отговориш
Какво искаш ти като личност?
и
Как го искаш?

Това са въпросите – пътепоказател към следващата статия, с която ще продължим темата за поставянето на граници.

Очакваш ли я?

Поставянето на лични граници – част 2

Поставянето на лични граници – част 2

Преди да започнеш да свикваш да поставяш лични граници и да се стараеш да превърнеш това от плахо и нерешително едноактно действие в навик, има нещо.

Нещо много съществено, с което да се заемеш наистина сериозно преди това. 

То е дълбоката основа, в която ще налееш бетона на успеха, който сега ти се струва невероятен.

Изглежда ти непосилен този успех, защото нали не умееш да поставяш граници и да ги очертаваш забележимо. Плашещо е, понеже не е твоето да ги отстояваш, камо ли да го правиш всеки път, когато се налага. А то си се налага, знаем го и двете. Успехът в начинанието така те кара да се съмняваш, че някога вече ще умееш да поставяш граници, че завързва стомаха ти като морски възел. 

Не му се плаши на възела. Ако не може да се развърже, ще го разсечем. 

Винаги има начин, да знаеш!

Един от тях е тази статия, с която ще подготвиш предстартово умението си да поставяш лични граници. Тя е посветена не на това как да го правиш. С това ще се заемем в следващата статия. В тази заедно с теб ще насочим сноп ярка светлина към случаите, когато в настоящия си живот не отстояваш позиция и граници. Статията ще ти помогне  да видиш като на длан кога и при какви обстоятелства се случва това.

Защо е важно да им отделим внимание?

Ако допуснем, че ентусиазирано се втурнеш да поставяш границите си, преди да използваш моята идея да поизследваш настоящата си ситуация, има опасност да се случат три неща.

Едното е, че ще виждаш, че не си поставила гранници, след като вече е минал моментът, когато е било необходимо.

Второ – ще се гневиш както на ситуацията и хората, които са нарушили граничната ти зона, така и на себе си, но без това да води до какъвто и да било резултат или промяна.

Трето – ще задействаш някакво евентуално действие в стила на отстояването на личните ти граници, постфактум, което има вероятност само да усложни обстановката, но не и да регламентира твоите граници.

Много важен извод на този етап от статията е, че

Границите се отстояват адекватно тогава, когато нарушаването им бъде маркирано в момента на нарушаването им.

И още един извод.

Всяко последващо анализиране не е нищо повече от анализ и статистика, но само активен нов и вече променен модел на мислене и действие, водят до онази промяна, която имаш право да наречеш

Вече мога да отстоявам своите граници!

и която към този ден и час все още те тревожи. 

Затова – напред към наблюдателността, вниманието и милосърдието към себе си.

С наблюдателност ще се превърнеш в Зоркото око за известно време (на завинаги), през което да виждаш себе си и какво правиш като страничен наблюдател. 

С внимание ще зследваш случващото се. 

И с милосърдие ще се отнасяш към себе си, дори да ти се иска да се обвиниш.

С въпросите по-долу ти помагам в тази нелека задача, но ти обещавам, че тя ще те подготви блестящо за бъдещи действия.

НАБЛЮДАТЕЛНОСТ

  • В кои сфери от своя живот не умееш да поставяш граници?
  • Във всичките ли непоставянето на граници се проявява по един и същ начин или има различни варианти на твоето поведение?
  • Какви са повтарящите се ситуации, когато се случва това?
  • Какво ги предшества?
  • Как можеш да различиш такива моменти, за да бъдеш подготвена?

Направи едно истинско разследване. Направи го хладнокръвно и безкритично. Просто наблюдавай. Може би е добър вариант да си записваш. Записвай просто фактите. Не им добавяй никаква емоционалност. Просто факти – какво, кога, с кого, при какви обстоятелства се случи, в коя сфера на живот. Забележи общото и повтарящото се между тях. Запиши изводи и  прозрения.

ВНИМАНИЕ

  • Когато пропускаш да поставиш граница или да я запазиш, от какво се притесняваш или опасяваш в този момент?
  • Какво се случва с теб, когато границите ти са нарушени – как се чувстваш, какво преживяваш във физически план?
  • Какво се случва с нарушителя? 

Внимателното вглеждане в детайлите на случващото се, ще ти подскаже докъде се е простряла зоната ти на комфорт, която си осигуряваш с непоставянето на граници. Да, няма грешка. Претоварваш се, не отказваш да поемеш още ангажименти, пренебрегваш себе си, забравяш за обещанието си да се грижиш за здравето и духа си и още по хиляди начини изпадаш в такива ситуации, в които има възможност някой да забележи твоя принос, да прояви благодарност към теб, да ти даде одобрението си или просто да те приеме. Все базисни копнежи и прекрасни усещания, от които се нуждаем всички и които можем не само да имаме, но да са и по-силно изразени, ако си позволим да поставяме граници. Затова на този етап е важно да видиш какво се случва. Отново е добре да записваш.

МИЛОСЪРДИЕ

Без него накъде?! Когато станем наблюдателни и започнем да вникваме в детайлите, може да се удивим, дори направо да се втрещим. 

  • Това аз ли го правя?!
  • Аз ли постъпвам така?!
  • Направо не е истина!

В мига преди да позволиш в кръвта ти да се излее първата капка на омраза към себе и да образува коктейл с другите капки на гняв и разочарование, поеми въздух и докато го издишаш, заобичай себе си още по-силно. Точно в този миг заслужаваш обич и приемане повече от когато и да било. 

Защото

Ти дръзна да видиш истината в очите! 

Ти не избяга, когато видя каквото не ти харесва! 

Ти направи всичко това, за да промениш себе си към по-добро, за да направиш живота си по-качествен, за да се радваш на по-хармонични взаимоотношения. 

Не всеки би го направил, а много хора биха се придърпали обратно, дълбоко в зоната си на комфорт, където е познатото макар и болезнено поведение. 

Ще ти кажа

Преди да спре да боли е страшно! 

Но не страшно, понеже наистина е страшно, а страшно, защото е непознато. 

Този тип страшно доста бързо се разсейва.

Особено, когато имаш подкрепа.

А аз ти я давам и съм плътно до твоето рамо.

Поставянето на лични граници – част 3

Поставянето на лични граници – част 3

Това е вече трета поредна статия, посветена на личните граници.

В нея както и в първа, и втора част все още няма да дам препоръка как се отстояват личните граници, защото все още има няколко въпроса, чиито отговори не търпят пренебрегване.

Един такъв въпрос е

Какво всъщност представляват личните граници?

Унифициран отговор няма, но краткият му вариант е:

Зависи от човека.

Колкото хора, толкова и индивидуални преценки за нещо толкова лично, колкото е това къде свършва моето аз и къде започва твоето.

Ще разгледам тези варианти един по един.

За начало обръщам поглед към пълната липса на граница. 

Възможно е да я няма, защото тя никога не е поставяна било то несъзнателно или като съзнателен собствен избор на поведение. Поставянето ѝ би се възприело като посегателство върху друг или други. Може да пробуди тревожност да би някой да се почувства наранен, ранен или ограничен. Може би липсата на граница дава удовлетворението, че така правят добрите хора, грижовните, ангажираните, тези, на които може да се разчита, лоялните, хората с висок професионализъм и т.н.

Възможно е също някога, много отдавна границата бегло, набързо и небрежно да е била очертана като с тебешир. След много стъпки върху нея се е изтрила и заличила, до степен никой да не си спомня, че я е имало. Или под прикритието на добронамереност, любов и стремеж мир да има във всички случаи, не желае да вземе тебешира и да я очертае отново.

В тези случаи човек трудно би дал определение на понятие за лична граница. То ще изглежда мъгливо и абстрактно.

Затова продължавам с вариантите на отговор на въпроса какво са личните граници. Възможен друг такъв е на граница, която е доста пластична. Тя ту угодно, ту притеснително отваря широки врати в нея. Ту строго и заплашително се издига висока и непревземаема. Различима граница, но обусловена от външни фактори, според това в каква роля, в какъв статус, в каква житейска сфера човек се чувства застрашен или застрашава, създава близост или отхвърля. Такава граница по-скоро е широка зона, в която става договарянето врати ли ще се отварят или зидове ще се издигат.

Трети вариант на отговор биха дали хора, за които личната граница е не само позната и видима, но е свещена. За тях тя е нажежена до червено жичка, която потреперва неспокойно, дори само при нечия мисъл да я доближи. Такава лична граница може да се окаже минно поле без предупредителни знаци. Може да е високоволтов плет, готов да изпържи всяка прелитаща муха. Такива граници се пазят строго, но с цената на голям преразход на енергия и самота. Но гарантират дълбоки залежи на страх, срам, вина, ранимост, неувереност, които е важно да останат скрити за външния свят.

Всъщност какъвто и отговор да даде човек за неговата граница, по-интересното е не какъв е самият отговор, а от кога не е актуализиран. Защото границата, независимо дали я има или не и каква е в действителност, е точно такава не от днес. И също не от днес е такъв и виждането за нея. Но човекът вътре в границата си се е променял през времето, ставал е по-мек и благ или по-твърд и коравосърдечен. Може би вече границата, която си има по подразбиране от памти века, да не му подхожда, да не му е по мярка. Както и животът, който води да не му е по мярка, защото го е оформил около тази отдавна неактуализира граница. 

Ето така. Преди още да сме се замислили как да опазваме границите си е важно да видим дали първо да не ги променим и направим по-съответстващи на нас самите.

Поставянето на лични граници – част 4

Поставянето на лични граници – част 4

Четвъртата статия, свързана с поставянето на личните граници, ще бъде провокативна. Още сега съвсем откровено ще кажа, че е възможно да предизвика такова удивление, от което да заболи.  Целта ми не е такава, но нещата, които ще прочетете са необикновен поглед по темата и ще ви отведат твърде далеч, което може да се окаже изключително близо.

Ще става дума за един особен вид нарушаване на личните граници. Това е случаят, когато толкова много сме разширили своите граници, че сме прекрачили чуждите и сме възприели тази територия като своя. Някой друг се опитва да отвоюва своята от нас, което може да ни изглежда като посегателство спрямо нашата. Удивителен парадокс!

В този случай потърпевши са и двете страни. Оплакванията, тегобите и страданията им са еднакви. Еднакво силни, интензивни и нагнетяващи до степен на взаимна непоносимост. Но, ако сте прочели вече част 1 2 и 3, знаете, че протестът срещу нарушаването на личните граници може да е мълчалив, неясен и дори скрит. 

Затова е възможно всяка от двете страни да не знае за мъките на другата или да ги интерпретира така, както на нея ѝ приляга. Гледната точка в стил “Струва ми се, че е така, значи е така!” е твърде встрани от реалността и от фактите в нея. Още повече нажежава страстите и отдалечава хората един от друг. Нахлуващият през личните граници, продължава да прави това още по-настървено. В името на дълга, на отговорността, на взаимните чувства и т.н.

На мен ми прилича на филм на ужасите, в какъвто за съжаление, живеят много хора, приели това за обичайно.

Нека се върнем на парадокса, който описах в началото. Какви са ситуациите, когато човек преминава границата и се настанява в чуждата с цялата добронамереност, на която е способен? Те са толкова много, че не биха се побрали в тази статия, но все пак има няколко, особено често срещащи се. Ще опиша само 3 от тях.

Ситуация 1

Детето или децата са пораснали. Станали са самостоятелни. Живеят според свои правила или се опитват чрез проба и грешка да си систематизират такива.

Когато са били малки, още повече, когато са били съвсем малки, техният свят е бил също толкова неголям. Нуждаели са се от нас, за да го опознават и разширяват.

Затова сме били толкова близо, плътно до тяхната граница, която с времето е започнала да става по-осезаема, а периметърът на техния свят се е разширявал и приобщавал все повече нови, интересни неща в него.

В началото сме били едно от тях – най-важното и най-необходимото.

Но с течение на годините сме пропуснали да се върнем към своите предишни граници. Да, своите! Да очертаем отново своята лична територия и да се придържаме в нея.

Причината ли? Вероятно от тревога, че ще загубим близостта си с децата. А може би и по навик, защото престоят ни се е превърнал в рутина.

Именно в тази дума е разкодирането на нашето недоволство, че някой се опитва да ни изтика, кога деликатно, кога не, което на нас ни изглежда като нарушаване на нашите собствени граници. И то наистина е точно това, но като знак, че е време да преначертаем картата на живота си.

Ситуация 2

Партньорът ни все по-често протестира, че има нужда от свобода.

Възможно е да го прави и безгласно, без думи, например боледувайки.

Не става дума за скука в съвместния живот или сива празнота във взаимоотношенията. Това е друга тема. Тук говоря за напрежението, пораждано от свръхблизост и свръхобгрижване, отнемащи местоимението “аз” и вменяващо обезателното и постоянно “ние”.

Личното пространство във физически и емоционален план е необходимост като въздуха и водата. В началото на връзката сливането е толкова еуфорично, че може да стане предпоставка за същинска зависимост. В такъв случай дори вече не се отнася  до прекрачване през границата на другия и настаняване там със сърце, пълно с любов. Не.

Тук става дума за тотално преливане и припокриване на своята територия с тази на партньора. Това предизвиква истинско затъмнение във връзката, усещане за отнемане на идентичността и стремеж към повече лично пространство, което отново е подсказка за преначертаване на границите и създаване на различни твоя, моя и наша територия.

Ситуация 3

Тя е интересна с факта, че децата, не всички разбира се, са забравили, че родителите имат нужда и право на лична територия. Разсеяно гледат на техните граници като на нещо, което е съвсем в реда на нещата да пренебрегват. Старателно ги изтриват с крачките си с постоянното влизане и излизане през тях.

Спекулират с родителските чувства и използват внушения. Разполагат с родителската лична територия като със своя и извличат дивиденти с убеждението, че им се полагат. Правят това с такава впечатляваща лекота, като че ли родителите нямат никакъв друг вариант и избор, защото нали нямат своя територия.

На понятието граници се гледа с възмущение като на проява на егоизъм. Точно поради тази причина неприкосновената проява на родителската любов се идентифицира неизбежно най-вече със съгласието и доброволността личната територия да бъде преотстъпена за вечни времена.

И тук, както и в другите ситуации, стремежът на родителите за освобождаване на някакъв процент от личния им периметър може силно да накърни усещането за границите на децата им.

 

Просто има моменти за преосмисляне и пренаписване на личната история и на делата в нея.

Поставянето на лични граници – първа част 

Поставянето на лични граници – втора част

Поставянето на лични граници – трета част

 

Тази статия е написана от Албена Славова – лайф коуч и тренер 

Бърнаут обича силни жени

Бърнаут обича силни жени

Казвала ли си си: “Защо все на мен се случват такива неща, заради които трябва да съм мъжко момиче? Омръзна ми! Искам да знам как го правят другите жени, които винаги има кой да ги носи на ръце!”
Ако мислите ти са в тази посока, отговорът, който търсиш, се е запътил да изскочи в следващите редове.
Преди да напиша тази статия бях планирала да се казва по друг начин.
Как ти се струва “5 причини да харесваш своя бърнаут”?
Името промених, но съдържанието остава такова, каквото го бях замислила.
Замисълът ми беше и е да замисля теб, жената, която определя себе си като силна.
Преди да стигнем до петте причини, да приемаш бърнаут като нещо нормално и дори полезно, ще споделя едно житейско наблюдение, върху което съм заострила вниманието си вече години наред. Това е един повтарящ се факт, който се случва с различни жени, без връзка помежду им. А именно:
Колкото повече една жена твърди за себе си, че е силна, толкова повече неприятности я сполетяват и се налага да проявява все повече и повече сила.
Прочети това изречение още веднъж, моля те. Напомням, че го изказвам с пълно приемане и безкритичност. Просто факт. Факт, който ме провокира да си поблъскам главата защо е така.
Ще споделя до какъв извод стигнах. Не е задължително да се съгласяваш, но ще бъде от полза за други жени като теб и мен, да прочетем мнението ти.
И все пак, защо става така?
Когато възприемем себе си като силни жени, на първо място убеждаваме себе в това. А след това и цялата вселена, ако мога да се изразя по този начин. И тя откликва, като ни поднася от онова, с което декларираме, че се справяме отлично. Неприятностите!
Ако не ти харесва да говоря за вселената, то може би е по-приемливо да говоря за твоите вътрешни ментални и емоционални настройки и убеждения, които рано или късно стават физически. Без да искаме го правим.
Това означава, че започваме да се държим по определен начин,
да имаме определени и утвърдени навици, заради това, че сме силни.
Да си създаваме ценности и да им служим, заради това, че сме силни.
Да се въвличаме и по този начин да привличаме събития и взаимодействия,
които, ако не сме силни, ще ни повалят и унищожат.
А това автоматично подхранва нашата лична история за силната жена, която без да забелязва, се върти в омагьосания кръг на собствената си сила, дочаквайки следващия епизод силови предизвикателства и т.н., и т.н.
Казах го с повечко думи и има вероятност да не ме разбра напълно, но вярвам, че ще ми дадеш знак за това.
Аз ще продължа да говоря точно по този въпрос – за силната жена, с други изразни средства и в бъдеще и ако сега не ме разбра, ще има следващ път, когато ще ти се получи. Просто сега говоря малко повече емоционално, защото си спомням своя силов период, когато Силата си имаше ремарке, наречено Бърнаут. Затова нарекох този материал “Бърнаут обича силните жени”.

Но сега да видим защо силните жени обичат бърнаут. В този пост само ще маркирам. По-нататък – още.

Причина 1 – Ти си професионалист. Професионализмът се доказва с наличието на бърнаут. Той става редовен почти като месечния цикъл. Става предвидим и очакван, защото се превръща в нещо като признание за това, че професионалните ти усилия не са били напразни.

Причина 2 – Ти си модерен човек. Модерните хора страдат от бърнаут, знаят това и го приемат, също както приемат задръстванията. Неприятно, но неизбежно в модерния свят.

Причина 3 – Ти си отговорна личност. Поемането на отговорност е отговорност. Изтощително е и понякога въобще не се вижда от тези, пред които е поета. Но наличието на бърнаут се забелязва и понякога временно намалява тежестта на отговорностите.

Причина 4 – Ти си успешна. Въпреки това си мислиш, че не си. Започваш да вярваш, че си постигнала върха на следващия етап в професионализма си, само ако преживееш бърнаут на финала му.

Причина 5 – Ти си силна. Справяш се и преодоляваш проблемите. Прочети първата половина на този материал.

Какво мислиш за тези причини да харесваш своя бърнаут? Аз мисля, че има още много. Сега спирам, за да не прегорим.

Да следващия път!

P.S. Това е една от статиите, обединени в колекцията „Живот без бърнаут“, чиято мисия е да те подкрепя, информира, предпази или изведе от прегаряне. Със специално предложение през октомври – една безплатна 60-минутна консултация с мен. Протягам ти ръка, за да излезеш от омагьосания кръг на прегарянето.

автор: Албена Славова

Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Думите, с които се изразяваме, показват начина ни на мислене и вътрешните
ни подбуди да правим едно или друго нещо. Ако се вслушаме в думите, които
най-често използваме, можем да открием послание, което отправяме сами
към себе си. Онези думи, които повтаряме, подсказват за повторение на
конкретни наши действия.
Сигурно всеки от нас може да се сети за някакъв сценарий, който по
необясними причини, се случва многократно в живота му. Именно най-често
употребяваните думи, могат да хвърлят светлина върху тези причини. Веднъж
излезли на показ, те стават ясни и можем да ги контролираме, а не те нас.
В тази статия отделям специално внимание на една дума, влязла в толкова
честа употреба, че сме се слели и отъждествили с нея.
Ако се чуваш по много пъти на ден да казваш „трябва“, прочети до края този
материал, защото чрез него може още днес да намериш решение на не един
наболял проблем.

„Трябва“ е като универсална подправка. Подхожда на изречения, в които
говорим за личния си живот, за кариерата си, за партньора си, за децата, за
дохода си, за дома, за колата, за свободното време, за външния си вид…
Сещаш ли се за такива?
Нахвърляй си няколко.
Нека примерите са твои, защото на мен не ми идват наум.
Преди време си наложих да започна да отвиквам от тази дума. В един момент
се улових, че я употребявам по всякакъв повод. Съдържанието й според
тълковния речник означава, че нещо е нужно, необходимо, налага се,
задължително е, наложително е, редно е, изисква се.
Разбира се, има задължителни неща, но едва ли всичко, за което казвах, че
трябва, беше точно такова.
Оказа се, че според моето „трябва“ имам твърде завишени, дори невротични
изисквания, като се почне към мен самата и се свърши с дреболии, отвъд
периметъра на моя живот.
„Трябва това, трябва онова…“

Няма да казвам какво, не само защото вече ги позабравих тези мои „трябва“,
но и защото не искам да ти подсказвам за твоите.
Но ще ти помогна да ги видиш със следните въпроси:
Какво трябва да правиш?
или
Как трябва да изглеждаш?
или
Какъв трябва да бъде семейният ти живот (кариера, доход, дом, автомобил и
т.н.)?

Всъщност повече ми се иска да те попитам това, което попитах тогава себе
си:
Трябва ли наистина?
и
Кой каза, че трябва?
и
Ако все пак трябва, за какво и на кого му трябва?
Защо трябва?


Аз открих, че това постоянно трябване, до голяма степен припокрива
чувството ми за отговорност. Ако съм отговорна майка, съпруга, служител,
дъщеря, приятел, гражданин, трябва… (следва списък с отегчително много
точки).
След това успях да видя колко умело трябването създава още доста други
усещания – за дълг, за чест, отговорност, почтеност, лоялност, любов,
разбирателство, обич, приятелство, колегиалност, интелигентност.
Има и още, но ще спра, защото вярвам, че разбираш, какво узнах за себе си
тогава.
Оказа се, че има само около 15% неща, които наистина заслужават да се
употреби за тях тази дума. Те изискват действително усилие, мощен устрем,
стремглавост и не търпят никакъв компромис. Струва си да се напъна и,
каквото и да ми костват, да ги свърша.
Когато осъзнах, че не съм длъжна, че не е 100% задължително, че съм
свободна да реша дали трябва и защо, знаеш ли какво още стана?
Стана това, че ми се освободи страшно много енергия, която по-рано
употребявах, за да поддържам този „трябва“-стандарт.

Стана това, че никой и нищо не пострадаха, а даже напротив –
спечелиха повече внимание и позитивност от моя страна.
Станаха и още твърде много интересни неща, но нека има за писане и
друг път, а пък и ти да можеш да си пофантазираш какво би било за теб,
ако решиш, че не трябва и да ми разкажеш после.
Опаковките с универсални подправки имат описано съдържание и там
присъстват всякакви желани и нежелани добавки. Наред с ароматни треви и
билки, гъмжи от Е-та и всякакви подобрители на вкуса. Това е една от
причините да не ги харесвам.
Също както спрях да харесвам „трябва“. Предпочитам сама да избирам една
по една подправките и да ги смесвам според вкуса си.
Понякога е по-лесно да различа желанията си, друг път не толкова и затова
използвам познанията и опита си в коучинга, който стана стил на моя живот.
Той е полезен на мен, може да бъде от полза и на теб да разпознаеш своите
„трябва“-модели, да се избавиш от някои от тях, за да живееш с по-малко
нерви и стрес по-балансиран и спокоен живот.