Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Феноменът „трябва“ или как да намалиш стреса

Думите, с които се изразяваме, показват начина ни на мислене и вътрешните
ни подбуди да правим едно или друго нещо. Ако се вслушаме в думите, които
най-често използваме, можем да открием послание, което отправяме сами
към себе си. Онези думи, които повтаряме, подсказват за повторение на
конкретни наши действия.
Сигурно всеки от нас може да се сети за някакъв сценарий, който по
необясними причини, се случва многократно в живота му. Именно най-често
употребяваните думи, могат да хвърлят светлина върху тези причини. Веднъж
излезли на показ, те стават ясни и можем да ги контролираме, а не те нас.
В тази статия отделям специално внимание на една дума, влязла в толкова
честа употреба, че сме се слели и отъждествили с нея.
Ако се чуваш по много пъти на ден да казваш „трябва“, прочети до края този
материал, защото чрез него може още днес да намериш решение на не един
наболял проблем.

„Трябва“ е като универсална подправка. Подхожда на изречения, в които
говорим за личния си живот, за кариерата си, за партньора си, за децата, за
дохода си, за дома, за колата, за свободното време, за външния си вид…
Сещаш ли се за такива?
Нахвърляй си няколко.
Нека примерите са твои, защото на мен не ми идват наум.
Преди време си наложих да започна да отвиквам от тази дума. В един момент
се улових, че я употребявам по всякакъв повод. Съдържанието й според
тълковния речник означава, че нещо е нужно, необходимо, налага се,
задължително е, наложително е, редно е, изисква се.
Разбира се, има задължителни неща, но едва ли всичко, за което казвах, че
трябва, беше точно такова.
Оказа се, че според моето „трябва“ имам твърде завишени, дори невротични
изисквания, като се почне към мен самата и се свърши с дреболии, отвъд
периметъра на моя живот.
„Трябва това, трябва онова…“

Няма да казвам какво, не само защото вече ги позабравих тези мои „трябва“,
но и защото не искам да ти подсказвам за твоите.
Но ще ти помогна да ги видиш със следните въпроси:
Какво трябва да правиш?
или
Как трябва да изглеждаш?
или
Какъв трябва да бъде семейният ти живот (кариера, доход, дом, автомобил и
т.н.)?

Всъщност повече ми се иска да те попитам това, което попитах тогава себе
си:
Трябва ли наистина?
и
Кой каза, че трябва?
и
Ако все пак трябва, за какво и на кого му трябва?
Защо трябва?


Аз открих, че това постоянно трябване, до голяма степен припокрива
чувството ми за отговорност. Ако съм отговорна майка, съпруга, служител,
дъщеря, приятел, гражданин, трябва… (следва списък с отегчително много
точки).
След това успях да видя колко умело трябването създава още доста други
усещания – за дълг, за чест, отговорност, почтеност, лоялност, любов,
разбирателство, обич, приятелство, колегиалност, интелигентност.
Има и още, но ще спра, защото вярвам, че разбираш, какво узнах за себе си
тогава.
Оказа се, че има само около 15% неща, които наистина заслужават да се
употреби за тях тази дума. Те изискват действително усилие, мощен устрем,
стремглавост и не търпят никакъв компромис. Струва си да се напъна и,
каквото и да ми костват, да ги свърша.
Когато осъзнах, че не съм длъжна, че не е 100% задължително, че съм
свободна да реша дали трябва и защо, знаеш ли какво още стана?
Стана това, че ми се освободи страшно много енергия, която по-рано
употребявах, за да поддържам този „трябва“-стандарт.

Стана това, че никой и нищо не пострадаха, а даже напротив –
спечелиха повече внимание и позитивност от моя страна.
Станаха и още твърде много интересни неща, но нека има за писане и
друг път, а пък и ти да можеш да си пофантазираш какво би било за теб,
ако решиш, че не трябва и да ми разкажеш после.
Опаковките с универсални подправки имат описано съдържание и там
присъстват всякакви желани и нежелани добавки. Наред с ароматни треви и
билки, гъмжи от Е-та и всякакви подобрители на вкуса. Това е една от
причините да не ги харесвам.
Също както спрях да харесвам „трябва“. Предпочитам сама да избирам една
по една подправките и да ги смесвам според вкуса си.
Понякога е по-лесно да различа желанията си, друг път не толкова и затова
използвам познанията и опита си в коучинга, който стана стил на моя живот.
Той е полезен на мен, може да бъде от полза и на теб да разпознаеш своите
„трябва“-модели, да се избавиш от някои от тях, за да живееш с по-малко
нерви и стрес по-балансиран и спокоен живот.

Пътят на Промяната

Пътят на Промяната

Промяната е нещо, което създава копнеж. Понякога нетърпимо силен. Само че как да я случи човек тази промяна е въпрос непоносимо стържещ отвътре. 

Поставя си човек Цел – голяма, предизвикателна, с малко, повече или напълно изяснена конкретика и крайни резултати. 

И пак да му се не види, пътят към нея се не види.

Вярно, слушали сме как по-мъдрите от нас казват, че пътят се открива, когато стъпим на него. 

Ама къде е самият път? А! Това ли е? Ами той прилича на пътечка!..

Не на писта за излитане, още по-малко на космодрум.

Настъпва един смут, едно объркване, което разбърква като вихрушка стремежите човешки, възможностите, потребностите за ред и контрол, взаимоотношенията и смисъла. От всичко това не само, че не се ражда яснота, а направо създава световъртеж, от който като че ли човек тупва на земята. Остава на място в очакване пътят да се покаже и тогава Промяната да започне да се случва.

Всичко обаче е много просто. Всичко е пред очите на всички. Повтаря се всеки ден с търпелив преговор на материала за промяната от общодостъпен, безплатен и щедър на знание учител.

Великият майстор на промените, гуруто на времето, диригентът, чийто ритъм следваме безпрекословно.

Слънцето!

Умее ги то промените. Случва ги ден след ден, сезон след сезон, години, векове, епохи … Нищо не го отклонява от това, на което учи онези, които виждат урока.

Всеки ден в точен час, без закъснение или оправдание за бездействие, слънцето първо създава предчувствие за изгрев. Обагря, прокрадва светлина, деликатно, ненатрапчиво подготвя света за новия ден. 

Не бърза, но с равномерно темпо започва да рисува първата слънчева пътека. Тя е още съвсем тясна, не се откроява, не обещава да е ослепителна. 

Но ясно заявява, че денят започва, нощта напомня за себе си само по луната, от която е останала една финална дантелка, като облаче, за което след минути никой няма да си спомня. 

Промяната е в ход и вече е необратима. 

От там до онази лъчиста, необятно широка слънчева пътека има още работа да се свърши, още небесни дела да изтърколи слънцето. И то, нали е слънце, знае как и умее. 

Ще си преподаде урока и до залез ще предаде щафетата на луната. За да може, който обича да учи по мрак, да има и за него как.

Това е моят метафоричен фото разказ от брега на морето.

В неговия финал ще споделя с теб представата си за пътя на Промяната. 

В началото нейният път прилича на тясна, горска пътечка, която първо извежда от гората, а чак след това става по-широк коларски път. Малко поизровен и неравен, но все пак път, по който личи, че някой вече е вървял. Този път извежда по някое време на шосе, а по-нататък то се превръща в междуселищен път тук-так с някоя табела, но най-вече интуицията и увереността продължават да навигират. Едва след дълъг път, понякога в нищото, друг път завръщащ в противоположна посока, се ширва магистлала. Качествена, с означения и с връчена истинска навигация, благодарение на която, става ясно, че част от магистралата е и писта за излитане или кацане за желаещите да летят. Има и много ясно отклонение към космодрума, за излитащите в свободния космос. 

Пътят на Промяната не е еднозначен, а променлив. Той е повече метафоричен, отколкото ясно очертан. На всяка педя от него има подкрепа, която може да е маскирана като опасност. 

Пътят никога не се вижда докрай и също така никога не отправя рекламни послания и обещания за успех. 

Защо ли?

Защото успехът е там по подразбиране. Също както слънцето по подразбиране изгрява и залязва всеки ден. Пред очите ни.

Кристалният егоизъм

Кристалният егоизъм

Определението за егоизъм гласи, че това е човек, който поставя личните си интереси над тези на другите. Странно е, че тази дума няма синоним, но още по странно е колко силно сме пропити от вкаменената ни тревожност да не се окажем самите ние в клопката на обвинения в егоизъм.

Старанието ни е да сме в постоянен режим на себеотдаване 24/7 до степен на себеотричане и себезачеркване, понякога до пълно обезличаване на личността си, не защото не изпитваме потребност от обич, внимание и грижа за себе си, а защото ни държи неистов страх, че някой ще се обърне и ще ни зашлеви обвинението, че сме егоистични. Ще ни каже, че правим само, каквото си искаме, че не се интересуваме или грижим достатъчно, ще ни порицае, че го отхвърляме и пренебрегваме, че сме безотговорни и себични.

От това боли повече и от шамар. Направо си е едно тежко круше, истинско крушение за душата. Затова отново се връщаме в удобната, защото е позната, но болезнена зона на комфорт на ниската себеоценка и високото себеотдаване с надежда, че някой ще ни зачете усилията и болките.

Но … Разковничето е в думата високото от предното изречение. Защото се оказва, че на толкова високо няма никой, въпреки очакванията ни, че старанието ни е на висотата на нечий пиедестал, където не друг, а ние самите сме възкачили този, който много бихме искали да му подхожда дадената височина. Е, там сме само ние. Лошата новина е, че сме сами, но хубавата е, че сме се изкачили високо, макар че това изкачване има други начини на изпълнение с по-малко болка и разочарования.

Сега вече има две възможности – едната е да се сурнем юнашката, да се претърколим, охлузим, ожулим и нараним, за да се върнем в ниското, където стои онзи, дето уж бил на високото. Другата възможност е, пребивавайки там на високото, да останем достатъчно дълго в усамотение, докато получим прозрение/я.

Например такова възможно е, че егоистът не си ти. А е точно този, който хвърля върху теб такива тежки обвинения. Как така не си го знаела досега, как така не си го виждала?! Ами много просто.
Това е един особен вид егоизъм. Аз го нарекох КРИСТАЛЕН, защото той е направо прозрачен, до степен на невидимост. Виждаш през него човека, който е такъв или онакъв, но за когото никой не може да каже, че е егоист. Прави толкова много неща, наистина. Но като се замислиш, те са все такива, които поддържат имиджа му в определена благотворна светлина, в която се къпе собственото му его.

И в същото време на процеса на това виждане чувстваш съвсем осезателно, че около него има стена, даже цял зид, дори цяла вселена, която го обгръща, но невидимо, прозрачно и го прави недосегаем, защото е като щит. Ето това е КРИСТАЛНИЯТ му егоизъм.

Блъскаш се в него, защото не го виждаш.
Не достигаш до човека, защото той се брани с него.
И това е вездесъщата му зловеща, двойствена същност.

Да има нещо, което не си личи, но то да е толкова мощно, че да те съсипва и да е толкова твърдо, че всеки твой опит за докосване, се превръща в рикушет срещу теб.

Летят шрапнели!

Такъв вид егоизъм не се свежда до обичайните прояви на физическото ниво на живота. Той е префинен и супер манипулиращ, така че да подсигури всичко еднолично желано от него, но така че да не се усетиш, че те ощетява директно, а да ти бръкне в душата като с нажежена кука, за да бъде преживяването му още по-хубаво не за теб естествено.

За да бъдеш ти виновна, че КРИСТАЛНИЯТ егоист има нужда от егоизма си, за да си излъска кристалната обвивка от някакви несъществуващи петна, с които уж си го оплескала. Ако я нямаше кристалната обвивка, нямаше да има и петна, нали?

И какво да правиш сега, ако правилно разбра моята метафора за КРИСТАЛНИЯ егоизъм и ако получи прозрение, че не ти си егоист, а си в лапите на някой такъв?!

Ако досега не си станала като него, значи няма шанс и не се опитвай да бъдеш кристална като защита срещу му, за да не нараниш волно или не, когото и да било. Спасението е в поставянето на така наречените граници.

Твоите лични граници.

И знаеш ли кое е най-трудното. Не е самото поставяне и отстояване на границите, а очертаването на твоята територия, защото досега твоята е била и на КРИСТАЛНИЯ. Началото, дори не първата крачка, а още преди нея, е това да си позволиш да имаш своя територия – на физическо, ментално, интелектуално, духовно ниво и на всякакво друго, което ти дойде наум. Да си го позволиш и да я видиш тази територия, тъй като тя си е там – съвсем различима и същевременно размита до безкрайност.

И чак тогава – след осъзнаването ѝ, след виждането ѝ, след приемането ти, че е твоя, чак тогава идва и обновеното действане от позиция на очертаване на границата и недопускането на това някой да ти я нарушава.

КРИСТАЛНИЯТ разбира от граници. Нали се е обградил с една такава. Респектира се от чуждите КРИСТАЛНИ. Сигурно е, че около него гравитират такива по принципа на подобието и привличането. Сигурно е и друго обаче – за него ще бъде невероятно изумление точно ти да поставяш граници и то твои лични.

Това ще е процес. Дълъг, творчески, духовен, но също и чисто физически процес. Акцентът е върху последната дума и с това искам да ти кажа, че отнема време и то много. Затова добрата подготовка е ключова. Тази статия би могла да бъде част от нея и както казах малко по-горе, предшестваща първата крачка.

Сега ще спра до тук. Защото предполагам, даже си позволявам да знам, че си в лек ступор, ако си заподозряла, че страдаш заради нечий /на някой много близък човек/ КРИСТАЛЕН егоизъм. Аз ти обещавам, че ще имаш подкрепата ми със следващи статии за това как да отстояваш границите си.

Но сега те моля, остани в настоящото си прозрение. Не бързай да излизаш от него като се заемеш с нещо познато и потънеш в успокоителните дебри на рутината. Остани така.

Това е грижа за себе си.

16 разлики между егоизма и любовта към себе си – втора част

16 разлики между егоизма и любовта към себе си – втора част

Ще започна с това, с което започнах първата част на тази статия: 

Не си егоист, щом темата ѝ те вълнува.

Просто си една от многото жени, чувствителни по въпроса дали да обичаш себе си, не е форма на егоизъм.

Заслужава си да повторя и казаното в края на статията: 

Любовта към себе си не е разумен егоизъм, а е любов.

Критерият за егоизъм е измежду всичките 16 разлики, които открих, между него и любовта към себе си. Първите 8 вече описах.

Продължавам със следващите още толкова.

9. Егоистът постоянно търси чуждо внимание, защото има нужда да е в неговия център. Иска да го хвалят и да му се възхищават. Няма значение за какво. Най-важното за него е, да е постоянно и от всички. Егоистът си има свои твърди правила и това е едно от тях. Ако някой го наруши, той не само бива игнориран, но и бива системно наказван от егоиста, докато не се върне в хора на пеещите похвални химни.

Когато преживяваш любовта към себе си, приемаш спокойно, както неодобрение и безразличие, така и похвала, и аплодисменти от другите.  И нещо особено важно – приемаш ги спокойно и от своя страна. Имаш смелостта да се упреквеш без да се самоунищожаваш или самоунижаваш. Имаш дързостта да отбелязваш дори малките си успехи и да ги използваш, за да те движат към по-големите. Харесваш се във всяка ситуация, независимо колко успешно или не си се представила. Просто вървиш напред и се развиваш.

10. Егоистът ненавижда себе си по принцип, затова е алчен и ненаситен за любов от вън. Той мисли, че се харесва и обича, но критериите му за това са изкривени и изопачени. Възприема любовта към себе си само чрез преживяването на удоволствие и в ненаситния си стремеж към следващи нови и нови. Абсолютно задължителен елемент на това изживяване е, то да бъде афиширано, за да предизвика завист или възхищение, които според егоиста представляват външната любов, от която той се нуждае.

Обичайки себе си, празнуваш живота си такъв, какъвто е. Самият акт на собственото съществуване, на това, че те има, на това, че си, е достатъчно силен аргумент да ти е добре. Чувстваш се в мир със себе си и не си зависима от друг или други, за да изпитваш любов. Просто разполагаш с нея през цялото време в изобилие за теб и в същото изобилие за всички други, защото няма какво да я ограничи.

11. Егоистът е недоволен от обстоятелствата, но не поема отговорност за случилото се или за бъдеща промяна. Той  е компетентен по всички проблемни и злободневни въпроси и знае как да оправи света. Това му дава право да критикува всичко и всеки. Прави го по шумен и брутален начин. В същото време не предприема нищо. Бърка реактивността си с липсващата му активност. Очаква светът да му целува краката и да поеме вината, че животът на егосита не е идеален.

Ако изпитваш любов към себе си, знаеш и силните, и слабите си страни. Приемаш се такава, каквато си. Приемаш и другите такива, каквито са те самите. Не си в постоянно състояние да поправяш света и да налагаш критерии за правилност.  Това не те лишава от ясни позиции и гледна точка. Поемаш пълна отговорност за нещата, които ти се случват или не се случват според плановете или очакванията ти.  

12. Егоистът постоянно навлиза през границите на другите. Такива граници на практика не съществуват за него и затова не ги зачита. Позволява си да го прави, нахлувайки във физическото лично пространство на хората, така и във вътрешния им мир. Настоятелно иска нещо и не понася отказ. 

Любовта към себе си ти помага да умееш да поставяш  граници и да съхраняваш себе си, и взаимоотношенията си. Обичаш партньора си силно без да си негова половина и не очакваш той да допълва твоята липсваща. Защото и двамата сте цялостни, както и всички други хора. Границите, които поставяш са прозрачни, но реални, различими и ясни. С любов излизаш от тях и пак с любов допускаш другите през тях. Ако тази любов липсва, границите се бетонират и са до небето. 

13.  Егоистът умее да натрапва поведение, което самият той определя като помощ. Тя най-често е нетърсена от никого. Егоистът е определил сам и според своите критерии, че това може да направи и иска да го направи, защото не му коства нещо особено или му е приятно. Често такава помощ има видими, конкретни измерения. Но от тази помощ се нуждае преди всичко самият егоист, защото чрез нея се изживява като добрият човек, какъвто е в своите очи. Ако успее да натрапи помощта си, след това очаква благодарност и демонстрира страдание, ако не я получи.

Когато си пропита от любов към себе си, проявяваш своята доброта и даваш подкрепа, но не на всяка цена. Умееш и да откажеш, като при това не нараняваш другите и не изпитваш вина. Това става възможно, защото когато се обичаш, уважението и зачитането от теб към другите и от тях към теб, е двустранен процес с еднаква интензивност. Наистина не се случва изведнъж, нито е нещо, което подлежи на възпитаване, на разговори с такава цел или на обучение. То просто се случва. Така, както се случва самата любов – естествено и леко.

14. Егоистът не е в състояние на възрастен, независимо на каква възраст е. Не може да постигне зрялост на личността си. Може да е високо образован, да има високо интелектуално равнище, но си остава емоционално незрял и коефициентът му на емоционална интелигентност е твърде нисък.

Любовта към себе си е в основата на емоционалния интелект. Прави те емоционално компетентна. Всяко твое действие е зряло и мъдро. Не поучаваш хората как да живеят, но те самите искат да живеят като теб. 

15. Егоистът създава негативно пространство около себе си. Независимо дали общува или просто пребивава някъде, хората около него не се чувстват добре. Той излъчва напрежение, каквото изпитва непрекъснато. Пропит е от него до такава степен, че го приема за естествено състояние и не познава спокоен и истински свободен живот. 

Когато обичаш себе си, в твоето обкръжение е приятно без особена причина, просто е хубаво около теб и с теб, и толкова. Независимо какво правиш, когато е от позицията на жената, която обича себе си, облагородяваш света – не само в периметъра около теб. Защото излъчваш любов и зареждаш с нея стъпките на твоя житейски път. Затова по него спонтанно тръгват и те следват. 

16. Егоистът е зависим от околните, от тяхното одобрение, възхищение и обслужване. Изпитва страх да не остане без тях. Може да са на разстояние, но е от значение да са на разположение. За него да е без тях, е равносилно на гибел. Егоизмът поглъща ресурси. Той практически е всепоглъщащ. 

Любовта към себе си е ресурсно чувство. Тя е чувство само за теб, но и за споделяне с другите.

Тя е истинското ти спасение от егоизма. 

16 разлики между егоизма и любовта към себе си – първа част

16 разлики между егоизма и любовта към себе си – първа част

Ако четеш тази статия, не си егиост. Егоистът не счита себе си за егоист. Никога не изпитва тревога по този въпрос и затова дори не би обърнал внимание на статия като тази.

Може би обаче те тревожи въпросът любовта към себе си не е ли егоизъм. Като майка, съпруга, любима или дъщеря се питаш:
Правилно ли е да обичам себе си?
Не е ли егоистично от моя страна?
Няма ли да нараня или ощетя някого, ако обичам себе си?

Сигурно изпитваш вина, че това е лошо или чуваш натяквания, че мислиш само за себе си.
Или част от възпитанието ти включва модела на себеотричане, в което да пренебрегваш себе си е с ранга на ценност. Затова всеки път, когато се смилиш към себе си и почувстваш любов към своето аз, се упрекваш и бързаш да проявиш и докажеш любов към другите, а себе си да забравиш и да се поставиш на заден план.

Но, едно голямо НО, тези съмнения в необходимостта на обичта към себе си или отъждествяването ѝ с егоизма, не те правят егоист нито означават, че си. Нищо подобно!
Любовта не се изчерпва и не става по-студена, от това, че обичаш себе си.

Предлагам ти подкрепа в 16 твърдения, във всяко от които има паралел между егоиста и жената, която се обича. Респективно същото се отнася и до мъжете. В тези твърдения ще видиш кривото огледало на убежденията, заради които изпитваш съмнения и се самообвиняваш. Ще се успокоиш и ще се заобичаш. Поне, докато четеш, а после може да опиташ и импровизираш в реалния живот.

Да започваме!

1. Егоистът е користен във всичко, което прави. Всяко нещо е насочено към неговата лична облага. Дори, когато изразява или дава любов, очаква да получи любов или нещо друго в замяна. За него това е толкова естествено, че му се получава на автопилот, без дори да се замисля, че действа, воден от такива подбуди. Не си струва да го убеждаваме, че е егоист. В представите си за себе си, той може би е алтруист.

Когато се обичаш, знаеш как да обичаш. Сърцето ти умее да обича. И себе, и другите. Правиш го безкористно и безусловно, не правиш нищо, с което да заслужиш любов, нито обичаш, само ако чувстваш и си сигурна, че те обичат. Като се обичаш, намираш това за естествено, когато го виждаш и в другите, подкрепяш ги в това и се радваш.
Когато не обичаш себе си, а само другите, е много вероятно да вярваш в следното: заслужаваш да обичаш себе си, когато те те обичат, а ще те обичат, ако ти даваш все повече и повече любов.
Каква е причино-следствената връзка? Ако я откриеш, пиши ми. Аз, често, не я виждам.

2. Егоистът има чувство за собствено превъзходство над другите, възприема себе си като единствено прав и не търпи мнение, различно от неговото. Критика към него нажежава възмущението му и в същото време е безсмислена, защото егоистът е съвършен за себе си и не подлежи на промяна, която идва отвън. При разтърсващи събития промяната би дошла отвътре и има шанс да разпука егиозма на егоиста.


Когато изпитваш любов към себе си, ставаш спокойна и толерантна. Приемаш, че всеки е един различен свят и си съгласна с това. Знаеш, че другият има своя истина и картина за света и с това го прави красив и многообразен. Любовта към себе си те прави устойчива на критика, от която взимаш нещо градивно без то да те разруши.

3. Егоистът не съчувства на другите, но очаква да го съжаляват. Съпричастността му е толкова чужда, че напада яростно всяка проява на съпричастност, описвайки я като злонамерена, опасна или ненужна. Негова цел става да принизи или унижи хората, които проявяват или получават съпричастност.

Като обичаш себе си, умееш да си добра и мила към себе си. Не ти е необходимо да те съжаляват и не ти се налага да влизаш в ролята на жертва. Не е нужно да страдаш, за да привлечеш външно внимание. Просто имаш всичко това в изобилие. Най-вече, защото източникът на любов си ти самата и я чувстваш в 100% от времето. Тя не се изчерпва, като обичаш себе си, а на обратно – има за всички. Лесно е да привлечеш любов и тя сама идва при теб. А емпатията, съчувствието и съпричастността от твоя страна към другите се случват с лекотата, с която дишаш.

4. Егоистът се дразни, ако някой друг получава внимание, грижи, съчувствие. Егоистът е убеден, че ако в неговия живот липсва нещо, това нещо трябва да му бъде дадено по подразбиране. Ако някой разполага с такова нещо, това провокира завист и озлобление у егоиста, че не е дадено на него.

Любовта към себе си ти позволява да знаеш какво искаш и още по-важно – как да го имаш без да е за сметка на някой друг, нито някой друг да е длъжен да ти го осигури. Да живееш по такъв начин, не само не ощетява хората около теб, а ги увлича, мотивира, вдъхновява и те да заобичат себе си и да знаят какво искат ОТ и ЗА себе си.

5. Егоистът счита другите, че са длъжни да действат в негова полза, но трябва да са му благодарни за това. Самият той е лишен от чувството на благодарност и признателност. Не вижда защо и на кого, а и това би го накарало да се почувства като равен с него, което е напълно недопустимо. Егоистът винаги и във всичко е над.

Любовта към себе си те прави човек признателен и благодарен на всички, дори да няма специална причини за това. Достатъчно ти е, че ги има в твоя живот. Любовта към себе си допълва мъдростта и смирението в теб. Това се случва спонтанно и естествено.

6. Егоистът манипулира и се възползва от другите, за да стане по неговата. Той разполага с богат инструментариум и майсторски борави с него, за да провокира и предизвиква чувство на вина, срам, съмнения, страх и др. С помощта на страданията, които предизвиква у другите, си подсигурява най-доброто стечение на обстоятелствата, които се движат под негов диктат.

Като имаш здрава връзка със себе си, основана на любов към себе си, имаш здрави и почтени взаимоотношения. Не хабиш енергия, сили и други ресурси да задвижваш събитията манипулативно, нито се налага да ги контролираш. Живееш в мир със себе си и с външния свят.

7. Егоистът не умее да прощава, като в същото време всички са грешни пред него в неговите очи в една или друга степен. Той е потърпевш, с него са злоупотребили, на него нещо му дължат . Понеже всичко му се полага, не може да прощава, но има за какво да натяква, мърмори и досажда.

Любовта към себе си облагородява и теб, и другите. Защото еднакво лесно обичаш безкористно и безусловно себе си и тях. От такава позиция всички са равни и по силата на това, че всъщност и грешката е правилна, прошката ти се удава без болка, страдание или неудобство. Просто прощаваш и продължаваш напред.

8. Егоистът не дава нищо, не е щедър. Дори и да има, дори и в излишък, няма да даде, защото другият трябва да заслужи това. Единствен вариант да му се откъсне от сърцето е, ако потиска или унижава до крайна степен, когато усещането му за сила и власт, му позволят да даде.

Когато обичаш себе си, живееш леко. Простотата на живота те радва постоянно и затова даваш със същата радост. Даваш, не защото имаш в повече, а заради удовлетворението и обмена на чувства и енергия.

Това е само половината. Има още толкова във втора част на тази статия.
Преди нея е много важно да отбележа, че любовта към себе си не е доста модерният термин “разумен егоизъм”. Не е!

Това е любов. Ако те озадачава малко или повече, е защото не си я изпитвала тази любов към себе си. Не си си я позволила до сега в пълния ѝ размах. Но тя винаги е в теб. Там е и те чака да се запознаете, да я допуснеш и да повярваш в нея. Другото ще го свърши тя. Само поискай.