Бърнаут на духа: когато тишината е вик за смисъл
Днес получих подарък кашон с 11 книги. Десет от тях са за логотерапията. Учението на Виктор Франкъл за смисъла. В същия ден, в който в цялото ни обществено пространство продължава да ечи трагедията на шесторното убийство. Продължава програмата на безкрайния политически театър на абсурда, а социалните мрежи са въртоп от думи, но и от тежкото, лепкаво мълчание на една уморена интелигенция.
Прелиствайки тези книги, се изпълних с дълбока благодарност, а също така и разбрах нещо болезнено. Ние в България преживяваме бърнаут на духа. С другия, обичайния, професионалния, или безумно го приемаме за норма, или непохватно се борим с него. Но с прегорелия си дух … Не!
Бърнаут на духа не е умората от многочасовия, монотонен работен ден. Бърнаут на духа настъпва, когато лошите новини станат толкова много, че вътрешният ни бушон изключва, въпреки че не спираме – да реагираме, да коментираме, да се тревожим.
Само че вътрешният ни бушон е изпушил и сме на тъмно. Там, вътре, където светлината е равносилна на живот.
Спираме дори да мечтаем. Съвсем осъзнато. Какви мечти в такова вълче време на оцеляване. Затваряме се в черупките си. Наблюдаваме воайорски как някой друг все още се опитва да държи фенера запален.
Усещам вашето мълчание. То тежи. Понякога в него провиждам обвинение: „Как можеш да говориш за коучинг, за Ниво 2, за майсторство, когато светът ни се разпада?“
Но истината е, че аз не заравям глава в пясъка. Аз съпреживявам всяка трагедия. Всеки обществен и политически трус разтърсват и мен. Но също така знам, че именно в най-големия мрак ни е нужен Активен Смисъл, за да не се превърнем в чудовища или кухи черупки.
Злободневието се превръща в капан за души. Нашите прегорели души. Когато обществото ни е в екзистенциален вакуум, ставаме мнителни. Започваме да правим напук. Когато нещо е забранено, го искаме. Когато ни се предлага път към свобода и развитие, го подминаваме с цинизъм.
Този цинизъм е щит. Ако се съгласим, че има смисъл да учим и да ставаме по-добри хора ( защо не и коучинг специалисти в т.ч.), това означава да поемем отговорност. А отговорността е последното нещо, за което имаме сили в състояние на духовен бърнаут.
Франкъл, който е оцелял в концентрационните лагери, подготвя своите трудове не в моменти на спокойствие, а сред най-нечовешкия ужас. Той ни учи, че смисълът не е лукс за мирни и спокойни времена.
Смисълът е стратегия за оцеляване.
Моят „Фар“ е вашето право на светлина.
Моето обучение, което стартира на 23 март, не е просто професионален курс по коучинг.
За мен то е акт на съпротива срещу мръсотията и нихилизма. Не ви предлагам да избягате от реалността. Предлагам ви да изградите вътрешна устойчивост, която е по-силна от външния хаос.
Майсторството в коучинга е майсторство на присъствието и отговорността. Да можеш да чуеш човека срещу теб, когато целият свят крещи. Да намериш ценното в пепелта. Ако престанем да се стремим към това, ние преставаме да бъдем онази интелигентна част от обществото, за която се смятаме. Ставаме просто наблюдатели на собствения си залез и разпад.
Ще бъда болезнено откровена с вас. Миналата есен, когато един мой проект остана нечут, сърцето ми се сви. Почувствах се излишна. Честно казано не за първи път. Помислих си, че може би българите сме племе, което обича да страда в бурни спорове, вместо да израства активно с мисъл. Днес, пред лицето на новите трагедии, този мой страх се завръща.
Но тези 11 книги на бюрото ми ми напомнят за нещо друго. Те са подарък от клиентка, която реши да учи логотерапия паралелно с моя курс. Една запалена искра. Един човек, който избра да има съдържание и смисъл, не да бъде черупка.
Ако днес се чувствате потиснати, ако политическата и емоционална нестабилност ви карат да искате да се откажете от плановете си, какво печелите?
Животът минава. Той няма да ни изчака да станем стабилни, за да ни даде право на смисъл. Ние сами трябва да си го вземем.
Не ви каня да се запишете на курс, за да запълните бройка. Каня ви, за да не позволим на духовния бърнаут да спечели. Трябват ми още трима спътници, които вярват, че майсторството е единственият ни достоен отговор на посредствеността и насилието.
Знам, че много от вас четат това в прикритие. Знам, че някои може би изпитват дори злорадство пред моята уязвимост. Но знам и че сред вас са тези, чиито ценности са като моите ценности. Тези, които ги боли точно толкова, колкото и мен.
Имаме право да превърнем това страдание в постижение и кажем „Да“ на живота, въпреки всичко.
Вратата към новия коридор е отворена до 23 март. Не за да избягаме от света, а за да се върнем в него по-силни, по-цели и по-смислени.
Защото ако ние не държим светлината, то кой?