Онова, което е невидимо за очите, е точно пред тях! То е точно това, от което имаме нужда в момента, което търсим някъде далече или сме готови да платим висока цена, за да го придобием. Убедени сме, че не само не го притежаваме, а че ако искаме да разполагаме с него, трябва да положим усилия и да преодоляваме предизвикателства. А то – НещоТо, се оказва, че винаги е било тук. Пред нас или в нас. Толкова близо, че не се вижда.
Стоя у дома пред прозореца и гледам познатата картина в рамката му. Познавам всички фрагменти в нея. Знам как сезоните си предават щафетата. Виждам как птици свиват гнезда и отглеждат потомства току пред взора ми. Трогвам се от залезните спектакли. Разнежвам се от дантелите на облаците, плетени и разплитани от ветровете. Не бих могла да сложа компютъра си срещу стена. Ако няма простор пред погледа ми, нямам поглед към вътрешния си простор. Всеки път, когато погледна през този прозорец, виждам и още нещо, което едновременно и не се вижда. Обичам метафорите, но това не е една от тях. Това е един интересен факт, за който искам да ти разкажа. Това дори не е само факт, а истински феномен.
Феноменът, че онова, което е пред очите ни, остава невидимо за нас.
Тази интересна история започна преди около 20 години. На Бъдни вечер със семейството ми заживяхме в нашия нов дом. Не познавахме добре тази част на града. С новия си адрес се отдалечихме от морето. Вярно, че докато живеехме на пешеходно разстояние от плажа, нямахме видимост към него, но присъствието на едно море винаги се усеща. По соления аромат, по сгъстената влага, по сирените на корабите и фара. Сега на километри от плажа и от доста по-високо половината ни прозорци гледат към морето. Много скоро открих предимството на тази дистанция. Изгревите и залезите се сдобиха с пурпур и мащаб. Вечерите получиха златния наниз, в който се превръща светещият Аспарухов мост по мръкнало. Познах хипнотичното усещане, че лунната пътека е широка с километри. Това моментално стопи чувството ми за раздяла с морето, защото отдалечавайки се, бях получила още повече от него. Или по-точно, бях получила точно това, което до тогава ми беше липсвало – гледката. Бях загубила, онова, което създаваше неприятности – мъглата и влагата му. Често, когато говорим за загуба, я свързваме само с нещо, което безвъзвратно ще ни липсва, но загубата има и позитив, а дистанцията дава неочаквана и дори прекрасна нова гледна точка. Струва си да “пуснем стария адрес” без носталгия.
Така или иначе морето го познавах цял живот. По-новото и съвършено непознато оставаше онова, което ни показваше другата половина от нашите прозорци – хълм с дървета, вили и пътеки между помежду им. Цяла нова територия за изследване! При един от по-топлите зимни дни, защото тогава все още имаше зима, вдъхнових семейството си да проучат този хълм и после да ми разкажат. Аз самата се възползвах от разходката им, за да посвърша това-онова у дома без изобщо да допусках какво изпускам. Каквото имаше за свършване, го приключих. Времето минаваше, а моите хора не се прибираха. Какво ли толкова интересно намериха на хълма? Предстоеше ми скоро да разбера първо през греещите очи на дъщеря ми. Още от прага едва си поемаше дъх, опитвайки се да опише какво беше видяла. Археологически разкопки! Вероятно на първия християнски манастир след покръстването, където също така е вероятно да се е замонашил самият цар Борис. Моля?! Това – тук, точно по пътеката, която започва пред входа ни?! И която стига до ей там, до онзи равен участък, който се вижда през прозореца на детската ѝ стая?! Признавам, че и аз се задъхах от вълнение. Исках да науча всичко, каквото бяха видели и проучили вече в интернет. Много бързо допълнихме още информация за тази изключителна старина. Става дума за раннохристиянския манастир „Св. Богодорица“ на т.нар. Каарач теке на местността Сълзица над кв. „Възраждане“ във Варна. Не само, че много скоро отидохме отново всички заедно, но за мен това стана любимо и силно вълнуващо ме място. Трепетно ми е при мисълта, че именно тук, където минава моят обикновен живот, са се случвали необикновени събития. Представям си гъстите гори, ограждащи манастира. Вярвам, че от тук са минавали неведнъж и самият цар Борис, и цар Симеон. Може би по пътеката пред нашия вход. Тук се е случвал Златният век! Няма ден през тези почти 20 години, когато и да погледна през същия прозорец, да не потърся мястото на археологическите разкопки. Както казах, пред очите ми са и едновременно не се виждат. Може би точно за това. Защото погледът е свикнал с изгледа в рамката на прозореца, с дърветата, птиците и облаците. Зарейва се и не вижда най-същественото, най-стойностното, най-значимото. Дъщеря ми порасна и като многото птичи поколения в гнездата пред прозореца, и тя отлетя. Сега аз използвам бюрото ѝ, и пиша на него. През годините разбрах, че повечето варненци не знаят за манастира също както и ние по-рано. Наскоро научих, че предстои манастирът да излезе от забрава. Сега вече има вероятност да се превърне в истинска историческа забележителност и туристическа дестинация. За мен ще си остане гледката пред очите ми, която има нужда да бъде осъзнато потърсена, за да бъде видяна. Също както е в реалния живот. Най-важните неща, най-качествените ресурси, ги имаме, само че не ги забелязваме. Дори и онези, за които сме сигурни, че ни липсват и че трябва да отидем през девет планини в десета, за да си ги набавим. Просто са пред очите ни. Това може би са наши качества, на които гледаме като нещо, което има или умее всеки, т.е. нищо особено. Това може да е родното ни място, което повече ни отегчава, отколкото да ни дава възможности. Би могло да е нещо материално, с което винаги сме разполагали и тъй като не сме вложили усилия за придобиването му, изглежда безинтересно и с ниска стойност. Вероятно сме свикнали с тези неща, дотолкова, че не ги възприемаме като ресурси или не ги зачитаме като достатъчно качествени и значими. Или толкова дълго време сме гледали в една точка, че погледът ни се е уморил и разфокусирал. А може би са на върха на носа ни и затова не се виждат. Или изобщо не са за виждане, защото са от онези специални неща, предназначени за сърцето. Това, което не се вижда, е всичко. Всичко, от което имаш нужда, за да започнеш да правиш, онова, което отлагаш или онова, за което копнееш.
Тази история изобщо не е провокация към историческата ни памет. Тя е провокация към твоето настояще. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Имаш много повече, отколкото предполагаш. Имаш дори онова, което убедено знаеш, че нямаш! Огледай се, дистанцирай се, взри се.
Какво е то? Какво не виждаш? Какво е най-близкото и най-познатото? Виж го! Пред очите ти. Отвъд рамката.
Информацията ни залива. Не. Направо е като въздуха. Навсякъде около нас е, но едновременно също като него е и невидима, защото сме свикнали с присъствието ѝ. Претръпнали сме и не я забелязваме. Не ѝ обръщаме внимание. Безразлични сме. Всъщност има защо да е така.
Направи един експеримент. Излез за 2 минути от тази летаргия и прочети първите два поста, в която и социалка да избереш, които спонсорирано или не, ти предлагат някакви неща. Раз-два, прочете ли ги? Ако има три, четири, резултатът ще е пак този, който няма нужда да съм екстрасенс, за да прогнозирам.
Постовете си приличат си. Приличат си еднояйчно. Без значение, че говорят за различни стоки и услуги. Всичко в тях е описано с еднакъв стил и с еднакви думи, сякаш се говори за едно и също нещо. При това с вкус на парников домат през зимата. Липсва му плътност и живот.
Вероятно си един от многото хора, които имат свой бизнес като източник на основен или допълнителен доход. Почти всекидневно се сблъскваш с необходимостта да публикуваш информация, чрез която да достигаш до клиентите си. Сигурна съм, че имаш не малко преминати обучения и тренинги как се пише творчески, как се създава дигитално съдържание, как се прилагат готови скриптове и формули, и още в този дух.
Въпреки това, щом седнеш пред компютъра, настъпва нещо като парализа на мисълта и на пръстите ти. Кое беше сега, какво трябваше или не трябваше? Какво да кажеш, как и с какви думи? А когато е готово и го публикуваш, то не предизвиква интереса, който очакваш и който заслужаваш.
Прости ми, че ще прочета мислите ти. Нито си харесваш публикацията особено, нито ефектът от нея, а на всичкото отгоре ти костваше толкова време и усилия. Като погледнем, че това се случва ден след ден, то генерира тонове ненужна неудовлетвореност и безрезултатно страдание.
Хайде повече да не е така! Отдели още 3 минути и остани с мен. До края на статията ще ти предложа 11 причини да пишеш въздействащо. Наистина – акцентът е върху въздействащо. Това, да пишеш въздействащо, означава да пишеш по такъв начин, че да излезеш извън руслото на обичайното писане. Да промениш стила и начина си на изразяване. Да очакват с нетърпение постовете ти, където и да е това. Да оказваш влияние!
Нека първо да видим защо е важно да е така и след това как да стане.
Защо са важни въздействащите постове?
Ангажират аудиторията: Когато твоите постове са интересни и провокиращи, те карат хората да взаимодействат с тях – да коментират, да споделят и да се връщат за още. Това създава чувство за общност с теб и с твоята аудитория и укрепва връзката ти с нея.
Увеличават видимостта ти: Алгоритмите на социалните мрежи предпочитат съдържание, което генерира много взаимодействия. Колкото повече хора харесват, коментират и споделят твоите постове, толкова по-голяма е вероятността те да бъдат показани на още повече хора.
Изграждат авторитет: Редовното публикуване на качествено и въздействащо съдържание те позиционира като експерт в твоята област. Когато хората виждат, че си информиран и знаеш какво говориш, те са по-склонни да ти се доверят.
Генерират трафик: Въздействащите постове могат да привлекат нови посетители към твоя сайт или блог. Това от своя страна може да доведе до увеличаване на продажбите или абонатите за твоя бюлетин.
Укрепват бранда: Постовете ти са като визитка за твоя бранд. Те отразяват твоите ценности, стил и глас. Правят отчетливо и различимо. Качественото, въздействащо съдържание може да помогне да изградиш положителна репутация и да се отличиш от конкуренцията.
Увеличават доверието: Когато последователно споделяш ценна и въздействаща информация, с която докосваш и оказваш влияние, изграждаш доверие сред аудиторията си.
Хората започват да те възприемат като надежден източник на информация и са по-склонни да се обръщат точно към теб за съвет или препоръки.
Подобряват SEO: Алгоритмите на търсачките дават приоритет на съдържание, което е ангажиращо и полезно за потребителите, каквото е въздействащото. Когато твоите постове генерират много взаимодействия, те се класират по-добре в резултатите от търсенето, което означава, че повече хора ще могат да ги открият.
Стимулират обсъждания: Въздействащите постове могат много повече от всички други да започнат интересни дискусии и да създадат общност около твоя бранд. Това е чудесен начин да получиш ценна обратна връзка от аудиторията си и да разбереш какво мислят те за твоите продукти или услуги.
Повишават продажбите: Когато успееш въздействащо, а не по силата на пластмасови внушения, да убедиш хората в стойността на това, което предлагаш, те са по-склонни да направят покупка. Въздействащите постове играят ключова роля в процеса на вземане на решение.
Привличат партньори: Ако си в търсене на сътрудничество с други професионалисти, експерти, брандове или инфлуенсъри, качественото и въздействащо съдържание може да ти помогне да привлечеш и тяхното внимание.
11 причини, отговаря щи на въпроса защо, стигат. Време е за решението как. Именно как да започнеш да пишеш въздействащо?
С подкрепа винаги е по-добре, разбира се. Имаш моята с “Успех и развитие” – менторската ми програма за презентационни умения и въздейтващо писане, в подкрепа на специалисти с помагащи професии.
Винаги всичко може да стане по-добре. В това число и качеството на твоите постове.
Какви ли не истории не научава човек във влака. Наскоро при подобни обстоятелства се запознах с една жена от малък провинциален град. Общителна, мила, почти 70-годишна, тя изпъстряше думите си с трогателни цитати, които въпреки цялото неудобство от жега, шум и прахоляк, неведнъж просълзиха очите ми. Затова се поинтересувах какво е това, което така майсторски използваше и тя с готовност разказа, че освен основната си професия, вече 20-тина години е водеща на сватбените тържества в ресторанта в нейния град. Търсят я не само, защото взема евтино, а и на практика няма конкуренция. Търсят я заради хубавия текст, който въздейства по вече познатия ми начин.
Похвалих я спонтанно и я попитах неин ли е и жената съвсем спокойно ми каза: “О, не, мила, не е!” Преди много години тя присъствала на сватба, на която водещата използвала този сценарий. Сватбата била на близък човек – затова получила запис на видео касета. И понеже много ѝ харесал ритуалът в ресторанта, а и имала да изплаща кредит, отделила време и дума по дума си преписала репликите, а след това ги научила наизуст. После трудът ѝ се отблагодарил, та до ден днешен.
Този пост няма да е за истории от влака. Използвам тази, за да анонсирам с нея темата за авторските права. По-точно за онова авторство, което трудно може да бъде защитено от закона за авторските права, който не веднъж съм прочела.
Тук ще говоря за авторството на нещата, които аз правя, пиша, създавам, провеждам и споделям безплатно (най-вече в интернет).
От години поддържам с авторско съдържание профилите си в социалните мрежи, професионалната си страница и своя сайт. Автор съм на безброй уникални, съдържателни постове, стойностни статии, игри, практики, курсове, тренинги и ритрийти, основани на знанията и опита ми в коучинга. Стоя зад всяка своя дума, заглавие и вложени идеи и концепции, преминали през ума и сърцето ми. Пиша ги и ги разказвам с лекота, защото всеки техен детайл преди това е преминал през дълъг процес на учене, труд, осмисляне, осъзнатост и пресътворяване в реалния мой живот, за да го видя, че работи и чак тогава да дам гаранции за полза и резултат на хората, които са ми се доверили. Затова всеки аспект на онова, което поднасям е истинско и може да бъде наречено с единственото име – авторско.
През времето забелязвам нещо, което се превръща в тенденция.
Става дума за това, как аудиторията използва безплатните и достъпни ресурси в интернет. Разбира се свободно, но и преспокойно за лични цели, дори такива, които са професионални или комерсиални. Отдавам подобно поведение най-вече на липсата на достатъчно просвета по този въпрос. Признавам, че и на мен преди години ми е липсвала тази култура, но се самоосъзнах и самообразовах.
Мисленето, което има нужда да се коригира, звучи горе-долу по следния начин. Щом дадена информация е безплатна и достъпна, значи всеки може да я използва по начин, който му е необходим. Под информация имам предвид взаимстване както на цели текстове, сценарии или обучения и др., така и техни фрагменти, заглавия или дори концепции.
Когато забелязвам такива, в които разпознавам свои, от една страна съм признателна и удовлетворена. Естествено е, че през този акт на взаимстване или копиране, различавам ползата и ценността, която съм дала. В края на краищата затова съм го създала – за да дам принос, знания и мъдрост.
От друга страна обаче винаги има един нагарчащ привкус. Да, не е нарушен законът за авторското право, но е нарушен един друг, неписан закон – законът за етичността и морала. Всеки път оневинявам хората с тяхното незнание, но с този пост очертавам границата, която не бива да бъде пристъпвана.
Зная, че имам широка аудитория, която ме чете. Затова и сега съм спокойна, че този текст ще бъде прочетен и правилно разбран.
Това, което ми е важно да кажа, е следното. Не налагам ни най-малка забрана. Всеки, който би искал да използва част от моето авторство, може спокойно да го направи, при условие, че ме цитира.
Твоето Нещо, в което влагаш част от Моето Нещо, няма да загуби или да се омаловажи, ако споделиш от къде го взаимстваш и кой е авторът – аз или някой друг, защото това се случва постоянно и с други автори. С това цитиране, дори ще се издигнеш в очите на Своите Хора. Почтеността и моралът винаги добавят стойност на човека, който ги демонстрира. Така че, давай смело!
А още по-добре би било, ако се свържеш с мен преди това.
Тук е моментът да изкажа дълбоката си признателност на хора, които са постъпвали точно така. Питали са ме: “Може ли?” и са приемали както съгласието ми, така и молбата ми да не го правят. Защото – да, имам право и да откажа.
Ако се свържеш с мен, ще се случи още нещо прекрасно. Ще те окуража, че и ти имаш таланта и силите да създаваш свое авторско съдържание. Ще го направя искрено и вдъхновяващо. Още сега те мотивирам да си вярваш повече, отколкото до преди малко.
Ако по някаква причина си използвал/а мои неща без да ме цитираш и/или помолиш за съгласие, не ти се сърдя.
Днес ще получиш от мен ускорението, за което казваш, че ти липсва. Някои го наричат шут.
Допълвам темата за мотивацията с бърза и интересна техника, благодарение на която, вътрешната ти мотивация ще подскочи. След това на свой ред ще ти се прииска да направиш същото. Ще успееш да се заемеш с онези неща, за които си убеден, че си неспособен.
Различни хора са ми казвали, че “се нуждаят от шут” – директен цитат. Общото по между им е фактът, че искат да постигнат резултат, там където срещат затруднение.
А ти?
Чувам утвърдителния ти отговор.
Всички в един или друг момент сме изпитвали желание или необходимост да сме успешни там, където сме се сблъсквали с непреодолими трудности.
В такива моменти ни се струва, че ни липсва мотивация. Забелязваш ли? Казвам: „Струва ни се“. В действителност не е така. Изобщо!
Ако нещо ни е трудно, това не означава, че ни липсва мотивация, а значи, че
мотивацията ни е неправилна.
Малко е странно да я наричам така.
Обикновено гледаме на мотивацията като на нещо, което има единствената даденост
да ни дърпа напред,
да ни тласка отзад,
да ни тупа по рамото и
да ни изпраща устремно в космоса.
Но всъщност прекарваме по голяма част от времето на живота си като се залъгваме с мотивация, която е неработеща.
Може би това твърдение ти идва малко повече. Вероятно те притесних или разгневих. Леко те зачудих или разбутах любопитството ти.
Всичко това е добре. Много добре.
Защото идва ред на обещаната техника. Можеш да я използваш за съвсем семпли неща или за мега проекти.
Ще те попитам нещо. След като прочетеш въпроса, се облегни удобно, отклони поглед встрани, отпусни се и почувствай. Почувствай отговора с цялото си тяло. Не потъвай в размисъл. Пусни си музика и кажи:
Какво искаш точно сега?
Забеляза ли, че не ти подсказах нищо.
Ти си свободен да искаш всичко.
От чаша кафе до екскурзия до Марс. От усмивка на приятел до любовта на живота си.
Независимо какво е, допиши следващите две изречения:
Аз искам това, за да ………………………………………………………………….
Аз мога това, защото ………………………………………………………………..
Напиши повече от едно продължение.
Пиши, изтръпнал от неувереност. Пиши, притиснат от недоверие.
Пиши, въпреки тях, но най-вече заради тях.
Те имат нужда от вниманието ти, за да ги забележиш и видиш колко са нищожни. Пренебрежимо малки са в сравнение с това, което ще те смути.
Ще те смути способността ти да направиш повече, отколкто си очаквал.
Колкото повече думи застанат след „за да“, толкова повече ще бъдат и след „защото“. Тези две изречения са един общ организъм – събуден, енергичен, креативен.
С тях можеш да създадеш начина
да имаш чаша кафе насред пустинята,
да се поразтъпчеш на Марс за разнообразие,
да те сгрее усмивката на забравен приятел,
да те разтърси голямата любов.
Ти можеш да си причината и средството!
Използвай гребена на вълната.
Продължи и зачеркни онези думи, измежду написаните, които ти казват нещо познато. А сега подчертай онези, които ти поднасят нещо ново.
Онези, които зачеркна, не са ти актуални. Можеш да ги ползваш от време на време, но определено се нуждаеш от обновлението на подчертаните.
Те ще са твоята свежа енергия! Те ще са онзи шут, който споменах в началото.
Знаеш ли какво? Той няма да е отвън.
Външната мотивация има само временен ефект. Ако тя продължи дълго, може направо да убие желанието ти да действаш.
Най-мощна е тази мотивация, която си създаваш сам.
Затова и тези, подчертаните думи, ще те сръчкат ребром. Не ставай, преди да си ги оползотворил. Направи това, което сега ще ти предложа, защото без него нищо няма да се промени. Ще останеш с няколко минути прочетено време, с една направена техника и без нито грам повече мотивация.
Ето защо още сега напиши:
Какво ново разбра за себе си?
На какво си способен за да имаш, каквото искаш?
Какво различно нещо ще започнеш да правиш?
Кога?
Как ще преодолееш причините да не го направиш?
Да не забравя! Щастието няма да е щастие, ако настъпи някога. Тогава, когато имаш, каквото искаш. Щастието е щастие, когато те съпътства в преодоляването, в прескачането, в извървявянето. Започва сега!
И така!
Време е да се разделим. До следващия път. Дотогава разкажи на приятел какво прочете. Подкрепи вътрешната му мотивация. Провокирай себе си! Напиши свой пост за това.
Пробив в личната мотивация! Само с два въпроса. В момента: Чувстваш ли се моитивирана? А демотивирана? Поне за едно нещо в живота си. На който от двата въпроса да отговориш положително, тази статия ще ти е от полза. В единия случай ще ти открие защо ти липсва мотивация, а в другия – как да я повишиш. Общото между двата варианта е, че ще ти представя метод, чрез който да достигаш най-високо ниво на мотивация всеки път, когато това ти е необходимо. Да, всеки път! Защото ще ти покажа най-добрия начин да бъдеш мотивирана. Това означава да знаеш как да се самомотивираш. Всеки друг вид мотивация изглежда избелял пред колоритната сила на вътрешната мотивация, лично твоя, неподражаема никому. Ще ти предложа своя авторска техника в коучинг стил и ще те провокирам с два последователни въпроса. За отличен резултат ти препоръчвам: Изпълни техниката, докато я четеш. Така ще избегнеш вероятността да си създадеш предубеденост в отговорите си. Тя несъзнателно би възникнала, ако прочетеш всичко до края. Така че или сега си отдели 5 минути , или отложи четенето за своите 5 минути лично време по-късно, каквито вярвам, че си отделяш всекидневно. Напиши отговорите в два отделни списъка, най-добре на отделни листи или файлове. Добре е да не виждаш какво си отговорила на единия въпрос, докато отговаряш на другия. По-нататък ще разбереш защо.
Въпрос №1 Какво искаш ЗА себе си? Изброй в списък нещата, които би искала в материален и нематериален план. Хайде, дай воля на желанията, на мечтите, на идеите си! Позволи си! Разгърни ги, разхвърляй ги, пусни ги да полетят! Искай с всички сили! Наискай се! В края на краищата това е само един списък. Нали така? Прочети втория въпрос, само когато отговориш изчерпателно на първия.
Въпрос №2 Какво искаш ОТ себе си? Абстрахирай се от първия списък. Забрави го. Него вече го написа. Направи нов на друг лист или файл. Отново започни да искаш този път ОТ себе си. Толкова, колкото си позволяваш сама. Развихри се, но моля те, бъди искрена и безоценъчна. Това ще рече да не си казваш кое от този списък си способна или не да изпълниш. Пиши бързо, преди да се включи твоята автоцензура.
Сега, след като вече имаш двата списъка, ги сложи един до друг. Спомни си какво чувстваше, докато пишеше единия и какво, докато пишеше другия. Дай си сметка кой въпрос те затрудни повече, макар и малко. Разгледай кой от двата списъка е по-дълъг и помисли защо. Забележи дали има повтарящи се или подобни по смисъл редове и в двата списъка. Това е много възлово. Точно тук двата въпроса се завързват така, че стават основа за твоята самомотивация. Получава се нещо подобно на самосбъдващо се пророчество и ти можеш да го прогнозираш.
Ако например си отговорила, че искаш ЗА себе си повече пари и искаш ОТ себе си да си намериш по-добре платена работа, има ли нужда да ти казвам извода? Колкото повече съвпадения в двата списъка имаш, толкова по-мотивирана личност си. Толкова си по-склонна да се самомотивираш и да не очакваш благоденствието да се изсипе като дъжд отгоре ти. Колкото по-малко са, толкова повече изкристализирва твоят самосаботаж. Нещата тук не опират да искаш за себе си по-малко, а да го подкрепяш ти самата повече от всеки друг. Важно е също да си дадеш сметка дали нещата, които искаш от себе си, предизвикват твоя интерес, доколко са ти познати или изпълнени със сложност, дали са банални и т.н. Важно е разбира се, нито да се биеш в гърдите, че всичко това е абсолютно постижимо във всеки един момент, нито да се уклюмваш, като си мислиш, че ще останеш само с едното искане за кой ли път. Защото нали затова е тази статия. Да не останеш на ниво „искам“.
Затова: Подчертай в първия списък нещата, които те мотивират да искаш от себе си повече. Сега направи обратното. Подчертай нещата във втория списък, които те мотивират по-дръзко да искаш нещо за себе. А сега допиши и в двата списъка онова, което отпосле ти дойде наум. Виждаш ли? Те – всичките отговори на двата въпроса, са свързани! На определено ниво на мислене да искаш ЗА и ОТ себе си става едно и също. По еднакъв начин те импулсират за най-необходимото, за да бъде осъществено всяко искане. А именно – импулсират те да действаш! Тогава мотивацията сменя агрегатното си състояние и се превръща в нещо реално в живота ти. Влиза в него като материална придобивка или емоционално преживяване. Кара те пълнокръвно да се радваш, да се чувстваш успешен и уверен в себе си. Ставаш човек, който смело дописва нови и нови отговори на два толкова прости и толкова същностни въпроса: Какво искаш ЗА себе си? Какво искаш ОТ себе си? Сега е твой ред да ги зададеш на някого като споделиш статията с него.
Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре.
Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати.
И пак да му се не види, пътят към нея се не види.
Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него.
Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..
Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.
Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.
Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.
Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.
Слънцето!
Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.
Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден.
Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна.
Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня.
Промяната е в ход и вече е необратима.
От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее.
Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.
Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.
В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната.
В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос.
Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност.
Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех.
Защо ли?
Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
