Пътят на Промяната

Пътят на Промяната

Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре. 

Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати. 

И пак да му се не види, пътят към нея се не види.

Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него. 

Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..

Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.

Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.

Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.

Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.

Слънцето!

Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.

Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден. 

Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна. 

Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня. 

Промяната е в ход и вече е необратима. 

От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее. 

Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.

Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.

В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната. 

В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос. 

Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност. 

Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех. 

Защо ли?

Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.

Разказвам за себе си: неврографика, самобитност и саморазкриване

Разказвам за себе си: неврографика, самобитност и саморазкриване

Каня те да отворим следващата ми кутия със спомени. В действителност нямам нито една такава. Не събирам спомени от никакъв характер. Нито веществени, нито дигитални. Дори снимки. И тях съм свела до някакъв абсолютен минимум. Сред това скромно пространство, без никакъв предварителен критерий, съм съхранила очевидно важни за мен неща. Една шепа от тях ще видиш най-отдолу. Не бързай да скролваш. Нека стигнем до там заедно.

Днес ще ти разкажа за нещо, което понастоящем се вихри и набира преголяма популярност в България. За мен беше част от ежедневието ми в един отдалечен период от време, когато все още носеше повече магичност и тайнство. Ще ти разкажа за увлечението ми по неврограификата и себеразкриването, което тя ми даде, от което можеш да си дръпнеш нещо за себе си.

Връзката ми с нея започна покрай коучинга. Създателят на въпросната неврографика е психолог и коуч и ,четейки негови публикации, забелязах и това. Ако се чудиш как е правилно да се каже и пише, неЙрографика и неВрографика, ще оставя на теб да си избереш, а аз само ще вметна, че на руски думи като “неврология” например, се пишат с Й, а пък авторът е руснак.

Две неща ме грабнаха в тази техника. Простотата на изпълнение и дълбочината, която може да се достигне. Заплених се искрено и от сърце. Експериментирах, развихрих се, потопих се в нея. Творях на воля и както винаги и тогава, ми беше изключително важно да го правя по мой автентичен и неподражаем начин. Не взаимствах, а създавах и с всеки детайл се потапях все по-дълбоко в своето вътрешно пространство. 

Сама изненадах себе си с развитието на похвата, който се разгръщаше напълно спонтанно. Сякаш нещо се надграждаше, променяше структурата си и се явяваше от самосебе си върху листите. Изумявах се от най-най-ранните неврографики, защото в тях откривах образи, които по никакъв начин не бях заложила. Виждах златна рибка, пеперуда, цветя и какво ли още не.

Но с времето всичко се променяше, сякаш цели светове се изтъркулваха и на тяхно място стабилно заставаха нови. Красотата на процеса беше в пълната липса на контрол от моя страна. За пореден път в живота си се убеждавах, че контролът е само навик, по-скоро възпитан, отколкото вроден, ощетяващ, но не и градивен. 

Връзката с вътрешния свят се случва не ВЪВ, а ИЗВЪН. Там, където липсват правила за спазване или очертаване и очакване на определен резултат. Запазвам си правото да продължа тази мисъл след малко. 

Преди това ще разкажа какво се случи във връзката ми с неврографиката. Защото то си беше връзка. До голяма степен повлияна от появата на Ковид. Прибирането на цялото семейство у дома реорганизира използването на работните пространства. Едно от тях използвах до този момент да разхвърлям творчески всичко, което използвах, без да пречи на никого. 

Другият фактор, който ми повлия да се пооттегля, е егрегорът, който се създаде някак много мощно, предлагайки изобилие от обучения по неврографика, точни похвати и процедурност. Почувствах и чувствам силна групова енергия, твърде различна от онази, която ме очарова преди години. 

Но разбира се, връзката ми с неврографиката си остава като стара любов, която ръжда не хваща. Съхранила съм си и практикувам нейната най-лесна, експресна и най-непопулярна версия. 

Използвам я например, когато очаквам онлайн включване на един или повече хора. Изпълвам тези минути с покой и креативност, а страницата на винаги наличния пред мен тефтер, с нещо ажурно и неповторимо, пък ако ще да е и само с химикал. 

Как става ли? Може би е назрял моментът да направя един мастър клас по неврографика за хора с малко време и потребност от бързо влизане в медитативно състояние, съчетано с бистър, ясен ум. А такъв ум работи в пъти по-добре от напрегнатия. Ако проявяваш интерес, пиши. 

А пък аз ще спра до тук и ще ти пожелая до следващия път. Сега остана само, както обещах в началото, да споделя шепата снимки, на малкото неврографики, които съм снимала. Нарочно не ги подреждам хронологично.

Разказвам за себе си: сръчности, квилинг и мъдрост

Разказвам за себе си: сръчности, квилинг и мъдрост

Идеята да разкажа за себе си далеч не е автобиографична. Няма да следвам хронологична последователност, а ще ви поканя да си представим, че отваряме заедно различни кутии, пълни със спомени. 

От тях вие ще научите нещо ново за мен. А аз ще си припомня каква съм била, какво умея да правя и как това ми е повлияло. Хайде! Да отворим заедно първата кутия и да видим какво има в нея.

В детството и младостта си обичах да плета. Плетях не само на две и на една кука. В един момент ми стана интересно да възродя стари, забравени техники на плетене. Така открих и се научих да плета дантели с игла за шиене, фриволите, Калоферска дантела и т.н. 

След това за дълго се отдалечих от тези майстории.

От онзи период нямам никакви снимки, но ми останаха качества като сръчност и търпение, които в първия възможен момент си намериха нов начин да се пробудят.

Това стана чрез квилинга преди около 15 години. Случи се случайно, късно една вечер видях нещо в интернет, което толкова ме привлече, че ми се прииска да разбера как се прави. Видя ми се просто за изпълнение, но с впечатляващи резултати.

Квилинг е техника, която използва тънки хартиени лентички, които се навиват и съчетават в различни картини. 

Много бързо разбрах, че с готови лентички и с инструменти би се случило по-лесно и практично. Но в онова, макар и не толкова далечно време, нямаше почти никакви хоби магазини или малкото инструменти, които намирах, бяха ужасно скъпи. Това ни най-малко не ме отказа, а бързо открих как и с какво да ги заменя и по какъв начин да режа, навивам и лепя лентичките си. 

Тогава установих за себе си ценност, която е водеща и до сега. За мен е особено важно и ценно аз да съм Автор на всичко, което правя. Никога не копирах и не направих нещо, видяно от интернет, а винаги измислях свои идеи. Адаптирах ги към случая или човека, за когото са предназначени. 

Въображението ми се развихри и започнах да създавам картички и украси за различни поводи и дори за кратко зареждах в няколко подаръчни магазина. Точно това ми донесе едно неочаквано прозрение, което не бих пропуснала да споделя. 

Измежду всичките ми изпипани в детайли и времеемки картички, най-много се търсеше една, която всъщност беше възможно най-семплата и бърза за изработка. На нея имаше едно-две квилинг цветенца и разпръснати тук-там зърна кафе, карамфилчета и пръчици канела. 

От тогава ми остана мъдростта, че крайният резултат не е правопропорционален на вложените усилия. 

И още

Дори да съм вложила малко усилия, имам право да се радвам на резултата, защото го заслужавам в еднаква степен, както когато усилията са големи.

И като за финал

И сега, когато забележа, че се заглавичкам в нещо, очаквайки, че като го правя по сложния начин си гарантирам успех, си задавам въпроса как да го направя по-просто и по-лесно. (Защото успехът идва като следствие от постоянство в Правенето, а не от изнемогата в него.) 

Та така, покрай картичките и квилинга.

Снимките по-долу са една малка част от това, за което ви разказах и качеството им съответства на техниката, която съм имала тогава.

Моята история

Моята история

Това е историята на моята кариерна промяна, която Лили Георгиева включи  в книгата си “От любов към себе си”.
Специално за второто издание на книгата през пролетта на 2021-ва пренаписах историята си, която бях разказала в първото, така че да бъде актуална.
Беше много полезно и катарзисно да се обърна отново лице в лице към себе си.
Опитай и ти. Разкажи на себе си историята на своя живот, запази я и повтори след няколко месеца, след няколко години и виж сама.

Ето моята.

Казвам се Албена. Моят град е Варна, а годините ми – 55. Не бих ги заменила за по-малко, защото харесвам живота си такъв, какъвто е в момента. Не беше така само до преди 5 години, когато предприех началото на своята голяма промяна в професионален план.
Тогава мислех, че нямам изход. По това време зад гърба си имах трудов стаж повече от две десетилетия. Значителна част от него е свързана с голяма национална компания, в която след дипломирането си започнах работа по специалността си като инженер. Харесвах и специалността, и работата си, но се случиха две неща, които предопределиха живота ми. Аналоговата техника излезе от употреба, а новата, т.н. цифрова, нямаше нужда от обслужване. По-съществено за мен беше, че вече бях разбрала, че имам талант да работя с клиенти и да им влияя положително. Затова посветих следващите немалко години на директните продажби в компанията и на една нова мисия. Станах вътрешнофирмен тренер и така още една моя силна страна намери своята изява. Бях всеотдайна както към клиентите си, така и към колегите си от цялата страна. Това ми даваше известно удовлетворение. Работата беше свързана с изисквания, които създаваха у мен усещането за тесни рамки, липса на смисъл и перспектива. Имаше високи нива на стрес, претоварване и бърнаут. Бях навлязла в 40-те, когато работодателят предприе дискриминиращо съкращаване на персонала по възраст. Тръгнах си с огромна преумора от постоянното напрежение, но и с много опит, знания и умения, които си обещах да използвам в бъдеще.
Исках да продължа да бъда тренер, но тогава това се оказа невъзможно. На два пъти правих компромис и започвах работа, която не ми беше по сърце. Винаги на преден план се изявяваше талантът ми да работя с хора, което продължаваше да бъде моя страст. Но лошите условията на труд, ниското заплащане, лавинообразно нарастващият обем задължения натрупваха разочарования и огорчения. Чувствах се обезценена, потисната, несвободна и изтощена. Нямах перспектива и възможност за развитие, много от качествата ми оставаха неизползвани. Служебната ситуация стана толкова непоносима, че взех окончателно решение. Напуснах внезапно и без предизвестие. Моментът беше много рисков за семейството ми. Не бях финансово стабилна, не бях подготвила достатъчно близките си, не си бях осигурила подкрепа, не разполагах с нищо, върху което да стъпя. В главата ми кънтеше плашещият въпрос: “Какво ще стане с мен?”.
На следващата сутрин извадих една значка с надпис “Всичко си е супер”. Закачих я на видно място и се постарах да и повярвам. Така започнах своята промяна – с оптимистична значка пред очите и много адреналин в кръвта. И двете ми помогнаха да не се сломя. Бях разбрала, че няма смисъл да сменям една работа с друга, подобна на нея и да очаквам да се получи нещо различно. Знаех какво не искам повече да ми се случва и какво умея да правя най-добре. Имах нужда от нова професионална посока, от истинско призвание, от активен смисъл на нещата, които правя.
Бях на 50 – с много знания, опит и житейска мъдрост.
През следващите няколко седмици четях и препрочитах статии, свързани с кариерна промяна и интервюта с жени, които вече са предприели такава. Те бяха по-млади от мен и в повече от случаите – от столицата. Това ме нахъса още повече да наруша статуквото. Написах това свое намерение в първото си писмо до Лили. Бързият отговор ме накара да си повярвам още повече и ме окуражи, че успехът е пред мен.
Вече бях започнала да си правя списък с неща, които бих искала да станат мое професионално поприще. Исках да реализирам мечтата, която вече имах и за която копнеех. Тя беше №1 в моя списък, който приличаше на страница от някое фентъзи. Не знаех как, но знаех, че е време. Тази мечта си имаше име.
Коучинг!
Бях забелязала тихото му появяване в България преди време, когато си търсех реализация като тренер. Това беше любов от пръв поглед. В коучинга видях прекрасна възможност да надградя досегашните си знания и опит. Виждах колко подхожда на личността ми и затова мечтаех да съм професионален коуч. Проучих възможностите за сертификация и се насочих към обучителна програма по професионален коучинг на руски език. Посветих се на учене от душа и сърце. Много скоро лично се уверих в силата на коучинга. Удивих се от възможността му да е полезен във всяка ситуация, която искаме да подобрим в бъдеще. Почувствах колко деликатно, но трайно променя мисленето и повишава качеството на живот. Възхитих се колко мощно влияе върху развихрянето на вътрешния потенциал и неговото реализиране. На мен самата ми помогна да изляза от кризата, в която бях и да преодолея последствията от тежкия бърнаут. Оттогава не съм спирала. Коучингът стана моя съдба.
Оказа се по-трудно, отколкото очаквах, защото той е малко известен в България. С много постоянство и преданост към професията започнах да постигам резултати, с които се гордея. За това говорят отзивите от моите клиенти и забележителните промени, които постигат, благодарение на нашата работа. Към мен се обръщат предимно с жени в период на криза, които искат да имат пълноценен живот без емоционално прегаряне и бърнаут. Към редовните дамски ритрийти, които провеждам няколко пъти годишно, има нарастващ интерес. Дамите, които идват, очакват с нетърпение следващия.
В последните години освен коуч, съм и доброволец в редица проекти и социални дейности, свързани с работа с младежи, някои от които със специални потребности. Правя това с искрена обич и много подкрепа.
В момента се чувствам уверена в професионализма си и високото качество, с което работя. Имам основание за това след като преминах най-високото ниво на обучение и се равнявам по стандартите на ICF – най-голямата в света международна коучинг федерация. Имам нови мечти и планове да създам и водя акредитирани от нея, сертифициращи обучения по професионален коучинг. Целта ми е да го популяризирам в извънкорпоративната му среда, за да бъде достъпен, разпознаем и използван от широк кръг хора, които искат по-осъзнат и качествен живот.
Ще имам трудности, но вече съм убедена, че всяка трудна ситуация е има изход. И сега значката стои на същото място. Спрях да я забелязвам, не само защото се сля с интериора, а защото се сля с мисленето ми. Обичам себе си, обичам работата си и всичко си е супер! Така е!

Улички

Улички

Това е статия, която се прочита за не повече от 2 минути. Късичка е, защото ще ти разкажа за нещо също толкова късо. Ще видиш какво.

През есента преди Ковид имах една седмица, в която ми се натрупа доста пътуване. Близката до нас като разстояние, език, култура и сърдечност Хърватия, ме вкара в схема от различен сухоземен транспорт и 6 самолетни полета.

Пистата за излитане се е превърнала в клише, когато се говори за личностно развитие и върхови постижения в живота. Тя винаги е черна, подобно на житейски събития, които ни предизвикват да се отлепим от стария модел на поведение и да полетим.

През тази една седмица видях много писти. Излитах… Кацах… И пак, и пак.

Докато чаках по летища поредния полет, изваждах телефона си и разглеждах направените в Хърватия снимки. Дадох си сметка, че измежду тях има няколко, които нежно галят спомените ми.

На тях няма снимани никакви хора. Мен ме няма. Няма емоции. А въпреки това не можех да откъсна поглед. Просто улички в стария Сплит, щракнати в един късен следобед. Най-уникалната е най-късата уличка в света. По мои сметки не по-дълга от 3 метра. Всяка от тези улички има ясна посока, видима от край до край.

Всяка една извежда до светлина в края на тунела от сгради.

Всяка блести, излъскана от милиони извървени стъпки.

Всяка стъпка на всеки пътник е отнесла микроскопична частица от уличката и едновременно е придала допълнителен блясък на каменната настилка.

Така е с малките улици. Държах ги в дланта си.

Около мен бързаха пътници. Всеки с багажа си. И разбира се излитаха самолети.

Не запомних нито една писта. Не им обърнах внимание. Не ми се прииска да ги снимам.

Обичам усещането за полет.

Обаче преди полета ми хареса да взема със себе си посоката, светлината и опита на своите малки житейски улички.

И да полетя!

Остави следа и продължи нататък

Остави следа и продължи нататък

Юли, седем вечерта, градски плаж. Малкото останали на него правят пейзажа да изглежда рехав.

На този фон се откроява човек с металотърсач – съвременният златотърсач. Тараши плажа за изгубени бижута.

Хм! Това проява на прекален оптимизъм ли е, че някой плажуващ неблагоразумно се е нагиздил с повече от необходимото?

Или е проява на прекален песимизъм, че нищо друго не му остава на човека, освен да се надява на нещо, изгубено от някой друг?

Златотърсачът с металотърсач работеше доста системно, ритмично и обиграно, защото не се застоя в периметъра на погледа ми, а продължи по дължината на плажната ивица. Предстоеше да се свечери, а пясък за преравяне имаше няколко километра.

Не знам дали намери, каквото търсеше. Не знам дали знаеше какво търси. Но ми направи услуга аз да си намеря своето, което да споделя с теб.

Всяко едно нещо може да бъде погледнато от две различни страни.

Мислите могат да омиротворяват ума, но същите тези мисли биха могли болезнено да го накълват.

Мисли като гълъби.

Не съм допускала, че гълъбите, освен символ на мира и духа, е възможно да нанасят вреда.

Тази година долитат на ята и кацат върху саксиите ми с мушката. Мачкат ги и ги кълват, а те не могат да им отвърнат със същото.

Какво ли събитие в екосистемата беше създало това птиче поведение?

Какъв ли бъг ще възникне от него?

И какво от това?

Не, не нихилистичното „К`во от това?”, в смисъл на „К`во пък толкова!”.

Наистина, същинският, същностният въпрос:

Какво от това?

катапултира всяко едно разсъждение и го изстрелва в началото на разсъждаването, ако не е бил поставен още тогава своевременно.

Този супер прост въпрос е наистина супер, но никак не е прост.

Нямаме обичай да си го задаваме и е направо неприлично да го отправим към някой друг.

Какво би било, ако го задаваме?

На себе си? На другите около нас?

За какво служат въпросите?

За да изкопаят отговори.

А те за какво са? Кой има нужда от тях?

Преди години, спомням си много ясно, следях няколко блога. Очаквах всяка седмица новата статия или видео, които се публикуваха периодично. Не само очаквах, а се възползвах от всяка дума.

Но, признавам си, не ми минаваше и през ум да оставя следа за това. Не ми хрумваше да сложа имотикона, че съм прочела или да напиша няколко думи в коментар.

А ти оставяш ли диря, че си минала оттук?

На мен тогава, преди години, ми липсваше знанието, че този, който е написал статията или снимал видеото има нужда от обратна връзка.

Не знаех, че той също се нуждае от подкрепа – от подкрепата на хората, които са потърсили подкрепата му, за да разбере,

че са намерили нещо за себе си, нещо в себе си и са продължили нататък.

Какво става, когато напишем нещо?

А когато не го напишем?

Или, когато не се замислим какво бихме могли да напишем?

И какво от това?

Когато създадох страницата си във фейсбук, а по-късно и сайта си, открих своето липсващо поведение в миналото. От моята днешна гледна точка забелязвам една още по-голяма яма в него.

Онова, неказаното, ненаписаното, невърнатото като обратна връзка, е много, ама много важно всъщност за незнайния читател, който открива себе си в коментара, дори само в имотиконата, оставена отдолу.

Ти от хората ли си, които казват:

„Искам да помагам, искам да съм полезна на другите”?

Бъди!

Направи го още тук и сега. Кажи в коментар под статията – какво мислиш след прочетеното.

Някой със сигурност има нужда точно от твоите думи, от твоята усмивка, от твоя поглед.

Докосни някого с тях, омиротвори някого, остави следа, че прочете тази статия и продължи нататък.

Благодаря ти!