Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре.
Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати.
И пак да му се не види, пътят към нея се не види.
Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него.
Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..
Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.
Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.
Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.
Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.
Слънцето!
Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.
Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден.
Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна.
Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня.
Промяната е в ход и вече е необратима.
От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее.
Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.
Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.
В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната.
В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос.
Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност.
Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех.
Защо ли?
Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.
Това е историята на моята кариерна промяна, която Лили Георгиева включи в книгата си “От любов към себе си”. Специално за второто издание на книгата през пролетта на 2021-ва пренаписах историята си, която бях разказала в първото, така че да бъде актуална. Беше много полезно и катарзисно да се обърна отново лице в лице към себе си. Опитай и ти. Разкажи на себе си историята на своя живот, запази я и повтори след няколко месеца, след няколко години и виж сама.
Ето моята.
Казвам се Албена. Моят град е Варна, а годините ми – 55. Не бих ги заменила за по-малко, защото харесвам живота си такъв, какъвто е в момента. Не беше така само до преди 5 години, когато предприех началото на своята голяма промяна в професионален план. Тогава мислех, че нямам изход. По това време зад гърба си имах трудов стаж повече от две десетилетия. Значителна част от него е свързана с голяма национална компания, в която след дипломирането си започнах работа по специалността си като инженер. Харесвах и специалността, и работата си, но се случиха две неща, които предопределиха живота ми. Аналоговата техника излезе от употреба, а новата, т.н. цифрова, нямаше нужда от обслужване. По-съществено за мен беше, че вече бях разбрала, че имам талант да работя с клиенти и да им влияя положително. Затова посветих следващите немалко години на директните продажби в компанията и на една нова мисия. Станах вътрешнофирмен тренер и така още една моя силна страна намери своята изява. Бях всеотдайна както към клиентите си, така и към колегите си от цялата страна. Това ми даваше известно удовлетворение. Работата беше свързана с изисквания, които създаваха у мен усещането за тесни рамки, липса на смисъл и перспектива. Имаше високи нива на стрес, претоварване и бърнаут. Бях навлязла в 40-те, когато работодателят предприе дискриминиращо съкращаване на персонала по възраст. Тръгнах си с огромна преумора от постоянното напрежение, но и с много опит, знания и умения, които си обещах да използвам в бъдеще. Исках да продължа да бъда тренер, но тогава това се оказа невъзможно. На два пъти правих компромис и започвах работа, която не ми беше по сърце. Винаги на преден план се изявяваше талантът ми да работя с хора, което продължаваше да бъде моя страст. Но лошите условията на труд, ниското заплащане, лавинообразно нарастващият обем задължения натрупваха разочарования и огорчения. Чувствах се обезценена, потисната, несвободна и изтощена. Нямах перспектива и възможност за развитие, много от качествата ми оставаха неизползвани. Служебната ситуация стана толкова непоносима, че взех окончателно решение. Напуснах внезапно и без предизвестие. Моментът беше много рисков за семейството ми. Не бях финансово стабилна, не бях подготвила достатъчно близките си, не си бях осигурила подкрепа, не разполагах с нищо, върху което да стъпя. В главата ми кънтеше плашещият въпрос: “Какво ще стане с мен?”. На следващата сутрин извадих една значка с надпис “Всичко си е супер”. Закачих я на видно място и се постарах да и повярвам. Така започнах своята промяна – с оптимистична значка пред очите и много адреналин в кръвта. И двете ми помогнаха да не се сломя. Бях разбрала, че няма смисъл да сменям една работа с друга, подобна на нея и да очаквам да се получи нещо различно. Знаех какво не искам повече да ми се случва и какво умея да правя най-добре. Имах нужда от нова професионална посока, от истинско призвание, от активен смисъл на нещата, които правя. Бях на 50 – с много знания, опит и житейска мъдрост. През следващите няколко седмици четях и препрочитах статии, свързани с кариерна промяна и интервюта с жени, които вече са предприели такава. Те бяха по-млади от мен и в повече от случаите – от столицата. Това ме нахъса още повече да наруша статуквото. Написах това свое намерение в първото си писмо до Лили. Бързият отговор ме накара да си повярвам още повече и ме окуражи, че успехът е пред мен. Вече бях започнала да си правя списък с неща, които бих искала да станат мое професионално поприще. Исках да реализирам мечтата, която вече имах и за която копнеех. Тя беше №1 в моя списък, който приличаше на страница от някое фентъзи. Не знаех как, но знаех, че е време. Тази мечта си имаше име. Коучинг! Бях забелязала тихото му появяване в България преди време, когато си търсех реализация като тренер. Това беше любов от пръв поглед. В коучинга видях прекрасна възможност да надградя досегашните си знания и опит. Виждах колко подхожда на личността ми и затова мечтаех да съм професионален коуч. Проучих възможностите за сертификация и се насочих към обучителна програма по професионален коучинг на руски език. Посветих се на учене от душа и сърце. Много скоро лично се уверих в силата на коучинга. Удивих се от възможността му да е полезен във всяка ситуация, която искаме да подобрим в бъдеще. Почувствах колко деликатно, но трайно променя мисленето и повишава качеството на живот. Възхитих се колко мощно влияе върху развихрянето на вътрешния потенциал и неговото реализиране. На мен самата ми помогна да изляза от кризата, в която бях и да преодолея последствията от тежкия бърнаут. Оттогава не съм спирала. Коучингът стана моя съдба. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах, защото той е малко известен в България. С много постоянство и преданост към професията започнах да постигам резултати, с които се гордея. За това говорят отзивите от моите клиенти и забележителните промени, които постигат, благодарение на нашата работа. Към мен се обръщат предимно с жени в период на криза, които искат да имат пълноценен живот без емоционално прегаряне и бърнаут. Към редовните дамски ритрийти, които провеждам няколко пъти годишно, има нарастващ интерес. Дамите, които идват, очакват с нетърпение следващия. В последните години освен коуч, съм и доброволец в редица проекти и социални дейности, свързани с работа с младежи, някои от които със специални потребности. Правя това с искрена обич и много подкрепа. В момента се чувствам уверена в професионализма си и високото качество, с което работя. Имам основание за това след като преминах най-високото ниво на обучение и се равнявам по стандартите на ICF – най-голямата в света международна коучинг федерация. Имам нови мечти и планове да създам и водя акредитирани от нея, сертифициращи обучения по професионален коучинг. Целта ми е да го популяризирам в извънкорпоративната му среда, за да бъде достъпен, разпознаем и използван от широк кръг хора, които искат по-осъзнат и качествен живот. Ще имам трудности, но вече съм убедена, че всяка трудна ситуация е има изход. И сега значката стои на същото място. Спрях да я забелязвам, не само защото се сля с интериора, а защото се сля с мисленето ми. Обичам себе си, обичам работата си и всичко си е супер! Така е!
Това е статия, която се прочита за не повече от 2 минути. Късичка е, защото ще ти разкажа за нещо също толкова късо. Ще видиш какво.
През есента преди Ковид имах една седмица, в която ми се натрупа доста пътуване. Близката до нас като разстояние, език, култура и сърдечност Хърватия, ме вкара в схема от различен сухоземен транспорт и 6 самолетни полета.
Пистата за излитане се е превърнала в клише, когато се говори за личностно развитие и върхови постижения в живота. Тя винаги е черна, подобно на житейски събития, които ни предизвикват да се отлепим от стария модел на поведение и да полетим.
През тази една седмица видях много писти. Излитах… Кацах… И пак, и пак.
Докато чаках по летища поредния полет, изваждах телефона си и разглеждах направените в Хърватия снимки. Дадох си сметка, че измежду тях има няколко, които нежно галят спомените ми.
На тях няма снимани никакви хора. Мен ме няма. Няма емоции. А въпреки това не можех да откъсна поглед. Просто улички в стария Сплит, щракнати в един късен следобед. Най-уникалната е най-късата уличка в света. По мои сметки не по-дълга от 3 метра. Всяка от тези улички има ясна посока, видима от край до край.
Всяка една извежда до светлина в края на тунела от сгради.
Всяка блести, излъскана от милиони извървени стъпки.
Всяка стъпка на всеки пътник е отнесла микроскопична частица от уличката и едновременно е придала допълнителен блясък на каменната настилка.
Така е с малките улици. Държах ги в дланта си.
Около мен бързаха пътници. Всеки с багажа си. И разбира се излитаха самолети.
Не запомних нито една писта. Не им обърнах внимание. Не ми се прииска да ги снимам.
Обичам усещането за полет.
Обаче преди полета ми хареса да взема със себе си посоката, светлината и опита на своите малки житейски улички.
Юли, седем вечерта, градски плаж. Малкото останали на него правят пейзажа да изглежда рехав.
На този фон се откроява човек с металотърсач – съвременният златотърсач. Тараши плажа за изгубени бижута.
Хм! Това проява на прекален оптимизъм ли е, че някой плажуващ неблагоразумно се е нагиздил с повече от необходимото?
Или е проява на прекален песимизъм, че нищо друго не му остава на човека, освен да се надява на нещо, изгубено от някой друг?
Златотърсачът с металотърсач работеше доста системно, ритмично и обиграно, защото не се застоя в периметъра на погледа ми, а продължи по дължината на плажната ивица. Предстоеше да се свечери, а пясък за преравяне имаше няколко километра.
Не знам дали намери, каквото търсеше. Не знам дали знаеше какво търси. Но ми направи услуга аз да си намеря своето, което да споделя с теб.
Всяко едно нещо може да бъде погледнато от две различни страни.
Мислите могат да омиротворяват ума, но същите тези мисли биха могли болезнено да го накълват.
Мисли като гълъби.
Не съм допускала, че гълъбите, освен символ на мира и духа, е възможно да нанасят вреда.
Тази година долитат на ята и кацат върху саксиите ми с мушката. Мачкат ги и ги кълват, а те не могат да им отвърнат със същото.
Какво ли събитие в екосистемата беше създало това птиче поведение?
Какъв ли бъг ще възникне от него?
И какво от това?
Не, не нихилистичното „К`во от това?”, в смисъл на „К`во пък толкова!”.
Наистина, същинският, същностният въпрос:
Какво от това?
катапултира всяко едно разсъждение и го изстрелва в началото на разсъждаването, ако не е бил поставен още тогава своевременно.
Този супер прост въпрос е наистина супер, но никак не е прост.
Нямаме обичай да си го задаваме и е направо неприлично да го отправим към някой друг.
Какво би било, ако го задаваме?
На себе си? На другите около нас?
За какво служат въпросите?
За да изкопаят отговори.
А те за какво са? Кой има нужда от тях?
Преди години, спомням си много ясно, следях няколко блога. Очаквах всяка седмица новата статия или видео, които се публикуваха периодично. Не само очаквах, а се възползвах от всяка дума.
Но, признавам си, не ми минаваше и през ум да оставя следа за това. Не ми хрумваше да сложа имотикона, че съм прочела или да напиша няколко думи в коментар.
А ти оставяш ли диря, че си минала оттук?
На мен тогава, преди години, ми липсваше знанието, че този, който е написал статията или снимал видеото има нужда от обратна връзка.
Не знаех, че той също се нуждае от подкрепа – от подкрепата на хората, които са потърсили подкрепата му, за да разбере,
че са намерили нещо за себе си, нещо в себе си и са продължили нататък.
Какво става, когато напишем нещо?
А когато не го напишем?
Или, когато не се замислим какво бихме могли да напишем?
И какво от това?
Когато създадох страницата си във фейсбук, а по-късно и сайта си, открих своето липсващо поведение в миналото. От моята днешна гледна точка забелязвам една още по-голяма яма в него.
Онова, неказаното, ненаписаното, невърнатото като обратна връзка, е много, ама много важно всъщност за незнайния читател, който открива себе си в коментара, дори само в имотиконата, оставена отдолу.
Ти от хората ли си, които казват:
„Искам да помагам, искам да съм полезна на другите”?
Бъди!
Направи го още тук и сега. Кажи в коментар под статията – какво мислиш след прочетеното.
Някой със сигурност има нужда точно от твоите думи, от твоята усмивка, от твоя поглед.
Докосни някого с тях, омиротвори някого, остави следа, че прочете тази статия и продължи нататък.
Не са много нещата в живота на човек, които са значими, както за него самия, така и за обществото около него.
Щастлива съм, че в моя живот имам такова нещо.
Това е АСТР.
Какво е това? Защо е важно за мен и какво го прави ценно за теб?
Как да се възползваш от тази ценност?
За това ще ти разкажа сега.
Ще ти е интересно и ако искаш да научиш какво изучава един коуч и как ти самата можеш да се квалифицираш.
Както знаеш, аз съм коуч. Това е професия, работа, която с чисто сърце мога да нарека свое призвание. През последните 5 години уча и надграждам тази специфична, много фина материя на познанието.
Коучингът набира популярност, но тъй като не е регулирана професия, много хора наричат себе си коуч след съвсем кратко обучение, нищожно малко практика или дори само след няколко прочетени книги. Или са друг вид специалисти, но използват този термин без основание по една или друга причина. Може би си срещала такива?
Още в самото начало на моя път си обещах да бъда не просто коуч, а да стана много повече. Това означава отличен специалист. Това ме вдъхнови да се стремя и постигам поетапно все по-високи нива. Честно мога да кажа, че следвам това свое обещание и съчетавам учене, умения и практикуване в професионално триединство.
Ученето само по себе си не ми е самоцел. Когато придобия ново знание, го превръщам в умение, а него превъплъщавам в редовната си практика.
Когато умението започне да става рутинно, идва ред да опресня или разширя знанието.
Когато обаче почувствам, че практиката придобива рутина, разбирам, че е време за качествено ново знание, на по-високо равнище. Предполагам, че така и при теб. Кога се насочваш към нов етап на учене?
Тези хоризонтални и вертикални нива не са случайни. Тях съм ги набелязала и определила предварително. Износвала съм компетентността си също като бременност – ден след ден, не по-рано, но не и по-късно от необходимото, съм предприемала новата крачка по моя коучинг път.
Така дочаках момента през есента на 2020-та да започна обучение с най-висок, световен, клас на акредитация.
До този момент имах зад гърба си около 150 часа обучителни часа в различни обучения по коучинг и повече от 500 часа практика с клиенти. Предполагам, че като цифри, не ти говори много, затова ще го кажа с думи. Това е добре, даже много повече от добре.
Понеже тук разказвам най-вече за обучения, ще допълня, че преди години след класическия коучинг продължих с трасформационен коучинг, с коучинг за личностно предназначение, мотивационен коучинг, арт коучинг и арт терапия.
През есента на миналата година продължих с т.н. АСТР, акредитирано от ICF и през май 2021 се дипломирах.
Не искам да звучи претенциозно, затова бързам да преведа на разбираем език какво е това. Започвам отзад напред.
ICF ( International Coaching Federation ) е най-голямата в света коучинг федерация с 25-годишна история. Създадена е скоро след възникването на коучинга. Да, той е сравнително млад.
ICF създава професионалните и етични стандарти на тази професия като спазването им е гаранция за компетентността на коуча, неговия професионализъм и резултативността от работата му. Тези стандарти се изучават подробно и в детайли в обучения, които биват акредитирани от ICF и покриват високи изисквания към самата обучителна програма.
АСТР ( Accredited Coaching Training Program ) е престижна обучителна програма, акредитирана от ICF и гарантира няколко важни аспекта – брой обучителни часове, брой часове задължителна обучителна практика по време на обучението, наблюдаеми коуч сесии с писмена обратна връзка от ментор, групов и индивидуален менторинг, самостоятелна работа.
Моето обучение имаше 150 часа. За сравнение общият брой часове от всички други обучения, които бях преминала до момента, бяха сумарно толкова. Това беше една чудесна основа, върху която продължих да надграждам с изпипване на детайлите в своята работа. Това беше задълбоченото изучаване на етичния кодекс и на коуч компетентностите.
А това какво е?
Както казах, ICF има стандарти. Бих ги сравнила със значението на ISO само че в света на коучинга. Познаването и прилагането на компетентностите и етичния кодекс са от полза както клиентите, така и за самите коуч специалисти.
Теорията би била голословна без да се приложи – първо в защитената среда на обучителната практика. Този процес е освен всичко и дълбоко катарзисен, защото в продължение на 7 месеца всеки участник ежеседмично биваше и клиент. С ръка на сърце признавам, че това за мен беше дълбоко, много дълбоко поглеждане в себе си и истинско пречистване на душата и ума ми.
За да бъде това така, изключителен принос има авторът и водещ на обучението Руслана Орловска. Личността на учителя, неговият професионализъм и морал са водещи за бъдещите постижения. Благодаря от цялото си сърце!
През живота си съм учила много, но ACTP беше Обучението с главна буква, в което нямаше нито една излишна минута. Всичко беше важно, стойностно и максимално приложимо.
Ще се изненадаш сега, тъй като ще допълня – приложимо в коучинга и в реалния живот. Да, изучаването на коучинг трансформира изучаващия и в един момент коучинг и живот се сливат. Коучингът става стил и начин на живот, а не само професионална активност по време на взаимодействието с клиент.
Краят на едно такова обучение не връчва автоматически сертификат за завършено ACTP. Полага се обемен, нелек тест, който аз покрих с 93%. Но това не е всичко. Обучението дава възможност за сертификация на коуча по критериите на ICF. Необходимо е да се предаде аудио запис на коуч сесия, която отговаря на критериите за PCC.
Налага се да въведа набързо още няколко понятия, на които ще се спра по-подробно друг път. Сега ще кажа само, че възможните нива на сертификация са три. Това са АСС (Associate Certified Coach ) , РСС ( Professional Certified Coach ) и МСС ( Professional Certified Coach ).
Ще допълня, че критериите са точно разписани – това са т.н. маркери, които трябва да бъдат ясно различими в работата на коуча, който кандидатства да стане РСС.
Моята гордост е, че в сесията ми тези маркери присъстваха на 100% и тя ми дава право да се сертифицирам като РСС.
Като се има предвид, че всичко това се случва в неродноезична среда, удовлетворението, което изпитвам, е заслужено.
Какво имам още направя в посока РСС? Това са нови 500 часа практика с клиенти, които са проведени след началото на обучението и които вече натрупвам. Първоначално си мислех, че това изискване има за цел коучът да утвърди стандартите на ICF в работата си. Сега съм убедена, че има още нещо и то е не по-малко важно. Това е предаността на коуча към професията, към ценностите на коучинга и към самия себе си.
Аз чувствам тази преданост.
В началото казах, че АСТР е важно за мен и за обществото около мен. Допълних, че коучингът е част от самия живот и че аз самата съм подобрила личността и професионализма си.
Всичко това е добро и за теб.Ако си в труден период от живота си, ако чувстваш, че прегаряш емоционално и професионално, аз съм твоят коуч.
Но има и още нещо. Ако искаш ти самата да станеш коуч и да вървиш по този вълнуващ път, чуй ме – в бъдеще предстои да създам обучение по коучинг.
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
