Какво е АСТР и защо е ценно за теб

Какво е АСТР и защо е ценно за теб

Не са много нещата в живота на човек, които са  значими, както за него самия, така и за обществото около него.

Щастлива съм, че в моя живот имам такова нещо. 

Това е АСТР

Какво е това? Защо е важно за мен и какво го прави ценно за теб?

Как да се възползваш от тази ценност?

За това ще ти разкажа сега.

Ще ти е интересно и ако искаш да научиш какво изучава един коуч и как ти самата можеш да се квалифицираш.

Както знаеш, аз съм коуч. Това е професия, работа, която с чисто сърце мога да нарека свое призвание. През последните 5 години  уча и надграждам тази специфична, много фина материя на познанието.

Коучингът набира популярност, но тъй като не е регулирана професия, много хора наричат себе си коуч след съвсем кратко обучение, нищожно малко практика или дори само след няколко прочетени книги. Или са друг вид специалисти, но използват този термин без основание по една или друга причина. Може би си срещала такива?

Още в самото начало на моя път си обещах да бъда не просто коуч, а да стана много повече. Това означава отличен специалист. Това ме вдъхнови да се стремя и постигам поетапно все по-високи нива.
Честно мога да кажа, че следвам това свое обещание и съчетавам учене, умения и практикуване в професионално триединство.

Ученето само по себе си не ми е самоцел. Когато придобия ново знание, го превръщам в умение, а него превъплъщавам в редовната си практика. 

Когато умението започне да става рутинно, идва ред да опресня или разширя знанието. 

Когато обаче почувствам, че практиката придобива рутина, разбирам, че е време за качествено ново знание, на по-високо равнище. Предполагам, че така и при теб. Кога се насочваш към нов етап на учене?

Тези хоризонтални и вертикални нива не са случайни. Тях съм ги набелязала и определила предварително. Износвала съм компетентността си също като бременност – ден след ден, не по-рано, но не и по-късно от необходимото, съм предприемала новата крачка по моя коучинг път.

Така дочаках момента през есента на 2020-та да започна обучение с най-висок, световен, клас на акредитация. 

До този момент имах зад гърба си около 150 часа обучителни часа в различни обучения по коучинг и повече от 500 часа практика с клиенти. Предполагам, че като цифри, не ти говори много, затова ще го кажа с думи. Това е добре, даже много повече от добре. 

Понеже тук разказвам най-вече за обучения, ще допълня, че преди години след  класическия коучинг продължих с трасформационен коучинг, с коучинг за личностно предназначение, мотивационен коучинг, арт коучинг и арт терапия.

През есента на миналата година продължих с т.н. АСТР, акредитирано от ICF и през май 2021 се дипломирах. 

Не искам да звучи претенциозно, затова бързам да преведа на разбираем език какво е това. Започвам отзад напред.

ICF  ( International Coaching Federation ) е най-голямата в света коучинг федерация с 25-годишна история. Създадена е скоро след възникването на коучинга. Да, той е сравнително млад. 

ICF създава професионалните и етични стандарти на тази професия като спазването им е гаранция за компетентността на коуча, неговия професионализъм и резултативността от работата му. Тези стандарти се изучават подробно и в детайли в обучения, които биват акредитирани от ICF и покриват високи изисквания към самата обучителна програма.

АСТР ( Accredited Coaching Training Program ) е престижна обучителна програма, акредитирана от ICF и гарантира няколко важни аспекта – брой обучителни часове, брой часове задължителна обучителна практика по време на обучението, наблюдаеми коуч сесии с писмена обратна връзка от ментор, групов и индивидуален менторинг, самостоятелна работа. 

Моето обучение имаше 150 часа. За сравнение общият брой часове от всички други обучения, които бях преминала до момента, бяха сумарно толкова. Това беше една чудесна основа, върху която продължих да надграждам с изпипване на детайлите в своята работа. Това беше задълбоченото изучаване на етичния кодекс и на коуч компетентностите. 

А това какво е?

Както казах, ICF има стандарти. Бих ги сравнила със значението на ISO само че в света на коучинга. Познаването и прилагането на компетентностите и етичния кодекс са от полза както клиентите, така и за самите коуч специалисти. 

Теорията би била голословна без да се приложи – първо в защитената среда на обучителната практика. Този процес е освен всичко и дълбоко катарзисен, защото в продължение на 7 месеца всеки участник ежеседмично биваше и клиент. С ръка на сърце признавам, че това за мен беше дълбоко, много дълбоко поглеждане в себе си и истинско пречистване на душата и ума ми.

 За да бъде това така, изключителен принос има авторът и водещ на обучението Руслана Орловска. Личността на учителя, неговият професионализъм и морал са водещи за бъдещите постижения. Благодаря от цялото си сърце!

През живота си съм учила много, но ACTP беше Обучението с главна буква, в което нямаше нито една излишна минута. Всичко беше важно, стойностно и максимално приложимо.

Ще се изненадаш сега, тъй като ще допълня – приложимо в коучинга и в реалния живот. Да, изучаването на коучинг трансформира изучаващия и в един момент коучинг и живот се сливат. Коучингът става стил и начин на живот, а не само професионална активност по време на взаимодействието с клиент.

Краят на едно такова обучение не връчва автоматически сертификат за завършено ACTP. Полага се обемен, нелек тест, който аз покрих с 93%.  Но това не е всичко. Обучението дава възможност за сертификация на коуча по критериите на ICF. Необходимо е да се предаде аудио запис на коуч сесия, която отговаря на критериите за PCC. 

Налага се да въведа набързо още няколко понятия, на които ще се спра по-подробно друг път. Сега ще кажа само, че възможните нива на сертификация са три. Това са АСС (Associate Certified Coach ) , РСС ( Professional Certified Coach )  и МСС ( Professional Certified Coach ). 

Ще допълня, че критериите са точно разписани – това са т.н. маркери, които трябва да бъдат ясно различими в работата на коуча, който кандидатства да стане РСС

Моята гордост е, че в сесията ми тези маркери присъстваха на 100% и тя ми дава право да се сертифицирам като РСС

Като се има предвид, че всичко това се случва в неродноезична среда, удовлетворението, което изпитвам, е заслужено.

Какво имам още направя в посока РСС? Това са нови 500 часа практика с клиенти, които са проведени след началото на обучението и които вече натрупвам. Първоначално си мислех, че това изискване има за цел коучът да утвърди стандартите на ICF в работата си. Сега съм убедена, че има още нещо и то е не по-малко важно. Това е предаността на коуча към професията, към ценностите на коучинга и към самия себе си.

Аз чувствам тази преданост.

В началото казах, че АСТР е важно за мен и за обществото около мен. Допълних, че коучингът е част от самия живот и че аз самата съм подобрила личността и професионализма си.

Всичко това е добро и за теб. Ако си в труден период от живота си, ако чувстваш, че прегаряш емоционално и професионално, аз съм твоят коуч. 

Но има и още нещо. Ако искаш ти самата да станеш коуч и да вървиш по този вълнуващ път, чуй ме – в бъдеще предстои да създам обучение по коучинг.

Следвай ме, чети ме, пиши ми… 

Вече има нещо, което ни свързва.

Коучинг!

Щипката любов или как се измерва любовта?

Щипката любов или как се измерва любовта?

Няколко дена след като се омъжих, бях приятно изненадана, когато ми се обади моята първа учителка от детската градина. Тя ме поздрави с радостното събитие и ми каза, че иска да се видим. Поканих я на гости и съвсем скоро я посрещнах у дома с огромно удоволствие. Тя ми поднесе комплект със забележителни подаръци, които не съм забравила и до днес четвърт век по-късно.

Разтворих опаковката и открих вътре пакет захар и щипки за пране. Веднага разбрах, че тук има скрит смисъл и се приготвих да чуя от учителката си какъв е той. Тя ми каза, че това е специален подарък за младоженци. Захарта е символ на сладостта на любовта по между им, а щипките за пране – на привързаността им с пожелание да е така завинаги. 

Измина много, много време…

Станах отличен сладкар. Научих се да правя чудеса от захар. Щраквам с пръсти и правя торта, щраквам втори път и правя бисквитки. Благодарение на практиката и опита, които добих, вкъщи постоянно ухае на току-що опечен кекс. А колко щипки за пране се счупиха през тези години?! Нямат брой, защото теглото на простряното през това време пране вероятно надхвърля цял тон.

Как се измерва любовта? За това няма определена единица мярка.

В последно време твърде често се говори за щипката любов. Това словосъчетание се употребява от различни блогъри и участници в телевизионни кулинарни формати. Стремейки се да съхранят неповторимостта на приготвеното блюдо, казват, че добавят щипка любов.

Това означава ли, че без любов няма да се постигне такъв възхитителен резултат?

Или работата не е само в любовта, а още в личния, индивидуален подход?

А може би тайната е скрита именно в тази прословута щипка?.. Колко е тя?

Всеки кулинар си има отговор. Аз също. Продуктите, които използвам, винаги са едни и същи. И яйцата, и захарта, и брашното – с леки вариации… Пропорциите винаги са запазени, но дори букетът от аромати: ванилия, канела, какао, се усеща по различен начин. Семейството и приятелите ми опитват и казват, че резултатът е отличен. Аз съм сигурна, че се е получило вкусно. Обаче вкусът всеки път малко се различава и аз знам защо.

Моят собствен опит, не толкова сладкарски, колкото житейски, ми помага да отговоря. Количеството на любовта вътре в мен е променливо и в съответствие с това се изменя и магическата щипка на тази най-специална подправка. Като забелязах това, като че ли изведнъж разбрах смисъла на всякакви древни ритуали, свързани с приготвянето на храна. За мен стана очевидно, че не просто готвя. Всъщност създавам картина на собствените си чувства, които изпитвам по време на приготвянето на тази храна. Например:

– Преизпълнена съм с любов, направо преливам!

– Днес съм емоционално изстинала – стойте по-далече от мен!

– Искам да прегърна целия свят, да дам любов на всеки и пак ще ми остане!

– Всичко е балансирано, дозата любов е измерена и точна – днес може да не ми давате, но и не очаквайте да получите!

Този списък може да бъде продължен безкрайно.

Между другото, какъв е твоят?

Струвало ли ти се е някога, че захарта подслажда различно?

На мен да. Това означава, че тези, които се наслаждават на кулинарните ми умения, интуитивно възприемат и моите чувства. Настройвам ги, така както се настройва инструмент, и веднага от тях се разлива такава вълна от любов, каквато сама съм изпратила към тях.

Ако си представим, че любовта е преди всичко енергия, значи тя оказва влияние не само върху храната. Нейното най-мощно въздействие е радиацията на нашата същност, невидимото излъчване на мислите ни, квантовото въздействие на любовта.

Това, което се излива от душите ни, облива с потока си хората около нас. В такива моменти ставаме свръхсетивни и започваме да отдаваме като огледало това, което сме получили.

Колко ми е приятно да усещам, че към мен се връща любов! Иска ми се още и още! Колкото повече се връща, толкова по-хубав става животът! Тогава не само захарта става по-сладка, но и всяка целувка! И не само всяка целувка, а всяка секунда от денонощието! И повече няма трудности и печал.

Всичко е просто! Всичко е решимо! Всичко е леко! Вездесъщата любов!

Тогава защо не винаги е така? Къде се крие посланието на подаръка на моята учителка?

Тайнството на любовта просто е пред очите ни!

Думата любов няма умалително име! Тази жизнено важна ценност е винаги огромна!

В такъв случай защо си позволяваме да говорим за щипка любов?

Това незначително количество представлява само няколко нейни прашинки. Ако двама души живеят като прикрепени един към друг, то тяхната любов не е просто щипка. Нека поставим тази щипка любов в буркан за подправки с етикет „Банални фрази“. На практика толкова не е достатъчно.

Щипката любов е твърде малко количество, но трябва да се добавя всеки ден, за да бъде любовта велика!

Обич

Това албум със снимки от моето детство и спомени за обичта, с която съм отгледана. Създадох го в памет на моята майка, с благодарност и любов.

На 35

На 35

На 35 години!

Не, не аз! Една тетрадка! 

Eдна много специална тетрадка навърши 35. Това е нейната история. 

Моята майка  умееше да прави изключително много неща. Изпипваше детайлите им, като при това успяваше да не бъде перфекционист. Правеше всичко с такава лекота, която, погледната отстрани, изглеждаше като забавление. Нямаше значение дали това й отнема дни или седмици, или повече… Или е нещо, което става на едни дъх. Всичко, всичко, имаше нейния неповторим стил, белязан от 

отдаденост, вдъхновение и прецизност. 

Сега оценявам, че онова, което правеше нещата така специални и неповторими, е отношението, с което тя ги зареждаше. Онази невидима енергия, която излъчваше, попиваше трайно в делата й. У дома стените с тапетите, залепени от нея, създаваха неподражаема атмосфера. Цветята й, които галеше с върха на пръстите си, не спираха изобилно да цъфтят. С дрехите, които ми плетеше и шиеше, ме обличаше приказно всеки ден. Храната, която приготвяше, се запомняше с всички сетива. 

Някъде по онова време, в моята ранна младост, майка ми си е дала сметка, че всички неща приличат на прелетни птици. Тези, които създаваше, отлитаха според продължителността си на живот. Самата аз  израствах и отлитането ми беше само въпрос на време. 

И тогава, на прага на моите 20, е решила да ми направи подарък за навършването им. 

Такъв, че да пребъде отвъд времето, което на нея й е отредено. Такъв подарък, който не е натруфен със суета, но да напомня за майчината обич. 

Такъв, че да го има и в обикновения ми делник, и в празника ми. 

Такъв, че да ме провокира, да го поддържам през целия си следващ живот и да го доизпипвам. 

Да, направи го. 

И това нещо е много просто. От позицията ми на зряла жена днес мога да кажа, че  е направо гениално.

Преди да споделя какво е то, ще разкажа и още нещо за моята майка. 

Вече казах, че беше майсторка в кулинарията. Това обаче не е достатъчно. 

Тя ревностно се интересуваше от рецепти, останали от поколенията. Записваше ги в една голяма тетрадка, която полека-лека се беше превърнала в родова хроника. До името на всяка рецепта беше написано името на първоизточника й. Така, ако се зачетях, можех да се върна буквално столетие назад и да си представя живота през цялото това  време. 

Той беше като нарисуван чрез думите, които са употребени в описанието на рецептите, чрез продуктите, които са използвани и чрез количествата им.  Според това можех да си представя колко големи са били семействата, колко интензивен е бил животът, колко калории са изгаряли в ежедневието си хората тогава… Какви са били делниците им и как са празнували. Можех да проследя как се е променял животът на жените през 20 век, та чак до живота на майка ми и на мен самата.

И така, моята мила майка решила да препише тази тетрадка за мен. Започнала да я преписва скришом, за да бъде изненада. Но рецептите бяха в такова голямо количество, че времето не й беше стигнало или… Или е преценила нещо, което аз сега знам със сигурност.

Личната включеност в даден процес, създава отдаденост.

На 20-я си рожден ден със сигурност съм получила повече от един подарък. Честно, не си ги спомням. Един от тях остана и е постоянно пред очите ми. Това е тетрадката с рецепти, започната от майка ми. 

Тя грижливо е избрала качествена тетрадка с няколко стотин станици. Вероятно доста я е търсила, защото преди 35 години такива не се намираха ей така. Няколко стотин са и рецептите в нея. Както казах, не всички бяха преписани, така че след като си получих подаръка, продължих с преписването. А след като свършиха, просто продължих. 

Продължих без да съзнавам, че на свой ред създавам история. Този път своята лична, а по-късно на семейството ми. Записвах рецепти, които представляваха интерес за мен и по начин, който ми даваше яснота как да ги изпълня. Гледам на много от тях сега с умиление и носталгия като на нещо мило и наивно. 

Наскоро си дадох сметка, че все по-рядко отварям тетрадката. Станала съм по-взискателна какво да допусна да запиша в нея, въпреки, че има още 1/3 празни страници. 

Запомнила съм много от рецептите наизуст и ги поглеждам само за сверка. Но най-съществената причина е, че тетрадката доскоро беше ценна. 

Вече е безценна!

Майка ми вече  я няма, но нейният подарък и съдържанието му останаха.

Поредният ми рожден ден. Отворих отново тетрадката с рецепти. 

Осъзнах колко време е изтекло, откакто я получих. Видях за пореден път майчиния красив почерк. Почувствах удовлетворение, че бях изпълнила пожеланието от заглавната страница.

Извадих необходимите продукти. Унесох се в работата си. Масло, захар… Харесва ми да ги бъркам на ръка и да чувам как кристалчетата захар хрускат под дървената лъжица. 

Ах! Дървената лъжица! Тя материализира рецептите ми и е горе-долу на толкова години като тетрадката. И пак е от майка.  

Стана ми приятно като се загледах. Забелязах, че единият й край е започнал да намалява от употреба. 

Не много! Има още време пред нея. И много повече пред мен. Какво ли ще забъркаме заедно? 

Какво ли ще си забъркам аз в идните години?

Имам спомени! Имам идеи за бъдеще! Имам мечти! 

Имам разбирането, че всеки момент е подходящ за тях.

И за:

Обичам те, мамо!

Благодаря ти!

Думи, за които не е необходим специален повод, защото всеки става такъв чрез тях.

Думи, за които един живот не стига, ала нищо не може да ги спре след него.

След него? 

Не! Още днес! Сега! В този момент! Кажи ги! 

Без значение дали ти си на 35, на по-малко или на повече.

После ми остави знак за това. За това, че твоят днешен ден стана различен! 

С 

„Обичам те, мамо!

Благодаря ти!

Доброто, което правим

Доброто, което правим

Това е една от истинските истории, които са ми се случили и които никога нява да забравя.

Преди години отивах на работа много рано сутрин. Качвах се на тролей на спирка, където често срещах млада жена с дъщеря и. Не можех да не ги забележа, защото почти винаги бяхме единствените, поради твърде ранния час. Момиченцето беше винаги с ученическа раница, която майката носеше и грижливо поставяше на гърба и, когато тролеят идваше.

Те, двете, бяха картина, която винаги  стопляше сърцето ми. Представляваха един общ образ на обич и взаимност. Нямаше прегръдки нито целувки, но имаше светлина в майчините очи, която попиваше в детските.

Имаше обаче и още нещо, което не можех да не забележа. Майката и детето бяха спретнато облечени, но скромността им беше толкова крайна, че подсказваше за недоимък. Бях запомнила, че жената беше винаги обута с едни и същи пластмасови чехли. Първите месеци  на учебната година са топли и чехлите не бяха толкова необичайни, но денят, за който сега разказвам, беше малко преди Коледа.

Времето вече беше застудяло, а толкова рано сутрин, зимата хапеше сериозно. Докато чаках тролея, на спирката дойдоха двете. Отдавна не бях ги виждала и зъзнейки в момента, останах изумена. Майката беше със същите леки чехли, а жилищни блокове наоколо няма. Със сигурност беше повървяла дотук доста.

Веднага си спомних, че в началото на есента бях отделила едно яке и съвсем нови ботуши, които смятах да предложа, когато ги видя отново. И ето го моментът, по-подходящ отвсякога, а аз стоях като замръзнала, не толкова от ниските температури, колкото от неудобство, което ме завладя изведнъж.

Тази млада жена излъчваше такова достойнство, че не смеех да се приближа и предложа да направя нещо за тях. Струваше ми се, че това ще и навреди повече от студа, заради който видимо потреперваше.

Изминаха няколко минути, не повече от пет. И моят тролей дойде. Трябваше да се кача.

Оттогава много пъти си мисля за тях. Бяха като герои в някаква вълшебна приказка, защото повече никога не ги видях.

Бях изпуснала мига, който ми се предостави.

Или бях съхранила човешкото достойнство на една горда майка.