В тази статия ще ти разкажа как моделът на спиралната динамика ни помага да разберем кой в нас яде и от какво, освен от храна, всъщност има нужда. Статията има практически примери, избрани с уважение и емпатия. Това, за което става дума, не е диета или хранителен режим. Това е покана към осъзнаване, грижа и свобода. Обяснени на езика на спиралната динамика.
Ако за първи път чуваш за нивата на спирална динамика или искаш да си ги припомниш, прочети тази статия.
А защо да не направиш и теста?
И така, предстои ти нещо неочаквано интересно.
1. Бежово ниво: Инстинкт и оцеляване
Представете си дете, което е било оставяно често гладно. Или човек, преживял война, бедствие, бедност или времена на дефицит.
Представете си зрял човек, който като малък е чакал с нетърпение да се върне майка му от работа с чанта продукти, защото цял ден не е ял. Или друг възрастен, преживял години на дефицит, който и днес пълни килера си с консерви и буркани, не защото му трябват, а защото вътре в него, осъзнато или не, стои страхът: „Ами ако пак свърши?“
Отношението на човек към храната и храненето е белязано от такива преживявания. На това най-основно, бежово ниво, храната не е избор, а необходимост. Инстинкт. Няма значение дали е вкусна, дали е здравословна, дали е достатъчно. Най-важното е просто да я има. Това ниво живее в тялото. В клетките и в тяхната памет. То не е рационално, а преживелищно. Може човек да е постигнал просперитет, но вътрешно все още да е в режим оцеляване.
Това се проявява по различни начини. Храни се бързо, на един дъх, все едно някой ще му отнеме чинията. Не усеща кога се е заситил. Или дори не помни, че е ял, защото всичко се случва на автопилот.
Може да се появят също и натрапчиви поведения като
скриване на храна, презапасяване с хранителни продукти, ядене, повече от възможностите на стомаха от страх храната да не свърши или да не му я вземе някой, хапване без нужда особено при стрес или в момент на несигурност, които наподобяват кратки прояви на бежово ниво. Тялото не вярва, че има и че не е застрашено, затова се готви за недостиг и лишения.
Как същото това бежово ниво помага да се предолее такова поведение?
Дава ни възможност да нормализираме реакциите. Когато разберем, че подобни реакции идват от вкоренена, направо древна наша част, която просто иска да оцелее, изчезва срамът и дискомфорта в човек. Тогава можем да си кажем: „Това не е слабост. Това е механизъм, който някога е спасявал живота.“ Такова знание носи облекчение.
Връща ни състраданието към себе си. Вместо да се обвиняваме: „Защо пак преядох?“, можем да се запитаме: „От какво се опитвам да се защитя в този момент?“ Това премества фокуса ни от вина към грижа. Разбираме, че тялото ни не е враг. То просто иска да ни предпази.
Това ниво ни дава разбиране за езика на нещо първично, който до този момент е бил чужд и непонятен. Много хора усещат хранителни импулси, които не могат да обяснят. Разбирането за бежовото ниво им дава превода на този език, с който да разкажат на самите себе си тази история по друг начин: „Аз се храня, провокирана от един вкоренен, несъзнаван страх от недоимък, лишения и глад.“
Бежовото ниво помага в процеса на терапия и самонаблюдение. Когато започнем да виждаме себе си през тази призма, терапевтичният процес става по-мек. Вместо да се опитваме да контролираме храненето със сила, започваме да изграждаме вътрешна среда на сигурност. Това е ключът. Чувството и осъзнаването, че сме в безопасност.
Това може да значи буквално да има храна у дома, но и вътрешна сигурност, която ни дава правото да си кажем: „Аз мога да се погрижа за себе си.“
Полезни са практики като осъзнато хранене, което включва
бавно дъвчене, усещане на вкусовете, благодарност или молитва преди хранене.
Визуалната подредба на храната допринася с красиво сервирана чиния, която създава усещане за изобилие.
Малки, чести хранения помагат да се обучи тялото, че гладът не е заплаха, а храната не е акт на спасение.
Бежовото съзнание се лекува не с логика, а с опит. С многократно повтаряне на преживяването „има“. Само тогава то започва да се отпуска, и да допуска възможността, че храната не е въпрос на живот и смърт, а жест на грижа.
2. Виолетово ниво: Принадлежност, традиция и магическо мислене
На това ниво, храната е носител на любов, традиция, на семейна свързаност. Тя е много повече от средство за оцеляване. Свързана е със семейната топлина, с ритуалите на гответе и споделяне, с усещането за дом и уют. Коледа, Великден, имени и рождени дни, и всички други родови, приятелски, а защо не и служебни събирания, в които основното, което ги обединява, е масата. Не разговорът, не срещата на сърцата, а пълните чинии, многото ястия, стремежът, а и очакванията, че всичко трябва да е както си му е редът. А редът повелява общностно хранене и така е откакто свят светува.
Понякога тези поводи вместо радост носят умора и напрежение, защото се превръщат в спазване на кулинарна традиция, често за сметка на празника и на личното усещане за мярка. Много жени – майки, съпруги, дъщери, готвят, не само за да нахранят, а за да създадат общност. За да покажат любов, грижа и внимание. За да чуят: „Браво, много е вкусно “, и така да усетят, че са част от малката общност и са одобрени от нея.
Така се създава убеждението, че тази обич и приемане са свързани с храната. Често похапваме повече, не защото сме гладни, а защото подсъзнателно искаме да задържим тази емоция по-дълго. До следващия път, когато всичко се повтаря.
Ядем не само от глад, а защото някой е вложил старание и настоява да ни нахрани, а и не е редно да откажем. В детството си някои от нас чуват: “Още една лъжичка за мама!”, “Ако обичаш баба, ще го изядеш!”
Може да изпитваме дори вина, когато не участваме в общото хранене: било семейно, културно или празнично, да не искаме да ядем определено ястие, но все пак да го направим, за да не разочароваме или да не изглеждаме дистанцирани или претенциозни.
Знанието за виолетовото ниво ни дава възможност да видим невидимите взаимовръзки с храненето и да разпознаем онзи дълбок стремеж към принадлежност, който често се крие зад готвенето и препълнената маса. Когато осъзнаем, че в нас действа стара програма за свързване чрез храна, можем да ѝ дадем нов израз, който е по-здравословен и по-мек.
Имаме право да запазим ритуала, но да сменим символите в него. Вместо да изразяваме любов чрез голямо готвене, можем да я вложим в нещо друго. Например ръчно написана картичка на масата, някакъв друг малък жест или да създадем преживяване за спомен, запомнящо се с въображението, което сме вложили. Това отговаря на нуждата от магичност, характерна за виолетовото ниво, но не води до преяждане.
По силите ни е да превърнем излишъка в дар. Вместо самите ние да дояждаме останалата храна, можем да приготвим кутии за съсед, колега или непознат. Нашето излишно може да бъде благороден жест на доброта към някой друг. Така съхраняваме любовта, но я освобождаваме от тежестта на вината от прекаляването с храна.
Няма нищо страшно нито грубо, ако поговорим с близките си и им обясним с прости думи и благ тон. Например: „Разбрах, че понякога готвя прекалено, за да покажа обич. Но се уча да я показвам и по други начини“ или “Не се чувствам добре, когато ям толкова много по празниците. За мен е важно да бъда със семейството повече, отколкото да изядем заедно всичката тази храна”. Това създава нови модели в семейството и помага на другите също да се отворят.
Ритуалите не са свързани само с миналото и с предците. Всеки от нас има възможност да създава свои, нови мини-ритуали. Свещ преди вечеря. Благодарност за храната. Молитва. Споделен любим момент от деня около масата. Това са варианти да подхранваме усещането за общност, без да е нужно то да се свързва най-вече с храна. В същата степен имаме основание да променяме и кулинарните традиции, да ги актуализираме и да им придаваме свежест.
Наше право е да си разрешим да искаме по-малко храна в чинията. Не ставаме по-малка част от рода, ако сме избрали по-лека храна, по-малка порция или дори, ако не ядем. Това, че обичаме близките си, не значи, че трябва да се подчиняваме завинаги на семейните традиции за големи порции или определен тип меню.
Виолетово ниво е ниво на семейството, на рода, на племето, но то ни дава и избора на обичаите, които ни хранят душевно, а не само физически. Можем да изберем кои да продължим и кои да пуснем. В това няма предателство, има зрялост.
Когато разпознаем себе си във виолетовото, изчезва борбата. Появява се разбиране. А с него идва свобода да бъдеш част, без да се губиш. Да обичаш, без да се товариш. Да се храниш, без да се нараняваш. Разбирането на виолетовото ниво ти помага да запазиш любовта, но да освободиш тялото си.
3. Червено ниво: Импулс, сила и удоволствие на всяка цена
На червеното ниво храната вече не е просто ритуал или средство за свързване, а начин за изразяване на власт, свобода, воля и получаване на удоволствие. Тук тя често служи на нуждата: „Искам, значи ще имам.“ Червеното мислене обича изобилието, демонстрацията и незабавното удовлетворение. Това е хранене с настойчивост, страст, а понякога и с пренебрежение към своите и чуждите граници.
Храната става арена за себедоказване и превъзходство. Дори за отмъщение. Често зад преяждането стои гняв, неудовлетвореност, наранена гордост или нужда от моментен контрол. Това е ниво, което не се подчинява на никакви принципи за умереност, защото за червеното ниво тя е като слабост.
Храната на червеното ниво е оръжие, щит или трофей. Използва се, за да си докажеш, че можеш. Използва се още, за да се накажеш или да се наградиш – винаги има за какво. За да компенсираш чувството, че не те забелязват. Или обратното – за да покажеш, че си по-силен от правилата.
Как се проявява това ниво в хранителното поведение?
То би могло да е всекидневен, утвърден модел на хранене или да проявява при конкретни “пускови” ситуации.
На червеното ниво човек се храни бурно, почти агресивно. Поръчва или си сипва много храна, а после демонстративно я поглъща. Тази демонстрация може да няма други наблюдатели, освен самите нас, но и това е от значение. Все едно, че казваме: „Мога да си го позволя“ или „Ще ям, защото така искам и никой няма да ми казва какво да правя“.
Друг вариант на преяждане на червеното ниво на спирална динамика е като форма на самонаказание или бунт. Не толкова от глад, колкото от вътрешна ярост, натрупан срам или усещане за липса на контрол в живота. Наранено достойнство или прояждащото неудовлетворение, че не сме достатъчно добри, без значение дали са вменени отвън или нашият вътрешен критик ни ги натрапва – това все са чувства, които провокират хранене без нужда или направо го превръщат в безразборно преяждане.
На това ниво храната е и средство за притъпяване на болката. Тя е начинът да си върнем усещането за власт и избор, когато всичко друго в живота изглежда извън контрол.
Контролираме и храната на другите около себе си, понякога умело скривайки този контрол. Тук подхожда да споделя още веднъж изразите, които описах във виолетовото ниво. „Още една лъжичка за мама“ на пръв поглед звучи нежно. Но в същността си често е скрита форма на натиск, който все едно казва: „Направи го, защото аз искам, защото така трябва.“ Това не е покана, а изискване. Не е грижа, а принуда, замаскирана като любов. Когато детето яде, за да не разочарова, посяваме семето на бъдещ бунт – срещу храната, тялото и себе си.
Какво от червеното ниво помага?
Валидираме емоцията, която стои зад преяждането. Виждаме я, разпознаваме я. Приемаме я без да се стараем да упражняваме контрол над нея. Казваме си нещо като: “Не си просто лакома. В мен има гняв, болка, неудовлетвореност.” Признаването им е първата стъпка към избор и към разбиране какво наистина иска тялото. Най-вероятно не иска още храна.
Пренасочваме енергията. Червеното е сила. Можем да я вложим в движение, в творчество, в действие, което ни свързва с усещане за мощ, без да се самонараняваме чрез излишно хранене. Можем да си осигурим емоциите, от които се нуждаем, не чрез храната. Една от характеристиките на това ниво е волята и силата на характера. Имаме право да ги проявяваме градивно и жизнеутвърждаващо в дейности като спорт, доброволчество, кариерно развитие и на още много други места.
Имаме право на избор. Ако червеното казва „Яж! Сега!“, отговорът ни не е забрана, а пауза: „Добре. Мога, но ще избера дали сега, или след 10 минути, или дали изобщо.“ Това не е подчинение, а нова форма на контрол – вътрешен, не външен. “Ръката, която посяга към храната, е моя и стоп бутонът към нея ми е на разположение.”
Червеното ниво ни кара да искаме удоволствие. Насладата е важна. Няма да се лишаваме от нея. Но я избираме с уважение. Храним се с тяло, което обичаме, а не, което наказваме. Казваме си: “Гледай храната. Усети вкуса. Насити се не с обем, а с присъствие.”
Разграничаваме глада за храна от глада за признание. Червеното често вика: „Виж ме! Оцени ме!“ Но храната не може да даде истинско внимание. Само временно го симулира. Осъзнаваме този стимул и откриваме нови форми да се изявим и да получим оценка. Може би е време да спрем да ги търсим, там където ги изискваме и очакваме, и да пренасочим енергията си в нещо друго, ново и различно.
Знанието за червеното ниво дава обяснение за силните емоции и импулси, които ни връхлитат, когато посягаме към храна. Помага да не се обвиняваме, а да видим вътрешния си бунт, да го канализираме и изразим по нов начин. Червеното не иска да се подчини, но копнее да бъде забелязано и уважено. Когато разпознаеш глада му за сила, можеш да го обгрижиш, без да го храниш с излишък. Това е силата на съзнанието, което не потиска червената си природа, а я уважава, пренасочва и превръща в съзнателен избор.
4. Синьо ниво: Ред, контрол и моралност в храненето
На синьото ниво храната става регламентирана, обвързана с правила, дисциплина и идеята за правилно и грешно. Тук вече не ядем, само защото е вкусно, нито защото някой е вложил любов, а защото така трябва. Иби обратното – избираме да не ядем, отново защото така трябва. Синьото вярва в структурата, в границите, в това да си достоен, добър, да следваш установен ред.
Храненето става част от принципна система с конкретни правила. Издига се в култ правилният начин, който би могъл да изглежда като хранителен режим, подходящи часове, позволени и забранени храни, брой калории, препоръки от авторитети. Отклонението от тези норми води до вина, срам или усещане за неуспех. Възможно дори личен провал, а в някои случаи и за грях. Хапване между храненията се възприема като прегрешение, което изисква наказание – лишение, допълнителна тренировка или някаква рестрикция.
На синьото ниво ядем според система. Диета. Правило. Пост. Програма. Целта не е толкова удоволствие или споделяне, колкото усещане за контрол и достойнство. Често хората на това ниво казват: „Спрях захарта“, „Ям точно еди колко си калории“, „Следвам този режим от еди колко си години“.
Тук ценността на храненето не се мери само в калории или вкусове, а в това доколко си бил добър, достоен и по специфичен начин послушен. Храненето е подчинено на правила, било то здравословни, традиционни, културни или религиозни.
Често мотивацията не е гладът, а желанието да бъдеш на място, да си одобрен, праведен и правилен, да покажеш, че можеш да се контролираш. В тази рамка удоволствието от храната може да се отъждестви като слабост, а спонтанността – като заплаха.
Понякога всичко това води по-късно до стихийно преяждане, не защото няма воля, а защото системата е твърде стегната. Потиснатите желания се завръщат като непреодолим импулс. Колкото по-силен контрол, толкова по-силен бунт, но тук бунтът е вътрешен, тих, често последван от вина и нови обещания за още по-строг режим.
Всъщност, освен с храна, с какво храним себе си на синьото ниво?
С чувство за доблест, морал, правилност.
Човек усеща вътрешно удовлетворение, когато е спазил правилата – в случая, свързани с хранителни предписания. Това му дава усещане за стойност, принадлежност, ред. Храната става част от система на лична добродетел също както молитвата или дисциплината.
С чувство, че сме над желанията си.
Контролът над апетита се възприема като сила. „Аз не съм роб на стомаха си“, „Аз владея тялото си.“ Това усещане утвърждава вътрешна гордост и става част от човешката идентичност, но и носи риск от отчуждение от реалните нужди на тялото, както и заобикалящите ни хора и действителност.
С вярване, че така постъпваме по най-добрия начин.
Много хора на това ниво вярват, че спазвайки режим, се грижат за здравето си, за душата си, за своите близки. „Аз давам пример на децата си“, „Аз следвам пътя на пречистване“. Тази увереност наистина е ресурс, но само ако не се превърне в догма и не стане източник на самоосъждане и самотерор.
Колкото по-дълго се поддържа стриктният контрол, толкова по-голяма е вероятността да дойде момент на пробив. Често след диета или пост настъпва лавинообразна загуба на контрол, която обаче не е слабост, а нормален отговор на продължителна липса. Тялото и емоциите си искат своето.
Синьото ниво има ресурсите да помогне в тази ситуация.
Какво помага на това ниво?
С осъзнаването, че правилата не са по-важни от човека.
Правилата служат на теб, а не обратното. Когато хранителният режим започне да ни причинява стрес, изолация или страдание – значи сме преминали границата.
Разполагаме с вътрешни сили, с чиято помощ не само да спазваме стриктна самодисциплина, но и да ги употребим в това да си позволим да бъдем гъвкави в мисленето и поведението си, да проявяваме човешкото в себе си, а не перфектното. Имаме право да се радваме на храната, да се наслаждаваме на вкуса ѝ и да правим това без усилие.
Направи си един свободен ден седмично – не за да прекаляваш, а за да експериментираш.
Замени вътрешния надзирател с вътрешен грижовен глас. Говори със себе си милосърдно.
Избери едно правило, което в момента следваш автоматично и си позволи да го промениш за един ден. Просто наблюдавай какво ще се случи.
Избери един свой хранителен ритуал, който обезателно да запазиш, но го пречисти от строгост. Прави го, защото душата ти го иска, а не защото умът ти го налага.
Връщаме гъвкавостта в структурата и добавяме живот към системата.
Ако тялото ти поиска закуска извън обичайното време – изслушай го. Ако един ден отидеш на гости и се отклониш от режима – позволи си това да бъде радост, а не грях. Гъвкавостта не руши структурата, прави я дори по-устойчива.
Поглеждаме отвъд вината.
Гладът и желанията не са грешка. Те са сигнал. Ако посегнеш към храна от емоционална нужда, вместо да се нападаш с тежки думи, можеш да се запиташ: „От какво имам нужда всъщност?“ И да се отнесеш към себе си с любопитство, с разбиране, а не с наказание.
Намираме по-мек вътрешен авторитет.
Заменяме трябва с искам или мога и по този начин. Учим се да се доверяваме на тялото си, не защото то знае повече, а защото е част от нас и ние сме част от него. Това е грижовно лидерство отвътре. То не е дресура, а сътрудничество и партньорство.
Продължаваме навиците си без фанатизъм.
Можеш да запазиш благодарността, свещеното отношение, подредената трапеза. Можеш да се молиш или да благославяш храната. Но нека това бъде израз на връзка, а не изискване. Ритуалите са път към свързаност, не към вина.
Свобода от перфектността.
Синьото обича съвършенството, но съвършеното тяло и съвършената диета са илюзии. Истинското съвършенство е в приемането на несъвършенството. Позволи си човешкото в себе си. Това също е духовен път.
Синьото ниво ни показва защо търсим сигурност в правилата. Помага ни да разпознаем кога режимът е израз на грижа и кога вече е форма на вътрешно насилие. Дава ни език, с който да разберем себе си, когато се критикуваме, обвиняваме или се проваляме според високите си стандарти.
Знанието за синьото ниво носи свобода – защото ни напомня, че не сме лоши, когато ядем различно. Помага ни да върнем състраданието в реда. А това е път към здраве, което не е просто тънка талия или ниски килограми, а дълбоко, топло, истинско усещане за връзка със себе си.
Следва втора част с разказ за следващите 4 нива на спиралната динамика и връзката им с храната и храненето.
Ако темата за спиралната динамика те докосва, имаш място в курса по спирална динамика „Отвъд очевидното“ , където ще разгръщаме още по-дълбоко вътрешните модели, управляват нашите избори, отнасящи се многобройни теми от живота.
