от Albena Slavova | окт. 15, 2025 | живот без бърнаут, лично, личностно израстване, мъдрост, спирална динамика
Колкото повече стискаш, толкова повече се изплъзва.
И аз съм изпадала в ситуации, в които вярвам, че има само една врата.
Че съдбата ми се предопределя от това да я отворя. Че ако точно тази цел не се реализира, нищо друго няма смисъл.
Тогава всичко в мен се фокусираше в това. Влагах мисли, усилия, енергия, безпокойство.
Събуждах се с тази цел, заспивах с нея, опитвах се да подреждам дните си, така че в центъра на всичко случващо се в живота ми бе тя.
Колкото по-важна я правех, толкова по-невъзможна ставаше.
Колкото повече я фаворизирах, толкова повече тя се превръщаше в химера.
Въпреки всичко това или може би точно заради него, колкото повече я стисках, толкова повече тя се изплъзваше. Все едно пясък изтичаше от ръцете ми, оставяйки сухота и грапавост след себе си.
Истината е, че свръхважността е капан.
Тя ни кара да вярваме, че има само един шанс, една врата, един правилен път. А всъщност това е илюзия, създадена от страха, от високата амбиция, от очакванията и разбирането за успех.
Без това, към което се стремим, няма да сме достатъчно добри.
Ако изпуснем този момент, няма да има друг. Ако не успеем, по начина, който възприемаме като единствен, ще изпием горчивата чаша на неуспеха. Дори на провала.
Това звучи като шепот, който ни преследва дори в най-тихите мигове. Очаква да го чуем, да го проумеем и да се вслушаме в него. Преди да го послушаме безропотно имаме правото да го преосмислим. Имаме възможността да си зададем въпроса:
Нима е така наистина?
Отговорът му ни предоставя опцията да изберем друг начин на мислене и себеоценка. Да отпуснем натиска и да се откажем от него. Защото съдбата не обича директивите и контрола.
Ако пропуснем тази нежна възможност, животът започва да ни дава уроци чрез неприятности и болки. Не като наказание, а като покана да погледнем по-широко. Да ни покаже, че вкопчването е всъщност загуба на гъвкавост и радост.
Когато се вкопчваме, виждаме света като тесен коридор. Само с една врата. Стоим пред нея, умоляваме я да се отвори, блъскаме я, ритаме я.
Но ако се отпуснем, започваме да виждаме обходните маршрути. Други възможности, други хора, други проекти, други радости.
И тогава животът се разгръща като градина с много алеи.
Някои са прави и ясни, други са криволичещи и неочаквани, трети водят до пейка, на която просто да поседнем и да си поемем дъх.
Всяка от тези алеи може да бъде начало. Парадоксът е, че именно, когато спрем да стискаме и натискаме, първоначалната цел често сама идва при нас спонтанно. Защото вече не е товар, а просто една от безкрайните възможности, които сме пренебрегвали.
Спиралната динамика ни дава особено яснота и подкрепа в такива напрегнати моменти.
На по-ниските ѝ нива страхът ни кара да вярваме, че има само една истина, една възможност, една врата.
Тогава животът изглежда като битка, в която доминира идеята „Или ще победя, или ще загубя всичко“.
Но когато се развиваме нагоре по спиралата, започваме да виждаме множеството пътеки. Появява се способността да разпознаваме и други гледни точки, да виждаме богатството на изборите, а не ограниченията.
Тогава истинската свобода е в различаването и осмислянето на многообразието. Не в правилната врата, а в умението да преминеш през онази, която в този момент е на твоя път.
✨ Сега те каня да се вгледаш в своя живот:
В коя цел си се вкопчила толкова силно, че тя започва да се изплъзва?
И кои обходни маршрути вече те чакат, ако си позволиш да ги видиш?
Аз самата се уча всеки ден да пускам хватката да не превръщам целите си в окови, а в пътеки.
Когато успея да го направя, когато – както обичам да казвам – му отпусна края, че даже и двата края, тогава откривам, че животът винаги ми показва нови врати.
Не една-единствена, а много. И ги отваря пред мен широко.
Всяка от тях достойно би могла да бъде моето ново начало. По-красиво от бленуваното.
И за теб също.
от Albena Slavova | окт. 9, 2025 | ефективност, живот без бърнаут, коучинг, лично, личностно израстване, мъдрост, спирална динамика
Това, което искам да напиша в този пост, може би не е за теб. Сигурна съм обаче, че някой тези думи ще уцелят право в сърцето и ще му подействат като катарзис. В този пост съм поставила дори червена точка като свидетелство, че съм наясно какво пиша и като предупреждение да не четеш след нея.
Понякога си казвам: пиша завладяващо, щедро споделям знания и опит, давам от себе си, от енергията, емоциите и душевността си и…
И хората харесват написаното. Четат го. Споделят го. Връщат се. Препрочитат го. И след това нищо не се случва.
И след това животът им остава същият.
Получават удоволствие от четенето, но остават на същото място. Идва една тиха, подмолна самозаблуда, че щом си се потопил в някакво знание, вече знаеш повече и си се променил.
Ала всъщност промяната започва, едва когато приложиш знанието и направиш крачка в нова посока във физическия, реален свой живот.
Да. Промяната започва винаги отвътре навън, от нашия вътрешен свят, но големият знак STOP е точно там. Защото вътрешната работа не е достатъчна. Не е.
Да четеш, не е като да живееш.
Сега слагам една червена точка 🔴
преди да си позволя да споделя понятието, с което метафорично описвам това състояние.
Нарекла съм го интелектуално воайорство.
С него определям онези читатели, които изпитват удоволствие от четенето и от това невидимо да наблюдават какво като творец правя аз, а и много други посестрими, в нелекия път на това да работим сами за себе си.
И да, в това своеобразно интелектуално воайорство включвам и колекционерите на сертификати. Онези, които събират дипломи и сертификати като медали, без с това да променят живота си. Сертификатът остава, но животът не помръдва.
Моите курсове не са за тях. Те не са за тези, които търсят следващата интересна теория или поредното удостоверение.
Те са за онези, които искат да прекрачат широко извън комфортната зона на четенето. Да слязат от витрина на илюзорното знание. И да заживеят промяната. Да я усетят в себе си. И извън себе си.
Тук няма сертификат за окачване на стената. Има опит, който ще промени стената в теб самата.
Истинската промяна се случва, само когато направиш крачка. И след нея още една и още една… Случва се, когато излезеш от удобството на себеанализирането и влезеш в опита.
Това е напомняне и за вас, и за мен. Защото всички сме били в това състояние. Това не е упрек. Всеки е в различен момент от пътя си.
Въпросът е колко дълго искаш да останеш в това състояние и кога ще продължиш нататък. Аз съм тук за онези, които усещат, че вече е време да направят крачка.
Можем да продължим заедно.
Готова ли си да прекрачиш от четенето към действието?
Аз съм тук – на прага, за да те посрещна.
Първата стъпка може да е моят курс „Отвъд очевидното“ – започваме на 20 октомври. Подробностите са тук.
Дори само, ако този текст те е накарал да се замислиш, това вече е първа стъпка.
от Albena Slavova | сеп. 11, 2025 | ефективност, здраве/тонус, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост, реализация, спирална динамика
Всичко е свързано с всичко. Думите, с хляба. Той с кваса. Със слънцето през прозореца. С трепета на сърцето ми. С покоя в него. С вълнението. С мен цялата.
Обичам да тъка истории, но един стан никога не ми стига. Докато оставя думите да отлежат в ума и във файла, ставам и се посвещавам на още нещо. Особено красиво е, ако е нещо също толкова живо като думите. Какво по-живо от един квас и хляба от него.
Разказвала съм ви за слабостта си към тях. Понатрупах не само опит, а и наблюдения кога как реагира тази живинка квасът. Разбрах, че не е само до температура на въздуха, до качество на водата и брашното. Има и още някакъв невидим чалъм. Майстория някаква, дето иде отвътре, от преди да пипна с ръцете. Веднъж става добре, друг път – още повече, трети път – хич.
Това “хич” ми се случи само веднъж. Тогава използвах правенето на хляб да се съвзема от разочарованието, за което си позволих да разкажа откровено.
Юлско беше времето, топло-претопло. Всичко по технологията спазих, само дето резултат не видях. Едно беше различно от друг път. Тъжна бях и квасът го разбра. Натъжи се и той, и не шупна.
От тогава не бях се занимавала с квасен хляб. То жеги ли не бяха, та не ни се ядеше хляб. То курс ли не създавах, писах, творих и … И забравих кваса в хладилника ненахранен. Миличкият! Така беше прегладнял и заспал, че като надникнах под капака, се уплаших че е загинал.
Днес обаче нещо в мен се ококори. Свежо надникна през душата ми. Като че ли това, дето го разказах онзи ден, ми е било като камък на сърцето, който сега най-после е паднал.
Спори ми някак всичко по-леко, с повече радост. Нещо от мен струи невидимо, но осезаемо.
Преди малко оставих някакви думи да си отлежат и извадих буркана с квас. Отсипах от него и само докато му добавя брашънце, чудото се случи мигновено пред очите ми. В същата секунда започна да шупва, да шушне, да прави красиви мехурчета и те радостни като мене.
Да ни се чуди човек колко малко ни трябва. На мен – шепа откровени думи и кураж да ги напиша, на кваса – шепа брашно и още нещо. Онова специално нещо-тайнство, което отвътре мене лъчисто обля купичката с кваса и я напълни с мерака за живот и за съзидаване.
Ще го бъде май този хляб. Натам отиват нещата. Не очаквах нищо, а май ще получа най-доброто. Хляб от възкръснал квас!
Ако квасът реагира така, то какво ли ѝ е на моята душа?!
А на твоята?
от Albena Slavova | сеп. 9, 2025 | здраве/тонус, коучинг, лично, личностно израстване, мъдрост, спирална динамика
Най-трудният изпит в живота ми ме научи на нещо, което нито една книга не можеше да ми даде.
Защо и кога стартирам отново курса по Спирална динамика?
Ако търсите краткия отговор на този въпрос – скролнете надолу.
С останалите преди това ще споделя нещо, колкото професионално, толкова и дълбоко, искрено лично.
Много от вас са запознати с моите професионални амбиции и планове за развитие в стремежа ми да давам още по-голям принос на аудиторията си. Затова от години съм устремена към сертификация на най-високо световно ниво в областта на коучинга – РСС ICF.
В тази публикация не е мястото да декодирам горната абревиатура, а само ще маркирам, че зад нея стоят немалко години на учене, всеотдайност и безотказен труд от моя страна. Изпълних всички стъпки, с които да придобия право да се явя на сертифициращия изпит.
От началото на 2025-та се посветих на подготовката си за него толкова задълбочено, че всичко останало сложих на пауза. Изчезнах от социалните мрежи, спрях да работя над нови проекти, не създавах нищо ново. Спрях да пиша, което е толкова нетипично за мен. С всичко това наруших не един от собствените си и вселенски принципи. Но като че ли най-фрапантно беше, че наруших онзи, в който твърдя (а и знам), че повечето усилия не водят до по-добър резултат. Да, да, правилно прочете.
На 1 юли тази година за втори път щурмувах върха-изпит за PCC. И за него ще разказвам с повече и интересни подробности, но в други постове и по друго време. Сега само ще спомена, че е най-сложният, на който изобщо някога съм се явявала. Едва няколко точки не ми достигнаха да го взема. Все едно скачаш висок скок, при който прелиташ над високата летва и се приземяваш ведно с нея, а опитът се брои за неуспешен. Беше онова усещане за разочарование, когато си вложил толкова много, а целта пак ти се изплъзва.
Истина е – този резултат ме разтърси. Почувствах се като на ръба. Имаше много ръбове, които услужливо ме канеха да ги премина. Отвъд тях примамват депресията, прегарянето, самосъжалението, усещането за провал.
Връх обаче не се превзема. Връх се изкачва. Дори, когато е връх-изпит.
В онзи момент спиралната динамика се оказа моят спасителен пояс.
Спомних си, че творческата работа винаги е била моят лек. Казах си: Време е да създам нещо, което отлагам отдавна.
В месеците на подготовка чувствах как душата ми копнее да творя и да давам принос на другите. Още по-отдавна в мен зрееше идеята за курс по спирална динамика, като любима моя тема. Години наред съм я изучавала, прилагала в живота и практиката си, превърнала съм я в част от самата себе си. Беше предродилно усещане за неизбежността на раждането на нов живот.
Ето така се роди интензивният курс по Спирална динамика. Като спасение за мен и за другите, които изкачват техните житейски върхове. Курсът бързо заживя свой собствен живот, в който ме въвлече.
Докато го създавах, започнах да навлизам все по-дълбоко не само теорията на спиралната динамика, но и в самата себе си, и в преживяното покрай изпита. Върнах се към изконното си разбиране, че
Пътят към върха е двоен: нагоре и навътре в себе си.
През спиралната динамика проумях странни наглед неща като например защо по време на изпита се чувствах ядосана и гневна, вместо концентрирана и спокойна. Прозрях, че той е конструиран от позицията на по-ниски нива в спиралната динамика, а ценностите на коучинга, които са неизменна част от стила ми не само на работа, а и на живот, са едно две нива по-горе. Как да не се чувства човек разбалансиран и разядосан, когато нещо го дърпа надолу?! Обаче точно там се демонстрира стабилност и стресоустойчивост. Изведнъж всичко си дойде на мястото.
Курсът изтече като поток от мислите ми, от знанията ми, от душата ми. Привлече най-точните хора, с които бързоструйно и интензивно преминахме през него. Докато това се случваше, докато работех над лекциите и разказвах за практическата им приложимост в реалния живот, дойде следващото прозрение за мен.
Невъзможно е да не го проведа отново.
Първоначално намерението ми беше: провеждам интензивния курс, връщам се от есенния ритрийт в края на септември (апропо освободиха се две места и можете да ги заемете на промоционални условия) и веднага потъвам в нова подготовка за изпита. Спиралната динамика ми върна въпроса: Сериозно ли – нова пауза на всичко?
Със сигурност скоро ще стартирам отново подготовката си, но разбрах, че не бих могла да оставя курса настрана. Той се превърна в пътуване – за участниците в първата група, но и за мен.
Видях колко силно работят личните истории, как страховете се превръщат във врати за израстване, как една спонтанна група във Facebook има шанса да стане общност. И през цялото това кратко време спиралната динамика буквално хвърляше прозрения за смисъла ѝ във всяко действие, задача и предизвикателство от ежедневието.
Затова сега, на прага на есента и на новия учебен сезон, реших да стартирам отново курса по Спирална динамика.
Този път в разширен формат. С повече лекции. С повече време за осмислянето и преживяването им. С още по-задълбочени теми и с още повече практическа насоченост, която да ви помага да приложите знанието в реално време, в реални ситуации, всеки ден.
За мен този курс е не просто програма, която водя.
Той е отражение на собствения ми път, в който не липсват колебания и трудности, но в който винаги присъства изборът ми да не спирам, да затварям старите врати и да вървя напред.
Каня ви да бъдете част от това пътешествие. Ако усещате, че и във вашата спирала има врати, които чакат да бъдат затворени, този курс е мястото, където можем да го направим заедно.
Защото Спиралната динамика не е сухарска теория. Тя е живо преживяване. И заедно можем да го направим смислено, човешко и променящо.
Новият курс по Спирална динамика започва на 20 октомври.
Ако и ти усещаш, че е време за твоето нагоре и навътре, ела в това пътешествие.
Всички детайли за курса са в събитието му в блога на моя сайт.
Вярвам, че историите за нашите трудности и израствания могат да вдъхновят и други – споделете своята, ако усещате, че е време.
от Albena Slavova | авг. 4, 2025 | вземане на решение, живот без бърнаут, здраве/тонус, коучинг, лично, мъдрост, реализация, спирална динамика
Това е една моя дълбоко лична история, за която говоря много рядко. Дори когато съм го правила, никога не съм я разказвала толкова искрено, колкото съм готова да разкажа сега.
Точно на тази дата преди години напуснах с гръм и трясък работата си. Навън беше адска жега, но вътре в мен – още повече. Всичко вреше, кипеше и се топеше. Животът ми изтичаше като разтопена лава.
Вървях по един дълъг, пуст коридор под грамадната сграда, в която работех. Съдбата беше подредила този мизансцен, за да засили усещането ми за самота, за изгубеност, за хаос.
Предстоеше да направя нещо безумно. Да си напусна “хубавата” работа, на която други твърдяха, че биха изкарали до пенсия. А аз напусках – без предварителен план, без осигуреност, без нищо. Тогава не разбирах какво става. Защо е така? Защо доброто за едни е убийствено и унищожително за мене? Какво всъщност е важно за мен? Права ли съм да искам нещо различно? Ами отговорността пред семейството?
Нямах нито един адекватен отговор. Имах само един коридор, по който да вървя и в това време в главата ми да се блъска въпросът:
Какво ще стане?
Да. Напуснах. Не. Не правете като мен – не и по този начин. Не и преди да намерите отговорите на вътрешните си брожения, каквито неизбежно има. Има начин да ги откриете. И да започнете своята лична промяна спокойно и уверено.
За мен моите отговори дойдоха на следващото лято. Дотогава вече си бях хванала пътя – този, който неизменно вървя и до сега. Беше копнян, дълбок, житейски избор. Беше решение през сърцето, прегърнало ума, за да го кротне. Беше толкова моето, че правех крачки по новия си път трепетна и трепереща.
Но въпреки това през цялото време в мен оставаше една смутна тревога. Тя беше жива, защото онези въпроси нямаха отговор и това не ми даваше мира. Въпреки усещането, че коучингът е моето, се притеснявах. Имах нужда от да съм сигурна, имах нужда от убедителен аргумент, че съм постъпила правилно.
Защото колкото и да е вдъхновяващо новото, то не стъпва на твърда почва и не намира разбиране и подкрепа просто ей така. От раз, хоп и всичко да е прекрасно. Цветя и рози! Напротив!
Но който търси, намира. Така и аз съвсем неочаквано намерих не един отговор, не всичките, а цяло съкровище, което дава отговорите завинаги и за всичко.
Беше се извъртяла почти една година от напускането ми. Отново беше лято. Отново жега. И един курс по трансформационен коучинг, който придаде смисъл на лятото. В него за първи път научих за съществуването и дълбокия смисъл на спиралната динамика.
Още в първите минути, когато чух за нея, потече мощен вътрешен процес на прозрения, които се нижеха едно след друго и отмиваха една след друга тревогите ми. Разбрах! Прозрях! Било е неизбежно! Нямало е как да бъде по друг начин.
Стана ми понятна цялата картина на събитията от близкото минало. Не е имало нито добри, нито лоши – имало е просто различни нива на спиралната динамика. Имало е противобой на моята спирала с тази на професионалната ми среда и хората около мен.
Ако тогава съм знаела за спиралната динамика, онзи коридор щеше да ми изглежда като писта за излитане, защото щях да знам какво ми предстои, да бъда спокойна и сигурна в себе си.
Е, да, но тогава си нямах и представа. И се гърчех във вътрешната си агония. Сега, толкова години по-късно, едно от нещата, върху които сериозно се потрудих през изминалото време, е усвояването на спиралната динамика в детайли.
Макар и сложна като материя, аз не само я прилагам и използвам, но разказвам за нея разбираемо и интересно. Имам благородната амбиция да науча всеки, който желае, да я използва в своя живот, за своите актуални теми – в личния живот, в бизнеса, във връзките, любовите, здравето, кариерните промени, новите посоки, в хубавото и в трудното в живота.
Днес, години по-късно, тази история не е просто минало. Тя е част от моята лична трансформация и от осъзнатия ми избор да тръгна по нов, смислен път. Това беше моята история. Моята изповед.
Щом си стигнала дотук, вероятно и ти си в своя коридор – в момент на преход, когато търсиш яснота за следващите крачки.
Може би точно сега е твоето време да откриеш нова перспектива със спиралната динамика… и да получиш повече, отколкото очакваш.
от Albena Slavova | ян. 9, 2025 | ефективност, здраве/тонус, коучинг, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение
Онова, което е невидимо за очите, е точно пред тях! То е точно това, от което имаме нужда в момента, което търсим някъде далече или сме готови да платим висока цена, за да го придобием. Убедени сме, че не само не го притежаваме, а че ако искаме да разполагаме с него, трябва да положим усилия и да преодоляваме предизвикателства. А то – НещоТо, се оказва, че винаги е било тук. Пред нас или в нас. Толкова близо, че не се вижда.
Стоя у дома пред прозореца и гледам познатата картина в рамката му. Познавам всички фрагменти в нея. Знам как сезоните си предават щафетата. Виждам как птици свиват гнезда и отглеждат потомства току пред взора ми. Трогвам се от залезните спектакли. Разнежвам се от дантелите на облаците, плетени и разплитани от ветровете.
Не бих могла да сложа компютъра си срещу стена. Ако няма простор пред погледа ми, нямам поглед към вътрешния си простор.
Всеки път, когато погледна през този прозорец, виждам и още нещо, което едновременно и не се вижда. Обичам метафорите, но това не е една от тях. Това е един интересен факт, за който искам да ти разкажа. Това дори не е само факт, а истински феномен.
Феноменът, че онова, което е пред очите ни, остава невидимо за нас.
Тази интересна история започна преди около 20 години. На Бъдни вечер със семейството ми заживяхме в нашия нов дом. Не познавахме добре тази част на града. С новия си адрес се отдалечихме от морето. Вярно, че докато живеехме на пешеходно разстояние от плажа, нямахме видимост към него, но присъствието на едно море винаги се усеща. По соления аромат, по сгъстената влага, по сирените на корабите и фара.
Сега на километри от плажа и от доста по-високо половината ни прозорци гледат към морето. Много скоро открих предимството на тази дистанция. Изгревите и залезите се сдобиха с пурпур и мащаб. Вечерите получиха златния наниз, в който се превръща светещият Аспарухов мост по мръкнало. Познах хипнотичното усещане, че лунната пътека е широка с километри. Това моментално стопи чувството ми за раздяла с морето, защото отдалечавайки се, бях получила още повече от него. Или по-точно, бях получила точно това, което до тогава ми беше липсвало – гледката. Бях загубила, онова, което създаваше неприятности – мъглата и влагата му.
Често, когато говорим за загуба, я свързваме само с нещо, което безвъзвратно ще ни липсва, но загубата има и позитив, а дистанцията дава неочаквана и дори прекрасна нова гледна точка. Струва си да “пуснем стария адрес” без носталгия.
Така или иначе морето го познавах цял живот. По-новото и съвършено непознато оставаше онова, което ни показваше другата половина от нашите прозорци – хълм с дървета, вили и пътеки между помежду им. Цяла нова територия за изследване!
При един от по-топлите зимни дни, защото тогава все още имаше зима, вдъхнових семейството си да проучат този хълм и после да ми разкажат. Аз самата се възползвах от разходката им, за да посвърша това-онова у дома без изобщо да допусках какво изпускам.
Каквото имаше за свършване, го приключих. Времето минаваше, а моите хора не се прибираха. Какво ли толкова интересно намериха на хълма? Предстоеше ми скоро да разбера първо през греещите очи на дъщеря ми. Още от прага едва си поемаше дъх, опитвайки се да опише какво беше видяла.
Археологически разкопки! Вероятно на първия християнски манастир след покръстването, където също така е вероятно да се е замонашил самият цар Борис.
Моля?! Това – тук, точно по пътеката, която започва пред входа ни?! И която стига до ей там, до онзи равен участък, който се вижда през прозореца на детската ѝ стая?! Признавам, че и аз се задъхах от вълнение. Исках да науча всичко, каквото бяха видели и проучили вече в интернет. Много бързо допълнихме още информация за тази изключителна старина. Става дума за раннохристиянския манастир „Св. Богодорица“ на т.нар. Каарач теке на местността Сълзица над кв. „Възраждане“ във Варна.
Не само, че много скоро отидохме отново всички заедно, но за мен това стана любимо и силно вълнуващо ме място. Трепетно ми е при мисълта, че именно тук, където минава моят обикновен живот, са се случвали необикновени събития. Представям си гъстите гори, ограждащи манастира. Вярвам, че от тук са минавали неведнъж и самият цар Борис, и цар Симеон. Може би по пътеката пред нашия вход. Тук се е случвал Златният век!
Няма ден през тези почти 20 години, когато и да погледна през същия прозорец, да не потърся мястото на археологическите разкопки. Както казах, пред очите ми са и едновременно не се виждат. Може би точно за това. Защото погледът е свикнал с изгледа в рамката на прозореца, с дърветата, птиците и облаците. Зарейва се и не вижда най-същественото, най-стойностното, най-значимото.
Дъщеря ми порасна и като многото птичи поколения в гнездата пред прозореца, и тя отлетя. Сега аз използвам бюрото ѝ, и пиша на него. През годините разбрах, че повечето варненци не знаят за манастира също както и ние по-рано. Наскоро научих, че предстои манастирът да излезе от забрава. Сега вече има вероятност да се превърне в истинска историческа забележителност и туристическа дестинация. За мен ще си остане гледката пред очите ми, която има нужда да бъде осъзнато потърсена, за да бъде видяна.
Също както е в реалния живот. Най-важните неща, най-качествените ресурси, ги имаме, само че не ги забелязваме. Дори и онези, за които сме сигурни, че ни липсват и че трябва да отидем през девет планини в десета, за да си ги набавим. Просто са пред очите ни.
Това може би са наши качества, на които гледаме като нещо, което има или умее всеки, т.е. нищо особено. Това може да е родното ни място, което повече ни отегчава, отколкото да ни дава възможности. Би могло да е нещо материално, с което винаги сме разполагали и тъй като не сме вложили усилия за придобиването му, изглежда безинтересно и с ниска стойност.
Вероятно сме свикнали с тези неща, дотолкова, че не ги възприемаме като ресурси или не ги зачитаме като достатъчно качествени и значими. Или толкова дълго време сме гледали в една точка, че погледът ни се е уморил и разфокусирал. А може би са на върха на носа ни и затова не се виждат. Или изобщо не са за виждане, защото са от онези специални неща, предназначени за сърцето.
Това, което не се вижда, е всичко. Всичко, от което имаш нужда, за да започнеш да правиш, онова, което отлагаш или онова, за което копнееш.
Тази история изобщо не е провокация към историческата ни памет. Тя е провокация към твоето настояще. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Имаш много повече, отколкото предполагаш. Имаш дори онова, което убедено знаеш, че нямаш! Огледай се, дистанцирай се, взри се.
Какво е то? Какво не виждаш? Какво е най-близкото и най-познатото? Виж го! Пред очите ти. Отвъд рамката.
