от Albena Slavova | май 12, 2026 | коучинг, личностно израстване, Откровено за коучинга
Защо в България произнасянето на думата коучинг предизвиква повдигане на веждата?
Странен факт е, че и на изток, и на запад от България коучингът е много по-разпознаваем и използван. По нашите земи обаче му подхожда индианското име Липсващия елемент. Само че не става дума за романтиката на Майн Рид, а за много сериозни неща от реалността ни.
Дълго съм разсъждавала върху този феномен. И като коуч, който всеки ден практикува в България, и като човек, израснал сред същите мисловни филтри. Според мен отговорът се крие в някои специфични особености на нашата народопсихология, които действат като защитен механизъм. А също и като буфер срещу напредък, задържащ в зоната на комфорт на привидната мъдрост.
Тази статия е за онези, които са готови да свалят бронята на подозрителността. Пиша я без да поставям диагноза, но и без да си затварям очите пред (не)способността ни да се доверяваме, да се развиваме и променяме. Като личности и като общество.
Езиков патриотизъм
У нас, щом се произнесе „коучинг“, една от неизбежните, почти първосигнални реакции си остава езиковата отбрана. Още преди да са попитали „Какво е това?”, отправят критика с: „А защо с тази чужда дума? Нямаме ли си българска?“.
Зад тази загриженост за езика често стои смесица от културна несигурност и непознаване както на същността на коучинга, така и на естествения начин, по който езикът се развива. Понякога в защитата на чистия роден език започваме да се държим като по-светци и от Свети Георги, размахвайки меча на родолюбието срещу всяка нова дума. А истината е, че езикът, като жив организъм се развива. Не само допуска, но и има нужда от заемки, за да назовава новите идеи, явления и професии, които времето неизбежно ражда.
Отхвърляне, отричане, заклеймяване
Ако не разбираме нещо или не можем да го проумеем, защото е извън обхвата на досегашния ни опит, най-лесният изход е да го отречем и заклеймим. Това не е просто несъгласие, а опит да заличим съществуването на различното и новото.
Както е казал шопът, изправен пред жираф: “Е, те такова животно нема!”. В този фолклорен абсурд се крие цяла философия на оцеляването. Ако нещо не се вписва в моя двор, значи то е измама или посегателство. Това отричане е нашият начин да си спестим дискомфорта от признанието, че светът е станал по-голям, отколкото сме готови да приемем.
Идеологическо недоверие
В култура, тренирана да се пази от идеологическа пропаганда, фалшиви обещания и кухи лозунги, всяко вдъхновяващо послание за вътрешна промяна, каквато е заложена в коучинга, по подразбиране буди подозрение. А след него автоматично се активира своеобразен национален имунитет на скептицизма.
За много хора коучингът звучи като поредната форма на скрита манипулация или вносен оптимизъм. Естествено възникват въпроси като: „Какво всъщност се опитват да ми продадат?“ или „Къде е уловката?“ като защитна стена срещу нови разочарования.
Инфлация на истината
Живеем във време, в което всеки с достъп до интернет може да се обяви за експерт, гуру и дори коуч (без да има нищо общо с коучинга). Това масово самопровъзгласяване на специалисти предизвика една специфична и опасна инфлация на истината и морала.
В очите на масовия потребител е почти невидима разликата между международно акредитиран коуч професионалист, псевдо коуч или инфлуенсър, създал мотивационно съдържание в YouTube. Когато социалните мрежи заливат с фалшиви решения и вълшебни хапчета, хората естествено се бронират с пренебрежение.
Необходимост от контрол
В нашата култура често се сблъскваме с един парадокс. От една страна, притежаваме силно изразен индивидуализъм, който ни дава самочувствието, че разбираме от всичко. От друга – изпитваме подсъзнателна потребност да следваме чужди повели.
Коучингът, в своята същност, не предлага готови рецепти, нито гаранции за успех. Затова той често изглежда рискован в очите на народ, който искрено цени свободата си, но е обвързан исторически с преклонение пред чужда воля.
Уязвимост
В българския модел на мислене се гледа на търсенето на помощ и подкрепа като на акт на слабохарактерност и лично поражение. Работата с професионален коуч често се възприема като мълчаливо признание, че „нещо не ми е наред“. Тази уязвимост предизвиква срам и ни кара да крием вътрешните си конфликти зад маската на привидна стабилност, вярвайки, че истински успешният човек е длъжен да бъде неуязвим и постоянно силен. Опираме се на многовековния си стоицизъм, мълчаливо търпение и приемане на болката.
Недоверието в себе си
Недоверието към коучинга не е насочено само към него, а всъщност е форма на недоверие към собствената ни вътрешна автономия. В контекста на народопсихологията ни това се проявява като наследена през поколенията ниска самооценка.
Като едно тихо, вкоренено в детството усещане, че не знаем достатъчно, че не сме достатъчно добри, каквото и да правим. Вътрешно си знаем, че винаги ни трябва някой „по-голям“, който да ни покаже правилния път. Когато човек е убеден, че отговорите са винаги извън него, идеята на коучинга му изглежда абсурдна.
В тази статия аз не вдигам меч срещу змея на отричането, за да го убия. Моята цел не е да го побеждавам или да споря с него, а да го опитомя. Искам да предложа светлина там, където страхът от непознатото е създал сенки, и да заменя надменността на „знаещия“ с любопитството на изследователя.
Коучингът не е чуждо тяло в зеницата на националния ни поглед. Той е колкото актуален и в тон с времето, толкова и древен, колкото е нашата история. Ако го приемем, няма да обезценим онова, което българската ни душа тачи като свидно и родно. Напротив. Висша форма на родолюбие е да ставаме все по-осъзнати за собствените си ограничения, по-освободени от критикарство и по-отговорни към собствения си живот.
Професионалният коучинг не е магическо заклинание за щастие, а етичен ангажимент към истината. Той е упование да вярваме на собствения си глас в свят, препълнен с чужди гласове.
Като коуч, а вече и ментор, и преподавател, моята мисия е именно тази: да подкрепям онези, които дръзват да погледнат над хоризонта си, за да открият, че пътят отвъд него започва в тях самите. Така, когато превърнем непознатото в учебна зона, змеят спира да бъде заплаха и се превръща в пазител на нашата лична сила.
от Albena Slavova | мар. 6, 2026 | коучинг, личностно израстване, Откровено за коучинга, реализация
В последните години идеята за учене през целия живот се превърна в един от най-силните културни феномени на нашето време.
Курсове, семинари, обучения, програми за личностно развитие. Възможностите за учене са повече от всякога. Хората четат, включват се в обучителни курсове, участват в групи, търсят нови гледни точки. Те се стремят да разберат себе си по-добре, да разширят хоризонтите си, да намерят нова посока в професионален или личен план.
И в това има нещо наистина красиво. То говори за изконния ни човешки стремеж да израстваме, за желанието ни да живеем по-добре.
Да не оставаме там, където сме.
Да ставаме по-добри.
Да откриваме нови възможности в себе си и в света.
Този импулс за постоянно учене обхвана едновременно не едно поколение от хора, които не приемат живота като нещо завършено и фиксирано, а като процес на постоянно разгръщане.
Но паралелно с него постепенно започва да се появява и едно по-тихо усещане, че нещо не е както бихме искали, въпреки целия учебен устрем.
Усещането, че въпреки всички обучения, дипломи и сертификати, въпреки новите знания и осъзнатост, нещо съществено остава непроменено. Не просто нещо. Животът ни си остава същият.
А това предизвиква вътрешен конфликт между реалността и желанията, усещане за неудовлетвореност и тревогата, че не е ясно какво ги поражда.
Капанът на двуизмерното развитие
В контекста на ученето през целия живот развитието действително се случва. Но често то остава в една специфична двумерна плоскост.
Първото ѝ измерение е знанието на новите концепции, модели и разбирания, които усвояваме.
Второто измерение е вдъхновението от прозрението, че е възможен друг начин на живот.
Това може да бъде много мощна комбинация. Но понякога тя е илюзорна.
Защото може да създаде усещане за движение, растеж и промяна, които в действителност никога не се случват. Когато развитието остава само в тези две измерения, постепенно в живота на човека се появява едно трудно назовимо чувство.
То не идва веднага. Не се появява след първото обучение.
Нито след второто. Появява се по-късно.
След още една програма.
След още един семинар.
След още едно вдъхновяващо преживяване.
И тогава човек започва да усеща нещо странно. Той знае повече.
Разбира повече. Вижда себе си и живота си по друг начин.
Но когато се огледа в огледалото на реалността си, открива, че структурата на живота му почти не се е променила. Работата е същата. Достигнала е предела на възможностите, които предлага. И дори да има кариерно израстване, вътрешната пустота не се запълва.
Взаимоотношенията са на същото ниво. Посоката във всекидневието е същата. Дори ако е обходил половината свят. Потенциалът е по-осъзнат. Но остава до голяма степен неразгърнат.
И тогава се появява едно смущаващо вътрешно противоречие. От едната страна стои убеждението за развитие и надграждане. От другата – усещането за застой, безсмислие и липса на радост.
Когато вдъхновението не е достатъчно
Това преживяване често поражда объркване. Понякога дори вина или друг вид авторегресия.
„Може би не съм усвоил достатъчно това, което съм научил.“
„Може би трябва още да уча.“
„Може би следващото обучение ще бъде различно.“
„Може би другият преподавател, ментор или експерт ще ми даде, това, от което имам нужда.“
И така започва едно лутане от програма към програма в търсене на липсващия елемент. Без него човек може дълго време, понякога цял живот, да продължава да се развива интелектуално.
Да натрупва знания. Да обогатява разбирането си за света. Да постига материален успех или висок статус. Но вътре да остава същият копнеж. Същата пустота от това, че нещо важно липсва.
Тогава развитието започва да прилича на движение в кръг.
Нов курс.
Нова идея.
Ново вдъхновение.
И после отново връщане към изходната точка. Това не означава, че ученето е безсмислено. Означава само, че в него липсва още едно измерение.
Оста Z: Третото измерение на смисъла
Това липсващо измерение може да се опише като оста Z – третото измерение на личното и професионалното развитие. Ако знанието и вдъхновението създават двуизмерна плоскост, то оста Z добавя нещо съвсем различно. Придава дълбочина на смисъла и височина на посоката.
Придава задълбоченост и извисеност. Именно с тях започва истинската промяна.
Оста Z е мястото, в което развитието престава да бъде само функция на мисълта и започва да се превръща в движение на самия живот.
В този момент знанието и вдъхновението вече не са само преживяване. Те започват да се превръщат в реалност.
Мащабиране: От знание към съзидание
Разсъждавайки върху тази липсваща трета ос, постепенно започнах да формулирам едно понятие, което нарекох мащабиране.
Същинската промяна започва, когато се променя самият мащаб на живота. Когато човек излезе от двумерната му плоскост и навлезе в друго, по-дълбоко измерение.
Точно това наричам мащабиране. То не означава просто да научиш още нещо. Нито само да израснеш кариерно.
Мащабирането означава да откриеш онова едно нещо, което дава ясна посока, цел и ускорение на живота. То пробужда действие.
А неговото гориво са смисълът и мисията, вложени в него.
В този момент човек започва да изгражда нова реалност. Не само за себе си, но и за другите, защото приносът към света става естествена част от пътя.
Идеята и разбирането ми за мащабирането ме свърза още по-силно с коучинга. Коучингът е една от малкото професии, в които трите оси на развитието съществуват едновременно:
придобиване на знание,
вдъхновение като вътрешно състояние,
постоянен смисъл.
Триединството в коучинга
В коучинга се вплитат в триединство:
личностното развитие на коуча,
професионалното му усъвършенстване
и способността да подкрепя развитието на други хора.
Коучингът не е просто един от многото случайни инструменти или банални техники. Той е професия със структура, етика, стандарти и ясно очертан път на развитие.
В международната практика този път е структуриран чрез стандартите на International Coaching Federation (ICF) – най-голямата професионална организация в света на коучинга.
Тази рамка очертава естественото израстване на коуча през различни нива на майсторство. Този път не е просто поредица от сертификати. Той е процес, в който човек развива едновременно:
професионални умения
вътрешна зрялост и мъдрост
и способността да подкрепя трансформацията на други хора.
Затова коучингът е едно уникално пространство, в което развитието по оста Z може да се случи едновременно на личностно, професионално и духовно ниво. Именно тук вътрешното търсене на смисъл започва естествено да се превръща в реален професионален път.
Перспективата на професионалното обучение по коучинг Level 2 ICF
Точно в тази перспектива създадох обучението „Коучинг фар“.
Това е професионална програма по коучинг, изградена по стандартите за Level 2 на ICF, която съчетава условия за:
дълбока личностна трансформация,
сериозна професионална подготовка
и възможност за международна сертификация АСС или PCC ICF.
Това е сериозен залог за третото измерение в живота.
Пилотната група на „Коучинг фар“ започва на 23 март.
Групата ще бъде малка, за да може процесът да бъде истински задълбочен, а вниманието ми към всеки участник – лично и ангажирано.
В нея каня хора, които усещат липсата на третото измерение в живота си. Хора, които не искат да се примирят с двуизмерността му.
Ако разпознаваш в себе си нуждата от мащабиране, едно от местата в тази група може да бъде твоето.
Заеми своето място. И добави липсващото измерение в своя живот.
от Albena Slavova | фев. 11, 2026 | живот без бърнаут, коучинг, лично, личностно израстване
Днес получих подарък кашон с 11 книги. Десет от тях са за логотерапията. Учението на Виктор Франкъл за смисъла. В същия ден, в който в цялото ни обществено пространство продължава да ечи трагедията на шесторното убийство. Продължава програмата на безкрайния политически театър на абсурда, а социалните мрежи са въртоп от думи, но и от тежкото, лепкаво мълчание на една уморена интелигенция.
Прелиствайки тези книги, се изпълних с дълбока благодарност, а също така и разбрах нещо болезнено. Ние в България преживяваме бърнаут на духа. С другия, обичайния, професионалния, или безумно го приемаме за норма, или непохватно се борим с него. Но с прегорелия си дух … Не!
Бърнаут на духа не е умората от многочасовия, монотонен работен ден. Бърнаут на духа настъпва, когато лошите новини станат толкова много, че вътрешният ни бушон изключва, въпреки че не спираме – да реагираме, да коментираме, да се тревожим.
Само че вътрешният ни бушон е изпушил и сме на тъмно. Там, вътре, където светлината е равносилна на живот.
Спираме дори да мечтаем. Съвсем осъзнато. Какви мечти в такова вълче време на оцеляване. Затваряме се в черупките си. Наблюдаваме воайорски как някой друг все още се опитва да държи фенера запален.
Усещам вашето мълчание. То тежи. Понякога в него провиждам обвинение: „Как можеш да говориш за коучинг, за Ниво 2, за майсторство, когато светът ни се разпада?“
Но истината е, че аз не заравям глава в пясъка. Аз съпреживявам всяка трагедия. Всеки обществен и политически трус разтърсват и мен. Но също така знам, че именно в най-големия мрак ни е нужен Активен Смисъл, за да не се превърнем в чудовища или кухи черупки.
Злободневието се превръща в капан за души. Нашите прегорели души. Когато обществото ни е в екзистенциален вакуум, ставаме мнителни. Започваме да правим напук. Когато нещо е забранено, го искаме. Когато ни се предлага път към свобода и развитие, го подминаваме с цинизъм.
Този цинизъм е щит. Ако се съгласим, че има смисъл да учим и да ставаме по-добри хора ( защо не и коучинг специалисти в т.ч.), това означава да поемем отговорност. А отговорността е последното нещо, за което имаме сили в състояние на духовен бърнаут.
Франкъл, който е оцелял в концентрационните лагери, подготвя своите трудове не в моменти на спокойствие, а сред най-нечовешкия ужас. Той ни учи, че смисълът не е лукс за мирни и спокойни времена.
Смисълът е стратегия за оцеляване.
Моят „Фар“ е вашето право на светлина.
Моето обучение, което стартира на 23 март, не е просто професионален курс по коучинг.
За мен то е акт на съпротива срещу мръсотията и нихилизма. Не ви предлагам да избягате от реалността. Предлагам ви да изградите вътрешна устойчивост, която е по-силна от външния хаос.
Майсторството в коучинга е майсторство на присъствието и отговорността. Да можеш да чуеш човека срещу теб, когато целият свят крещи. Да намериш ценното в пепелта. Ако престанем да се стремим към това, ние преставаме да бъдем онази интелигентна част от обществото, за която се смятаме. Ставаме просто наблюдатели на собствения си залез и разпад.
Ще бъда болезнено откровена с вас. Миналата есен, когато един мой проект остана нечут, сърцето ми се сви. Почувствах се излишна. Честно казано не за първи път. Помислих си, че може би българите сме племе, което обича да страда в бурни спорове, вместо да израства активно с мисъл. Днес, пред лицето на новите трагедии, този мой страх се завръща.
Но тези 11 книги на бюрото ми ми напомнят за нещо друго. Те са подарък от клиентка, която реши да учи логотерапия паралелно с моя курс. Една запалена искра. Един човек, който избра да има съдържание и смисъл, не да бъде черупка.
Ако днес се чувствате потиснати, ако политическата и емоционална нестабилност ви карат да искате да се откажете от плановете си, какво печелите?
Животът минава. Той няма да ни изчака да станем стабилни, за да ни даде право на смисъл. Ние сами трябва да си го вземем.
Не ви каня да се запишете на курс, за да запълните бройка. Каня ви, за да не позволим на духовния бърнаут да спечели. Трябват ми още трима спътници, които вярват, че майсторството е единственият ни достоен отговор на посредствеността и насилието.
Знам, че много от вас четат това в прикритие. Знам, че някои може би изпитват дори злорадство пред моята уязвимост. Но знам и че сред вас са тези, чиито ценности са като моите ценности. Тези, които ги боли точно толкова, колкото и мен.
Имаме право да превърнем това страдание в постижение и кажем „Да“ на живота, въпреки всичко.
Вратата към новия коридор е отворена до 23 март. Не за да избягаме от света, а за да се върнем в него по-силни, по-цели и по-смислени.
Защото ако ние не държим светлината, то кой?
от Albena Slavova | ян. 26, 2026 | коучинг, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, Откровено за коучинга
Ако си задаваш този въпрос, вероятно бързаш към отговора му. Затова няма да те бавя с увод, а направо ще пристъпя към същественото.
Можеш веднага да приемеш, че, за да си коуч, е необходимо да ти харесва да работиш с хора, да си емпатична личност и да имаш стремеж към постоянно учене и развитие.
Това е базисът, отвъд който са важни още редица лични качества, които много вероятно да притежаваш без да подозираш, че не само биха ти свършили работа, а могат да са твоят летящ старт в коучинга.
Ще се съгласиш ли с мен, ако кажа, че ние, съвременните хора, сме свикнали да влизаме в роли? Така живеем. Обличаме костюма на експерта, маската на мениджъра или униформата на служителя. Но … Има и една група хора, които носят в себе си нещо различно. Хм. Сега изведнъж си спомних за “Летящите хора” на Валери Петров.
Те не просто търсят нова работа. Те търсят възможност тяхната природа най-после да спре да бъде странна и да се превърне в професионален актив. Не в актив. Да се превърне в икигай. В страст. В делото на живота им.
Ето белезите на човека, за когото коучингът не е просто избор, а естествено продължение на личността им.
- Знаеш, че не си като другите
В компания, където всички се надвикват и надпреварват да говорят, където всеки едва дочаква ред, за да каже: „Аз на твое място…“, ти си този, който замълчава не от липса на мнение, а от липса на порив да го натрапваш.
- Умееш да създаваш естествена среда за споделяне
Ако често разбираш, че хората предпочитат да говорят за нещо важно или лично с теб, а не с друг, това не е случайност. Сигурно притежаваш умение да създаваш общо пространство, да съхраняваш поверителността на споделеното, да слушаш с внимание, да мълчиш деликатно и съпричастно.
- Търсиш чистотата на смисъла в нов професионален контекст
Може би имаш зад гърба си много професионални постижения, но усещаш, че корпоративните цели и резултати вече не са така важни за теб. Откриваш един специфичен, различен елемент на удовлетворение в това да видиш светването на очите у другия и да почувстваш добавената стойност в живота си, дори само, като му дадеш подкрепа и разбиране.
- Вярваш в идеята за дългото бягане
В епохата на бързите схеми и лесните решения, ти си от немногото, които вярват в силата на процеса. Знаеш, че истинската промяна изисква време, задълбоченост и етика. Привлича те идеята да развиеш майсторлък в нещо, което се учи и надгражда цял живот. Такъв майсторлък, в който времето работи за теб, а не срещу теб.
- Имаш просветителски дух
Има една шепа хора с възрожденски дух, сред които сигурно можеш да се причислиш и ти. Те виждат, че средата в България е залята от масов песимизъм и липса на визия, но вярват, че промяната на индивидуално ниво е начинът тази промяна да се случи и на глобално.
Знаеш ли, мисля си да спра дотук.
Не защото няма още качества, а защото тези са достатъчни, за да се разпознаеш или да се отдръпнеш честно.
И тук, в края на статията, ми идва да променя малко въпроса.
Сега бих го поставила така:
Какви качества са необходими, за да станеш Истински коуч.
Мисля си, че ти вече подразбираш отговора му.
Много вероятно е той да ти казва, че
Ставаш. Имаш талант да бъдеш.
Останалото се шлифова.
С търпение и страст.
С учене и опит.
Стъпка по стъпка.
Нека ги извървим заедно.
Навреме си за началото в този път.
Каня те в професионалното си обучение по коучинг.
За да стане твоят талант твой икигай.
от Albena Slavova | ян. 18, 2026 | коучинг, личностно израстване, Откровено за коучинга
Тази статия е за стандарти и възможностите, които предоставят. В нея давам отговори на някои важни въпроси.
Какво е коучинг? Защо стандартът в коучинга има значение?
Какво означават ICF, ACC, PCC и Level 2 и защо те са знак за професионализъм, качество и етична зрялост?
Защо за мен тези абревиатури са не просто част от биографията ми, а част от каузата ми за развитието на коучинга в България?
Преди да разгърна статията в цялост ще се спра на най-съществения въпрос.
Какво в действителност е коучинг? И какво не е?
В България преобладава твърде изкривено разбиране за него, а от там произтича понякога и негативно отношение, което получава незаслужено.
Буквално епидемично се е разраснал броят на хората, които боравят прекалено свободно с това понятие, фриволно наричат себе си коуч без никаква връзка със същността му и без необходимото обучение.
Коучингът е професионален, партньорски процес, в който коучът създава пространство клиентът сам да стигне до своите отговори, решения и действия. Без натиск, без съвети и без водене.
Всичко, което включва убеждаване, натрапване, съветване, налагане на идеи или обещания за бързи резултати, не е коучинг, независимо как е наречено. Истинският коуч не знае „по-добре“, не дърпа клиента напред и не го тласка към универсални решения.
Право да нарече себе си коуч има онзи, който е преминал професионално обучение, работи в ясна етична рамка и носи отговорност за процеса, в който участва наравно с клиента.
Какво е ICF и защо стандартът има значение?
International Coaching Federation (ICF) е най-голямата и най-утвърдена професионална организация за коучинг в света.
Това е организацията, която създава професионалния гръбнак на коучинга в световен мащаб.
Появява се преди 30 години като отговор на нуждата коучингът да бъде разпознаваем като професия, а не като набор от добри практики. В пространство, в което се работи с хора, цели и вътрешни процеси, липсата на стандарт води не до свобода, а до хаотичност и размиване на роли, отговорности и граници.
Стандартът, който ICF задава, не цели да направи коучовете еднакви. Напротив. Той пази индивидуалността, като ясно очертава рамката, в която тя може да се изразява професионално. Това е рамка, която отличава коучинга от всеки вид терапия, консултиране, преподаване или менторство и която защитава клиента от непрофесионална намеса.
Когато един коуч работи по стандартите на ICF, означава, че:
спазва етичен кодекс, поставящ клиента в центъра;
работи с ясно дефинирани професионални принципи, например, но не само, под формата на коучинг компетенции;
познава и уважава границите на своята роля като коуч.
За клиента стандартите на IСF придават сигурност, че коучът срещу него е професионалист. Работи в ясни етични стандарти, не упражнява преса или манипулация, пази автономията и самостойността му, поддържа безопасно общуване, изградено с уважение и приемане.
Именно това прави възможно коучингът да е професионален процес, а не субективно въздействие. Процес, в който клиентът разгръща потенциала си, разкрива ресурсите си, постига целите си.
Този процес стои и в основата на сертификациите на ICF –
ACC (Associate Certified Coach)
PCC (Professional Certified Coach)
MCC (Master Certified Coach).
Това не са титли, а ориентири докъде е стигнал един коуч в своята професионална подготовка и развитие. Те сочат нивото на професионална зрялост, всеотдайност към професията, целенасочеността и постоянството за развитие.
Те често се възприемат като емблеми, които коучът взима на определен етап от развитието си. В действителност те не са нещо, което просто се получава, нито са задължителни. Те са нещо, до което се израства и са жалони за професионална целеустременост и отдаденост.
В тази статия слагам акцент на ACC и PCC.
ACC е първото ниво на международна сертификация на ICF и представлява стабилната основа, върху която се гради професионалният коучинг. Тук коучът работи осъзнато в рамките на своята коучинг роля. Това е етапът, в който показва, че може да присъства, да слуша, да задава въпроси и да води клиентски-ориентиран процес. Постигането на ACC говори за яснота, дисциплина и поета отговорност, че коучът знае какво прави и, не по-малко важно, какво не бива да прави.
PCC е знак за изминат следващ етап, където вече не става въпрос на техника, а на качество на присъствието на коуча в коучинг процеса. Работата му става по-тиха, по-дълбока, по-прецизна и още по-деликатна. Коучът умее да остане с клиента и в несигурността, и в емоционалността на момента, без да го запълва със съвети или интерпретации. Умее да не бърза, да подхожда с доверие към клиента, към себе си и към процеса.
PCC показва, че коучът е преминал отвъд нуждата да доказва компетентност. Това е ниво, на което професионализмът му се усеща не само в думите, а в пространството, което коучът създава. Именно затова PCC се свързва със зрялост не като превъзходство, а като дълбоко усвоена отговорност.
И ACC, и PCC не са възможни без сериозно, качествено образование. Те не се постигат в кратки курсове или натрупване на формални часове, а чрез обучение, което включва системно усвояване на знания, практика, постоянен менторинг, обратна връзка и реална оценка на крайния резултат от обучението.
Точно тук обученията по стандарт Level 2 на ICF имат ключово значение, защото създават универсална основа, върху която може да се изгради както ACC, така и PCC, без компромис с никой от необходимите елементи за постигането им.
За клиента това разграничение е изключително важно, дори и той да не познава термините. Защото работа с коуч, който е ACC или PCC ICF стои гаранцията, че коучът е минал път на учене, практика, менторско наблюдение и себерефлексия. Че не импровизира, не се упражнява, не оказва натиск, а създава професионално пространство, в което клиентът може да се чувства в сигурност и да разгръща себе си.
За мен PCC ICF е не само професионално постижение.
През годините, в които безотказно се приближавах към него, коучингът престана да бъде просто професионален ангажимент в рамките на някакво коучинг взаимодействие.
Коучингът стана мой постоянен стил на живот. Промени целия ми живот. Изпълни го с дълбок, активен смисъл. Направи го по-истински, по-стойностен и задълбочен. Позволи ми да провидя мисия в делата си.
За мен тя е свързана с развитието на коучинга в България.
С възможността за създаване на качествени коучинг специалисти, които искат да практикуват коучинг професионално или да го интегрират в своите професионални и житейски роли.
Позволявам си погледна по-глобално, отвъд професионалните възможности за реализация или за кариерна промяна чрез усвояването на коучинг.
Това е начин да се допълни и формира в обществото ни критична маса от хора с новаторско мислене, неподправена честност, етична чувствителност, висока осъзнатост и отговорност.
През годините идеята ми за тази мисия изкристализира и постепенно се оформи в кауза. Да създам учебна програма за дълбоко, професионално обучение по коучинг.
Нарекох го „Коучинг фар“.
Това е образователна програма, създадена в съответствие с всички изисквания на ICF за Level 2. Предстои да стартира пилотната група на това обучение, така че след завършването ѝ да подам заявка за акредитация на обучението от ICF, след което курсистите да получат своите сертификати.
В съдържанието съм заложила изучаването на коучинг не само като метод и умение, а като
трансформиращ начин на мислене и присъствие, а също и като възможност всеки курсист да намери приложение на наученото.
Предлагам “Коучинг фар” на хора, които искат да се развиват сериозно като коучинг специалисти или на професионалисти, които интегрират коучинг подхода в живота и работата си.
Всичко за програмата и философията ѝ съм описала на нейната страница.
„Коучинг фар“ е израз на тази кауза, но преди всичко е място, в което стандартите, за които говоря, няма да се преподават формално, а автентично ще се преживяват и въплъщават в реалността.
Като начин на мислене, присъствие и избор, който остава отвъд рамките на едно обучение. Завинаги.
от Albena Slavova | ное. 4, 2025 | живот без бърнаут, здраве/тонус, коучинг, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост, реализация
Среднощ е. Не спя. Не заради пълната луна.
Не и защото мислите ми не си мълчат, а защото нещо в мен е станало съвсем ясно в мрака на нощта.
Виждам хората, с които извървях дълъг път, започващ от прага на промяната. Аз продължих. Други останаха с думите „някой ден“, „когато се подредят нещата“, „ако има време“. Тази нощ виждам как годините минават, а „някой ден“ за други се е превърнало във „вече е късно“ и “няма за кога”.
Аз не вървя, за да ги изпреваря. Не се състезавам с никого. Дори със себе си. Знам, че светя, но не нося светлина, за да заслепявам. Вървя просто по пътя, който душата ми посочи.
Ако някой ме погледне отстрани, може да усети носталгия по непреживяното. По онова в себе си, за което още не е живял, но за което е копнял. Не за да се огледа с вина, а за да си спомни, че може. Че никога не е късно да дръзнеш, да повярваш на своя глас и да поемеш към онова, което винаги е чакало теб. И продължава да те чака, останало на течение от профучаващите години.
Но все пак знам. За повечето е късно. Не защото времето ги е настигнало, а защото са се отказали да вярват.
Свитото сърце наричат разум. Страха – отговорност. Навика – сигурност. Бездействието в техния собствен живот – стабилност.
Животът услужливо им подава все нови доказателства, че няма смисъл. А смисълът е там, където го оставиха. В първата стъпка, която не направиха. В първия отказ да рискуват. В първия момент, в който избраха сигурното пред живото, познатото пред развихреното.
Ако трябва да бъдеш напълно честен със себе си, кое от тези се превърна в твое оправдание пред теб самия? Сподели в коментар, ако си готов да свалиш тази маска от себе си.
Истината е такава: никой няма да те спаси. Нито обстоятелствата, нито времето, нито човекът до теб. Не чакай подкрепа от друг, за да започнеш, за да направиш своите стъпки по своя си път. Невъзможно е някой да повярва в теб преди ти да си повярваш. Не изисквай човек до теб, който да ти каже думи на подкрепа като от розов филм и да те насърчи в нещо, в което ти все още не си си позволил да присъстваш.
Всичко, което чакаш да се случи, чака теб. Ако ти стоиш на място, то също. Всичко започва от теб. Не ти го следваш, а то върви по твоите стъпки.
Трепна ли нещо в теб? Ако да, какво е първото нещо, което дръзваш да направиш в негово име утре?
Не в негово име, а в своето. И не утре! Още днес!
Ако има такова нещо, не го приспивай. Не го потискай. Не го усмирявай.
То е твоят собствен зов. Не моят, а на твоята душа, която ти си стопирал с убеждението, че нищо няма да се промени, че нищо няма смисъл да се прави.
Станете. Тези, които още имат хъса да дръзнат. Защото светлината няма да чака. Тя просто ще продължи напред.
А аз ще продължа да вървя. Дори след безсънни нощи като тази. Самостойно, тихо, ясно, през собствената си светлина.
