Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Думите, с които се изразяваме, показват начина ни на мислене и вътрешните
ни подбуди да правим едно или друго нещо. Ако се вслушаме в думите, които
най-често използваме, можем да открием послание, което отправяме сами
към себе си. Онези думи, които повтаряме, подсказват за повторение на
конкретни наши действия.
Сигурно всеки от нас може да се сети за някакъв сценарий, който по
необясними причини, се случва многократно в живота му. Именно най-често
употребяваните думи, могат да хвърлят светлина върху тези причини. Веднъж
излезли на показ, те стават ясни и можем да ги контролираме, а не те нас.
В тази статия отделям специално внимание на една дума, влязла в толкова
честа употреба, че сме се слели и отъждествили с нея.
Ако се чуваш по много пъти на ден да казваш „трябва“, прочети до края този
материал, защото чрез него може още днес да намериш решение на не един
наболял проблем.

„Трябва“ е като универсална подправка. Подхожда на изречения, в които
говорим за личния си живот, за кариерата си, за партньора си, за децата, за
дохода си, за дома, за колата, за свободното време, за външния си вид…
Сещаш ли се за такива?
Нахвърляй си няколко.
Нека примерите са твои, защото на мен не ми идват наум.
Преди време си наложих да започна да отвиквам от тази дума. В един момент
се улових, че я употребявам по всякакъв повод. Съдържанието й според
тълковния речник означава, че нещо е нужно, необходимо, налага се,
задължително е, наложително е, редно е, изисква се.
Разбира се, има задължителни неща, но едва ли всичко, за което казвах, че
трябва, беше точно такова.
Оказа се, че според моето „трябва“ имам твърде завишени, дори невротични
изисквания, като се почне към мен самата и се свърши с дреболии, отвъд
периметъра на моя живот.
„Трябва това, трябва онова…“

Няма да казвам какво, не само защото вече ги позабравих тези мои „трябва“,
но и защото не искам да ти подсказвам за твоите.
Но ще ти помогна да ги видиш със следните въпроси:
Какво трябва да правиш?
или
Как трябва да изглеждаш?
или
Какъв трябва да бъде семейният ти живот (кариера, доход, дом, автомобил и
т.н.)?

Всъщност повече ми се иска да те попитам това, което попитах тогава себе
си:
Трябва ли наистина?
и
Кой каза, че трябва?
и
Ако все пак трябва, за какво и на кого му трябва?
Защо трябва?


Аз открих, че това постоянно трябване, до голяма степен припокрива
чувството ми за отговорност. Ако съм отговорна майка, съпруга, служител,
дъщеря, приятел, гражданин, трябва… (следва списък с отегчително много
точки).
След това успях да видя колко умело трябването създава още доста други
усещания – за дълг, за чест, отговорност, почтеност, лоялност, любов,
разбирателство, обич, приятелство, колегиалност, интелигентност.
Има и още, но ще спра, защото вярвам, че разбираш, какво узнах за себе си
тогава.
Оказа се, че има само около 15% неща, които наистина заслужават да се
употреби за тях тази дума. Те изискват действително усилие, мощен устрем,
стремглавост и не търпят никакъв компромис. Струва си да се напъна и,
каквото и да ми костват, да ги свърша.
Когато осъзнах, че не съм длъжна, че не е 100% задължително, че съм
свободна да реша дали трябва и защо, знаеш ли какво още стана?
Стана това, че ми се освободи страшно много енергия, която по-рано
употребявах, за да поддържам този „трябва“-стандарт.

Стана това, че никой и нищо не пострадаха, а даже напротив –
спечелиха повече внимание и позитивност от моя страна.
Станаха и още твърде много интересни неща, но нека има за писане и
друг път, а пък и ти да можеш да си пофантазираш какво би било за теб,
ако решиш, че не трябва и да ми разкажеш после.
Опаковките с универсални подправки имат описано съдържание и там
присъстват всякакви желани и нежелани добавки. Наред с ароматни треви и
билки, гъмжи от Е-та и всякакви подобрители на вкуса. Това е една от
причините да не ги харесвам.
Също както спрях да харесвам „трябва“. Предпочитам сама да избирам една
по една подправките и да ги смесвам според вкуса си.
Понякога е по-лесно да различа желанията си, друг път не толкова и затова
използвам познанията и опита си в коучинга, който стана стил на моя живот.
Той е полезен на мен, може да бъде от полза и на теб да разпознаеш своите
„трябва“-модели, да се избавиш от някои от тях, за да живееш с по-малко
нерви и стрес по-балансиран и спокоен живот.

Пътят на Промяната

Пътят на Промяната

Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре. 

Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати. 

И пак да му се не види, пътят към нея се не види.

Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него. 

Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..

Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.

Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.

Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.

Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.

Слънцето!

Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.

Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден. 

Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна. 

Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня. 

Промяната е в ход и вече е необратима. 

От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее. 

Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.

Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.

В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната. 

В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос. 

Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност. 

Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех. 

Защо ли?

Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.

Кристалният егоизъм

Кристалният егоизъм

Определението за егоизъм гласи, че това е човек, който поставя личните си интереси над тези на другите. Странно е, че тази дума няма синоним, но още по странно е колко силно сме пропити от вкаменената ни тревожност да не се окажем самите ние в клопката на обвинения в егоизъм.

Старанието ни е да сме в постоянен режим на себеотдаване 24/7 до степен на себеотричане и себезачеркване, понякога до пълно обезличаване на личността си, не защото не изпитваме потребност от обич, внимание и грижа за себе си, а защото ни държи неистов страх, че някой ще се обърне и ще ни зашлеви обвинението, че сме егоистични. Ще ни каже, че правим само, каквото си искаме, че не се интересуваме или грижим достатъчно, ще ни порицае, че го отхвърляме и пренебрегваме, че сме безотговорни и себични.

От това боли повече и от шамар. Направо си е едно тежко круше, истинско крушение за душата. Затова отново се връщаме в удобната, защото е позната, но болезнена зона на комфорт на ниската себеоценка и високото себеотдаване с надежда, че някой ще ни зачете усилията и болките.

Но … Разковничето е в думата високото от предното изречение. Защото се оказва, че на толкова високо няма никой, въпреки очакванията ни, че старанието ни е на висотата на нечий пиедестал, където не друг, а ние самите сме възкачили този, който много бихме искали да му подхожда дадената височина. Е, там сме само ние. Лошата новина е, че сме сами, но хубавата е, че сме се изкачили високо, макар че това изкачване има други начини на изпълнение с по-малко болка и разочарования.

Сега вече има две възможности – едната е да се сурнем юнашката, да се претърколим, охлузим, ожулим и нараним, за да се върнем в ниското, където стои онзи, дето уж бил на високото. Другата възможност е, пребивавайки там на високото, да останем достатъчно дълго в усамотение, докато получим прозрение/я.

Например такова възможно е, че егоистът не си ти. А е точно този, който хвърля върху теб такива тежки обвинения. Как така не си го знаела досега, как така не си го виждала?! Ами много просто.
Това е един особен вид егоизъм. Аз го нарекох КРИСТАЛЕН, защото той е направо прозрачен, до степен на невидимост. Виждаш през него човека, който е такъв или онакъв, но за когото никой не може да каже, че е егоист. Прави толкова много неща, наистина. Но като се замислиш, те са все такива, които поддържат имиджа му в определена благотворна светлина, в която се къпе собственото му его.

И в същото време на процеса на това виждане чувстваш съвсем осезателно, че около него има стена, даже цял зид, дори цяла вселена, която го обгръща, но невидимо, прозрачно и го прави недосегаем, защото е като щит. Ето това е КРИСТАЛНИЯТ му егоизъм.

Блъскаш се в него, защото не го виждаш.
Не достигаш до човека, защото той се брани с него.
И това е вездесъщата му зловеща, двойствена същност.

Да има нещо, което не си личи, но то да е толкова мощно, че да те съсипва и да е толкова твърдо, че всеки твой опит за докосване, се превръща в рикушет срещу теб.

Летят шрапнели!

Такъв вид егоизъм не се свежда до обичайните прояви на физическото ниво на живота. Той е префинен и супер манипулиращ, така че да подсигури всичко еднолично желано от него, но така че да не се усетиш, че те ощетява директно, а да ти бръкне в душата като с нажежена кука, за да бъде преживяването му още по-хубаво не за теб естествено.

За да бъдеш ти виновна, че КРИСТАЛНИЯТ егоист има нужда от егоизма си, за да си излъска кристалната обвивка от някакви несъществуващи петна, с които уж си го оплескала. Ако я нямаше кристалната обвивка, нямаше да има и петна, нали?

И какво да правиш сега, ако правилно разбра моята метафора за КРИСТАЛНИЯ егоизъм и ако получи прозрение, че не ти си егоист, а си в лапите на някой такъв?!

Ако досега не си станала като него, значи няма шанс и не се опитвай да бъдеш кристална като защита срещу му, за да не нараниш волно или не, когото и да било. Спасението е в поставянето на така наречените граници.

Твоите лични граници.

И знаеш ли кое е най-трудното. Не е самото поставяне и отстояване на границите, а очертаването на твоята територия, защото досега твоята е била и на КРИСТАЛНИЯ. Началото, дори не първата крачка, а още преди нея, е това да си позволиш да имаш своя територия – на физическо, ментално, интелектуално, духовно ниво и на всякакво друго, което ти дойде наум. Да си го позволиш и да я видиш тази територия, тъй като тя си е там – съвсем различима и същевременно размита до безкрайност.

И чак тогава – след осъзнаването ѝ, след виждането ѝ, след приемането ти, че е твоя, чак тогава идва и обновеното действане от позиция на очертаване на границата и недопускането на това някой да ти я нарушава.

КРИСТАЛНИЯТ разбира от граници. Нали се е обградил с една такава. Респектира се от чуждите КРИСТАЛНИ. Сигурно е, че около него гравитират такива по принципа на подобието и привличането. Сигурно е и друго обаче – за него ще бъде невероятно изумление точно ти да поставяш граници и то твои лични.

Това ще е процес. Дълъг, творчески, духовен, но също и чисто физически процес. Акцентът е върху последната дума и с това искам да ти кажа, че отнема време и то много. Затова добрата подготовка е ключова. Тази статия би могла да бъде част от нея и както казах малко по-горе, предшестваща първата крачка.

Сега ще спра до тук. Защото предполагам, даже си позволявам да знам, че си в лек ступор, ако си заподозряла, че страдаш заради нечий /на някой много близък човек/ КРИСТАЛЕН егоизъм. Аз ти обещавам, че ще имаш подкрепата ми със следващи статии за това как да отстояваш границите си.

Но сега те моля, остани в настоящото си прозрение. Не бързай да излизаш от него като се заемеш с нещо познато и потънеш в успокоителните дебри на рутината. Остани така.

Това е грижа за себе си.

Трите кръга на отговорността

Трите кръга на отговорността

Това е статия за отговорността като неизчерпаема възможност за развитие и разширение на хоризонта ни. Тя облекчава тежестта от поемането и носенето на отговорност и я превръща във вдъхновение. Отнема възможността да се чувстваме като жертви на бърнаут. Дисквалифицира концентричните окръжности от традиционния образ на мишената. Точно тях избрах за метафора на обновено виждане по темата за отговорността.

Отговорността като понятие и ценност е твърде експлоатирана до степен да се изтърка и изчерпи от съдържание. Пълноводно ни залива ту политическа, ту икономическа, социална и друга отговорност. Дразнещо е пренаписването на идеята за отговорност в определени кръгове. Набива се на очи, където и когато липсва. Стоят като на пост обвинения между поколенията, откакто свят светува, че младите са безотговорни.

Ако си позволим дискретно да надникнем точно тук, ще видим често срещано явление – родители да избират извънучилищните занимания на децата си с очакването изборът да е родителски, а отговорността за изпълнението му – на децата, които в повечето случаи поносят тази отговорност, но с уклончивост или протести. Получава се така, че децата свикват да носят отговорност за изпълнението не на своите избори и не за своите решения, а за тези, взети от друг/и.

Завършват училище с грамадното желание да се освободят от наложените им отвън ангажименти и отговорности. Стоят на прага на свободния, според тях, живот, а отвъд прага свободният живот ги очаква да поемат своите отговорности като част от обществото, каквато са и винаги са били.

Да поемат отговорност за себе си, а и пред обществото е ново, леко плашещо и малко сложно занимание, без разбира се да слагаме всички под общия знаменател на тази неизвестна до момента тера инкогнита, ако никога по-рано не са били на територията на истинската отговорност – онази за нещата, които са абсолютно техен личен избор по тяхна индивидуална преценка, изпълнени с енергията на творческата им мотивация.

Така обаче, както сме склонни да упрекваме младото поколение, така и ние, уж по-големите, разумните и зрелите, не сме застраховани от по-редки или по-чести пътешествия до същата тази територия, която би могла да си остане за цял живот тера инкогнита, където се простират необятни пространства с неусвоена или отхвърлена отговорност. Пък и никой на никого не може да обещае, че няма да стане мишена на упреци и обвинения в безотговорност. Познато, нали? Случва се и на най-добрите и безупречни в успеха.

Ако е болезнено да си на прицел в подобна мишена или искаш да пренапишеш собствената си история за връзката ти с отговорността и предпочиташ да бъдеш творец на своя живот, то тази статия ще ти хареса.

Напред към трите кръга на отговорността!

Най-вътрешният кръг е най-малкият.
Той олицетворява отговорността пред самия себе си.

Свикнали сме да възприемаме, че радиусът на неговото влияние е най-малък. Защото всеки сам избира колко голям да е всъщност той. Ако си съставим списък с нещата, които включваме в него, списъците ни ще са различни като съдържание и обем. Сигурно ще има тук-там сходства, дори на места ще се припокриват, но така както сме различни като хора, така и нещата, които приемаме за отговорност пред самите нас, са доста пъстри.

Какво ли бихме прочели? Например към такава отговорност може да се включи времетраенето на миенето на зъбите, изборът на семеен партньор, профилактичната грижа за здравето, професионалните избори, начина, по който си изкарваме парите, дрехите, които си купуваме и обличаме, и т.н.

Ако сме убедени, че някои или много от тези избори са стечение на обстоятелствата, предопределеност или са грижа на някой друг, ако ни се струва, че миенето на зъбите е нещо не кой знае какво, а пък здравето ни се опира на гените ни и е такова, каквото си е … Е, тогава този първи кръг е голям колкото глава на топлийка.

В него всичко е неизбежно малко – и диаметърът, и възможностите, и постижениенията също.

Ако до момента никой не ни е пошушвал, че тесните граници могат да се разширят или ако съзнателно (може би и несъзнателно) сме филтрирали старателно тази тема като тема табу, може би не си струва да се главоболим тъкмо сега. Обикновено сме погълнати от неотклонна рутина на ежедневието, но ако само половин минута надигнем глава от нея и добавим това-онова в списъка на първия кръг, то той моментално започва да се разширява и да ни впечатлява как набъбва, също като кръгозора ни, но за него по-нататък.

Този кръг продължава да се увеличава, не само и не ако просто си добавяме неща, за които ни се иска да зависят от нас и да ги прегърнем като наша лична отговорност, но и най-вече, ако ги изпълняваме. Не като ги правим от време на време или през куп за грош, защото нашият кръг е като жив. Той диша с делата ни и когато те липсват, кръгът прилича на отдут балон – спихва се и губи форма.
Обратното, щом изпълняваме поетите пред себе си (да, пред себе си) отговорности, стените на нашия обичаен и вероятно удобен свят, сами започват да се отдалечават все повече от нас, разширявайки онзи кръгозор, за който преди малко казах, че ще му дойде моментът.

А с това навлизаме във

втората окръжност – на съвместните отговорности.

В нея делим своята отговорност с други и други споделят своята с нас. Думата съвместна е доста многослойна. Къде свършва нашата, къде започва чуждата отговорност и как да си я поделим?

Когато подписваме договори, в тях ясно са указани правата и отговорностите на всички страни, но как да бъдат такива и в живота – там, където няма договори?

Има хора, за които се оказва непосилно да отдадат от своята отговорност. Правят всичко със собствените си сили и се осланят на критериите си за правилност на изпълнението и качество на резултата. Не само, че не приемат помощ, но и не търсят такава, нито пък изохкват поне за морална подкрепа. Товарят се понасят и непоносимото.

Примерите от реалния живот са много и са пред очите ни. Майка на няколко деца, която след работния си ден до късно вечер се нагърбва с развитието на децата си като сама ги учи да свирят на пиано, да пеят, да рисуват, решават задачи по математика и т.н.
Мъж, който също в малкото си извънработно време, сам със собствените си ръце, строи голяма семейна къща. Мениджър, който не назначава сътрудник, защото може да разчита само на себе за безупречното изпълнение на проекта.

В тази статия няма да става дума за убежденията, които стоят зад такова поведение и затова няма да се спирам на подобен анализ. Но тук му е мястото да забележим общото между сходните примери от различни сфери на живота. Това е огромният стремеж да се носи отговорност и да не се отдава от нея в случаите, когато това е възможно и допустимо. Да, когато е възможно и допустимо!

Разбира се, има и противоположности, при които очакването някой друг да поеме отговорността е свръх изобилно. Техният живот е продукт на обща отговорност, извън тях самите: на държавата, на политическата или икономическа ситуация, на ръководството, на шефа, на съседите, на роднините, на семейството и т.н. Такива хора често поставят знак за равенство между отговорността и това, което им се полага като тяхно право. А употребата на местоимението “те” ги освобождава от бремето на отговорността, която с готовност и без друго вече са делегирали, преди да се е прокраднала идеята за споделянето ѝ.

Отново примерите лесно се появяват от истинския живот. Родителите, които се оплакват, че в училище не ги възпитават на нищо, прекарват времето с детето си вкъщи пред телевизора. Служителят, който нито веднъж не е повишил квалификацията си, мърмори по навик, че колкото му плащат (в смисъл на малко), толкова и ще им работи. Жената, която страда от липса на любов от мъжа си, отдавна самата тя е забравила как се прави това.

И в първия случай на свръх претовареност до степен на бърнаут, и във втория, граничещ с безхаберие и нихилизъм, човек се намира много близо до границите на първата окръжност. В тази погранична, тясна зона на всички им е твърде некомфортно и дори болезнено.
В тази зона има доста повече от първата окръжност и много малко от идеите на втората. В нея онова, което наричаме АЗ, приема доброволно всичката отговорност като своя или същото това АЗ пак така доброволно я отхвърля и прехвърля, поемайки пренебрежимо малко.
Периметърът е малък, защото нещата се отнасят и опират до АЗ или липсват и се размиват в неговите АЗ-критерии за правилност.

Поемането на отговорност, съвместно с други, представлява вариант на избор на това КОЙ искаме да бъдем в тези малки или по-големи съобщества. Има един интересен феномен, който понякога се случва при подобен избор. Наблюдава се истинска мимикрия на отговорността, като вместо нея шумно се демонстрира гняв, възмущение или някаква разновидност на негативизъм.

Човекът, който бурно изразява възмущението си, има високо ниво на отговорност! Дали?! Замисляйки се върху това, не открих никаква пряка зависимост и пропорционалност между негативната реакция и отговорността. Даже напротив. В много колективи и екипи, в които съм била пряк наблюдател или участник, в много фамилни контакти и т.н. се употребява точно такова маскировъчно поведение, което създава нужното впечатление за отговорност от висок ранг пред нужните хора.

Описанието на подобно поведение е твърде отдалечено от идеята за споделена отговорност. Но още по-интересното е, че то стои далече и от личната отговорност и от понятието за отговорност въобще. Негативната реакция на протест си остава РЕАКТИВНОСТ, докато отговорността тласка към действия и е вид АКТИВНОСТ. Има разлика, нали?

Все пак може да му бъде намерено някакво място като позиция в граничната област между първи и втори кръг.
За да се говори за истинско, реално и широко прекрачване във втори кръг, е необходимо да се погледне на отговорността в него даже не като споделена, а като на ЕДИННА. Това единение дава възможност на човек да се почувства като част от нещо по-голямо, общо, надхвърлящо мащаба на екип, корпорация, семейство, общност …

Да се живее в широтата на втория кръг е увлекателно, интересно и вдъхновяващо. Истинската единна отговорност тук означава не еднократни, кампанийни акции, а преди всичко постоянство в мисленето и действията. Това не са показни изпълнения, не са периодични действия, а са пълнокръвни, адекватни и постоянни във времето ангажименти за поемане на отговорност за постигане на общи, единни цели.

Такава отговорност е като пламък, към който всеки може да добавя съчки в него и да го поддържа, създавайки повече топлина и светлина за всички около него и за себе си в това число. Съвсем не е задължително това да са някакви колосални усилия, героични постъпки или шокираща, невоъбразима мисия. Такива действия могат да са напълно незначително на пръв поглед, може да не изискват специална подготовка или конкретни научни знания.

Но когато започнем да предприемаме и поемаме определени отговорности за себе си, заради другите и заедно с тях, тъкмо тогава започваме да забелязваме, че настъпват промени в малкия свят около нас, в света, в който живеем и обитаваме. А после и отвъд него.

Какви могат да бъдат такива неща? Кой и какво се намира на една ръка разстояние от нас? А на разстояние, дотам, където ходим всеки ден или поне най-често? А разстоянието на нашето ментално, интелектуално или уеб базирано въздействие? Ето това е периметърът на прякото влияние на нашата отговорност, с който периметър влизаме в директна връзка.

Всъщност какво не ни достига в живота? Това, което не ми достига, е онова, за което мога да отговарям в най-голяма степен. Онова, което на теб не ти достига, е това, за което можеш да поемеш повече отговорност. Щом присъства в мислите, мечтите, плановете ни … Значи е в проекцията на възможностите и отговорностите ни.

Отговорното отношение създава шанса да сме творци на живота си и на своя свят, а не да сме потребители на чуждия. Личната позиция на всеки човек предоставя безкрайни възможности. Всеки разполага със своята добра воля да разширява кръга на единната отговорност и плавно да го прелее в

третия кръг на глобалната отговорност.

Има явления в живота ни, на които нямаме възможност да влияем и затова може да се счита, че нямаме и отговорност към тях. Например изгрева на слънцето, смяната на сезоните, теченията на реките, планетарните орбити и т.н.
В този трети кръг, както и във втория, има преходна зона. Всички ние сме представители на човешката раса на нашата планета Земя. Като такива можем да се грижим за нея, а можем и да не го правим. Можем да изберем за себе си екологично поведение буквално във всяко наше дело. Няма да изброявам какви биха могли да са те. По-скоро искам да те провокирам с въпроса:
Какво е най-простото “зелено” действие, което можеш да направиш буквално в този момент на мястото, на което си?
Отговорът ти, какъвто и да е той, ще ти подскаже вероятно, че такава елементарна отговорност от такова просто действие, не тежи повече от капка. Но също като капката в океана, създава самия океан.

Нашата отговорност не е бреме, а е портал, отвъд който започва и продължава пътят на личностното развитие. Моделът на концентричните кръгове може да прилича на модела на мишена, но аз предпочитам друг символ – на жизнена позиция и на индивидуално мислене. Личното местоположение върху концентричните окръжности създава стила на собствения ни живот.
Нашите възможни лични изменения променят облика на този модел. За това ще бъде посветена следващата статия

Трансформационните кръгове на отговорността

Очаквай я скоро.