от Albena Slavova | авг. 24, 2026 | ефективност, коучинг, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, Откровено за коучинга
Днес буквално всеки втори, който работи в областта на личностното или бизнес развитие, нарича себе си коуч и предлага на аудиторията си коучинг похвати. Но в свят на безброй гурута, обещания за незабавна промяна и бърз успех истинският коучинг има нужда от светлина, от това да бъде видян, разпознат и разбран точно такъв, какъвто е.
В тази статия ще погледнем на коучинга не като на самостоятелна професия, а като на похват, който може да обогати работата на професионалисти, които работят с хора.
Статията е насочена преди всичко към психотерапевти, HR специалисти и ръководители на НПО, но може да бъде интересна и за други, чиито роли и задачи се доближават до тези области.
Хората, с които тези професионалисти работят, получават от тях знания, насоки и препоръки. Разбират ги, приемат ги и въпреки това често не стигат до действие в набелязаната посока или мотивацията им за това стига само за част от пътя.
А когато резултатът не отговаря на очаквания, професионалистът увеличава усилието и приноса от своя страна с още препоръчани знания, съвети и решения. Така понякога разстоянието между „знам“ и „правя“ вместо да се скъси, става още по-голямо.
Коучингът е мостът от знание към действие. Той връща на човека авторството върху собствените му решения какво, кога и как да направи. Оставя му отговорността всяка стъпка по пътя да бъде съобразена с неговия номер обувки, вместо да го кара да влиза в обувките на някой друг.
Този подход не отнема от професионалната експертиза. Напротив, добавя към нея пространство, в което човекът отсреща взема самостоятелни решения и действа, съобразно собствената си индивидуалност.
Когато присъства личният избор, се увеличават и мотивацията, и постоянството по пътя към целта. Приносът на специалиста е уважен, а самият той – защитен от разочарованието да дава повече, без да вижда резултат от това.
Коучингът като похват в работата на психотерапевта
Психотерапията и коучингът имат различни цели и различен фокус. Коучингът не е вид терапия. Той не лекува травми и психологически болки, не се връща в миналото, за да търси причините за тях. Фокусът му е върху настоящия момент и върху бъдещите възможности пред човека.
Тогава резонно възниква въпросът: как би могъл коучингът да бъде полезен на психотерапевта?
Понякога в терапевтичния процес идва момент, в който човекът вече е осъзнал и възприел нещо важно за себе си. Но осъзнаването само по себе си не винаги води до промяна.
Именно тук коучингът дава на психотерапевта още един инструмент като мост от осъзнаването към действието.
Коучингът може да добави друг тип разговор и структура в диалога, които насочват човека не само към осъзнаване, но и към личен избор и предприемане на действие.
Това може да се случи чрез коучинг инструменти, използвани в рамките на психотерапевтичната сесия, или чрез една или повече, отделна коучинг сесия в друг, предварително уточнен момент.
Коучингът като похват в работата на HR специалиста
В работата на HR специалиста има много ситуации, в които нито знанието, нито добрата препоръка или решение са достатъчни. Разговорът за развитие може да е проведен, обратната връзка – дадена, възможностите да са очертани, а промяната в поведението така и да не се случи.
То започва тогава, когато самият човек открие смисъл и се ангажира със своята необходима промяна. Тук коучингът може да промени посоката на разговора от даване на решения към създаване на пространство служителят сам да открие възможностите и ресурсите, да направи своя избор и да поеме отговорност за следващите си действия.
Това е особено ценно при разговори за развитие, обратна връзка, кариерно израстване, промяна в поведението или трудности в работата с екипа.
Коучингът може да бъде част от ежедневния инструментариум на HR специалиста, но и да се прилага като отделен формат чрез ясно разграничени коучинг сесии.
Коучингът като похват в работата на ръководителя на НПО
В работата на ръководителя на НПО има много идеи, каузи и хора, които искат да променят нещо. Но между добрата идея и реалното ѝ осъществяване често стои един важен въпрос: кой ще я превърне в действие?
Ръководителят лесно може да се окаже човекът, който движи всичко. Създава, организира, решава, напомня, мотивира и пр. Така обаче инициативата и отговорността постепенно се преместват към него, а екипът започва да разчита все повече на неговото участие.
Коучингът има силата да промени тази динамика. Вместо ръководителят да дава готови решения и указания, би могъл да отваря пространство хората сами да формулират идеи, да поемат ангажименти и да намират своите начини и ресурси да ги реализират.
Така коучингът подкрепя не само отделния човек, но и културата на споделена отговорност в организацията.
Тук има още една интересна пресечна точка. В Спиралната динамика коучингът се разполага на т.нар. зелено ниво, където са ценности като равнопоставеност, сътрудничество, емпатия, включване и уважение към индивидуалността. Това са ценности, които естествено присъстват в мисията и работата на много НПО. Затова между коучинга и НПО сектора има особена ценностна близост и добра основа за взаимно допълване.
И тук, коучингът има възможност да бъде част от всекидневните похвати на ръководителя или да се прилага чрез отделни, ясно разграничени коучинг сесии.
🌿
Понякога и най-добрият специалист може да се почувства като в слънчево затъмнение. Светлината на неговата експертиза е там, но не достига до човека отсреща. Знанието е налице, опитът е налице, добрите намерения – също, но между тях и реалната промяна остава сянка.
Коучингът може да бъде начин тази сянка да се отмести. Не като отнеме светлината на експерта, а като помогне тя да бъде насочена така, че човек да види своя път и да започне да прави своите крачки по него.
Изучаването и практикуването на професионален коучинг са в основата на програмата „ФАР“. Следващият поток на обучението започва през февруари 2027 г. Сега е моментът да го планирате и да се запишете рано.
от Albena Slavova | юли 27, 2026 | ефективност, коучинг, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, Откровено за коучинга
Когато започнах да натрупвам необходимите 500 часа, не си поставих за цел просто да отговарям на изискванията за PCC. Поставих си за цел да бъда коуч, на когото бих доверила самата себе си.
Когато тръгнах по пътя към PCC сертификацията на ICF, знаех, че трябва да натрупам 500 часа коучинг практика. Записвах в професионалния си дневник всяка сесия и час, но не ги броях.
Съзнателно не правех това. Така продължи няколко години. Сумирах часовете едва накрая, когато подготвях заявката си за сертификацията.
Когато разкажа това, то буди недоумение. Истината е, че през цялото това време аз виждах хората в своите клиенти, а не часовете, които ще ме отведат до желания сертификат.
Това бяха хора, които ми се доверяваха във важен момент от живота си и с които извървяхме заедно част от техния път. Не исках и не можех да превърна хората, личностите, техните истории в бройки. Съзнателно отказах да гледам на всеки от тях като средство за приближаване към PCC.
ICF дава свобода как да бъдат натрупани необходимите 500 часа. Те могат да бъдат проведени между колеги в т.нар. peer coaching, а могат да бъдат и с реални клиенти.
Още в самото начало направих своя избор моите часове да бъдат с клиенти в моята практика. Не защото така изискваше ICF. А защото така изискваше моят вътрешен стандарт.
Отнасям се с уважение към сесиите в peer coaching и съм се включвала в такива, докато траеше моето обучение. Тогава забелязах, че в тях съвсем естествено присъства колегиалната подкрепа, защото клиентът е и коуч. Познава спецификите на работа и протичане на една сесия, с което дори подсъзнателно прави сесията, една идея по-синтетична.
Моят стремеж беше да се уча от живота. От истинските срещи. От доверието на клиентите, което не се получава автоматично, а се изгражда. От отговорността да бъда до един човек, който ми е поверил не просто своя цел, а част от съдбата си.
Днес зад гърба си имам вече повече от 1000 часа реална коучинг практика и гледам към тези 500 часа с дълбока благодарност.
Те ми дадоха разбирането, че изискването да са толкова не е случайно, а е възможност за развитие на две неотменни качества на професионалиста: отдаденост към коучинга и постоянство в работата.
Разбира се, сертификатът беше важен. Но най-ценният резултат от тези 500 часа не беше документът, който получих.
Докато натрупвах опит, професионалистът в мен постепенно се изграждаше, а самата аз израствах като личност.
Професионализмът не се роди в деня, в който получих сертификата за PCC. Той узряваше, както зрее плод. В слънчеви и облачни дни. Под дъжд и вятър. Понякога нараняван от град.
Сесия след сесия. Среща след среща. Разговор след разговор. Човек след човек.
Може би именно затова днес еднакво обичам да бъда и до клиентите си, и до бъдещите коучове като преподавател. Защото вярвам, че двете вървят ръка за ръка. Коучингът променя живота на човека, дошъл като клиент.
Но не по-малко променя живота на човека, който избира да го изучава. Затова в „Коучинг фар“ не се стремя просто да подготвям хора за сертификация.
Това е една от най-важните идеи, които предавам и на бъдещите коучове. Уча ги да изграждат професионална автентичност. Да развиват присъствие. Да бъдат търпеливи към собственото си израстване.
Да не се стремят просто към дипломирането си като към следващия сертификат, а към това да се превърнат в професионалисти, на които самите те биха се доверили.
Говоря и за това как реалните клиенти достигат до своя коуч. Не чрез натиск. Не чрез агресивен маркетинг. Не чрез обещания. А чрез начина, по който присъстваме в света и това, което излъчваме в него.
Тази идея нарекох маркетинг на присъствието, защото вярвам, че начинът, по който един коуч достига до хората, не може да бъде различен от начина, по който присъства в коучинг сесията.
Вече съм сигурна защо избрах да нарека обучението си „Коучинг фар“.
Фарът не брои корабите, които минават край него. Той просто стои на мястото си. Не ги спира. Не им казва накъде да поемат.
Свети. Когато някой има нужда от неговата светлина, я намира.
Може би това е истинското майсторство. И на фара. И на коуча.
Ако днес отново трябваше да тръгна към онези 500 часа, бих извървяла същия път.
Не заради сертификата. А заради човека, в когото този път ме превърна.
от Albena Slavova | май 12, 2026 | коучинг, личностно израстване, Откровено за коучинга
Защо в България произнасянето на думата коучинг предизвиква повдигане на веждата?
Странен факт е, че и на изток, и на запад от България коучингът е много по-разпознаваем и използван. По нашите земи обаче му подхожда индианското име Липсващия елемент. Само че не става дума за романтиката на Майн Рид, а за много сериозни неща от реалността ни.
Дълго съм разсъждавала върху този феномен. И като коуч, който всеки ден практикува в България, и като човек, израснал сред същите мисловни филтри. Според мен отговорът се крие в някои специфични особености на нашата народопсихология, които действат като защитен механизъм. А също и като буфер срещу напредък, задържащ в зоната на комфорт на привидната мъдрост.
Тази статия е за онези, които са готови да свалят бронята на подозрителността. Пиша я без да поставям диагноза, но и без да си затварям очите пред (не)способността ни да се доверяваме, да се развиваме и променяме. Като личности и като общество.
Езиков патриотизъм
У нас, щом се произнесе „коучинг“, една от неизбежните, почти първосигнални реакции си остава езиковата отбрана. Още преди да са попитали „Какво е това?”, отправят критика с: „А защо с тази чужда дума? Нямаме ли си българска?“.
Зад тази загриженост за езика често стои смесица от културна несигурност и непознаване както на същността на коучинга, така и на естествения начин, по който езикът се развива. Понякога в защитата на чистия роден език започваме да се държим като по-светци и от Свети Георги, размахвайки меча на родолюбието срещу всяка нова дума. А истината е, че езикът, като жив организъм се развива. Не само допуска, но и има нужда от заемки, за да назовава новите идеи, явления и професии, които времето неизбежно ражда.
Отхвърляне, отричане, заклеймяване
Ако не разбираме нещо или не можем да го проумеем, защото е извън обхвата на досегашния ни опит, най-лесният изход е да го отречем и заклеймим. Това не е просто несъгласие, а опит да заличим съществуването на различното и новото.
Както е казал шопът, изправен пред жираф: “Е, те такова животно нема!”. В този фолклорен абсурд се крие цяла философия на оцеляването. Ако нещо не се вписва в моя двор, значи то е измама или посегателство. Това отричане е нашият начин да си спестим дискомфорта от признанието, че светът е станал по-голям, отколкото сме готови да приемем.
Идеологическо недоверие
В култура, тренирана да се пази от идеологическа пропаганда, фалшиви обещания и кухи лозунги, всяко вдъхновяващо послание за вътрешна промяна, каквато е заложена в коучинга, по подразбиране буди подозрение. А след него автоматично се активира своеобразен национален имунитет на скептицизма.
За много хора коучингът звучи като поредната форма на скрита манипулация или вносен оптимизъм. Естествено възникват въпроси като: „Какво всъщност се опитват да ми продадат?“ или „Къде е уловката?“ като защитна стена срещу нови разочарования.
Инфлация на истината
Живеем във време, в което всеки с достъп до интернет може да се обяви за експерт, гуру и дори коуч (без да има нищо общо с коучинга). Това масово самопровъзгласяване на специалисти предизвика една специфична и опасна инфлация на истината и морала.
В очите на масовия потребител е почти невидима разликата между международно акредитиран коуч професионалист, псевдо коуч или инфлуенсър, създал мотивационно съдържание в YouTube. Когато социалните мрежи заливат с фалшиви решения и вълшебни хапчета, хората естествено се бронират с пренебрежение.
Необходимост от контрол
В нашата култура често се сблъскваме с един парадокс. От една страна, притежаваме силно изразен индивидуализъм, който ни дава самочувствието, че разбираме от всичко. От друга – изпитваме подсъзнателна потребност да следваме чужди повели.
Коучингът, в своята същност, не предлага готови рецепти, нито гаранции за успех. Затова той често изглежда рискован в очите на народ, който искрено цени свободата си, но е обвързан исторически с преклонение пред чужда воля.
Уязвимост
В българския модел на мислене се гледа на търсенето на помощ и подкрепа като на акт на слабохарактерност и лично поражение. Работата с професионален коуч често се възприема като мълчаливо признание, че „нещо не ми е наред“. Тази уязвимост предизвиква срам и ни кара да крием вътрешните си конфликти зад маската на привидна стабилност, вярвайки, че истински успешният човек е длъжен да бъде неуязвим и постоянно силен. Опираме се на многовековния си стоицизъм, мълчаливо търпение и приемане на болката.
Недоверието в себе си
Недоверието към коучинга не е насочено само към него, а всъщност е форма на недоверие към собствената ни вътрешна автономия. В контекста на народопсихологията ни това се проявява като наследена през поколенията ниска самооценка.
Като едно тихо, вкоренено в детството усещане, че не знаем достатъчно, че не сме достатъчно добри, каквото и да правим. Вътрешно си знаем, че винаги ни трябва някой „по-голям“, който да ни покаже правилния път. Когато човек е убеден, че отговорите са винаги извън него, идеята на коучинга му изглежда абсурдна.
В тази статия аз не вдигам меч срещу змея на отричането, за да го убия. Моята цел не е да го побеждавам или да споря с него, а да го опитомя. Искам да предложа светлина там, където страхът от непознатото е създал сенки, и да заменя надменността на „знаещия“ с любопитството на изследователя.
Коучингът не е чуждо тяло в зеницата на националния ни поглед. Той е колкото актуален и в тон с времето, толкова и древен, колкото е нашата история. Ако го приемем, няма да обезценим онова, което българската ни душа тачи като свидно и родно. Напротив. Висша форма на родолюбие е да ставаме все по-осъзнати за собствените си ограничения, по-освободени от критикарство и по-отговорни към собствения си живот.
Професионалният коучинг не е магическо заклинание за щастие, а етичен ангажимент към истината. Той е упование да вярваме на собствения си глас в свят, препълнен с чужди гласове.
Като коуч, а вече и ментор, и преподавател, моята мисия е именно тази: да подкрепям онези, които дръзват да погледнат над хоризонта си, за да открият, че пътят отвъд него започва в тях самите. Така, когато превърнем непознатото в учебна зона, змеят спира да бъде заплаха и се превръща в пазител на нашата лична сила.
от Albena Slavova | мар. 6, 2026 | коучинг, личностно израстване, Откровено за коучинга, реализация
В последните години идеята за учене през целия живот се превърна в един от най-силните културни феномени на нашето време.
Курсове, семинари, обучения, програми за личностно развитие. Възможностите за учене са повече от всякога. Хората четат, включват се в обучителни курсове, участват в групи, търсят нови гледни точки. Те се стремят да разберат себе си по-добре, да разширят хоризонтите си, да намерят нова посока в професионален или личен план.
И в това има нещо наистина красиво. То говори за изконния ни човешки стремеж да израстваме, за желанието ни да живеем по-добре.
Да не оставаме там, където сме.
Да ставаме по-добри.
Да откриваме нови възможности в себе си и в света.
Този импулс за постоянно учене обхвана едновременно не едно поколение от хора, които не приемат живота като нещо завършено и фиксирано, а като процес на постоянно разгръщане.
Но паралелно с него постепенно започва да се появява и едно по-тихо усещане, че нещо не е както бихме искали, въпреки целия учебен устрем.
Усещането, че въпреки всички обучения, дипломи и сертификати, въпреки новите знания и осъзнатост, нещо съществено остава непроменено. Не просто нещо. Животът ни си остава същият.
А това предизвиква вътрешен конфликт между реалността и желанията, усещане за неудовлетвореност и тревогата, че не е ясно какво ги поражда.
Капанът на двуизмерното развитие
В контекста на ученето през целия живот развитието действително се случва. Но често то остава в една специфична двумерна плоскост.
Първото ѝ измерение е знанието на новите концепции, модели и разбирания, които усвояваме.
Второто измерение е вдъхновението от прозрението, че е възможен друг начин на живот.
Това може да бъде много мощна комбинация. Но понякога тя е илюзорна.
Защото може да създаде усещане за движение, растеж и промяна, които в действителност никога не се случват. Когато развитието остава само в тези две измерения, постепенно в живота на човека се появява едно трудно назовимо чувство.
То не идва веднага. Не се появява след първото обучение.
Нито след второто. Появява се по-късно.
След още една програма.
След още един семинар.
След още едно вдъхновяващо преживяване.
И тогава човек започва да усеща нещо странно. Той знае повече.
Разбира повече. Вижда себе си и живота си по друг начин.
Но когато се огледа в огледалото на реалността си, открива, че структурата на живота му почти не се е променила. Работата е същата. Достигнала е предела на възможностите, които предлага. И дори да има кариерно израстване, вътрешната пустота не се запълва.
Взаимоотношенията са на същото ниво. Посоката във всекидневието е същата. Дори ако е обходил половината свят. Потенциалът е по-осъзнат. Но остава до голяма степен неразгърнат.
И тогава се появява едно смущаващо вътрешно противоречие. От едната страна стои убеждението за развитие и надграждане. От другата – усещането за застой, безсмислие и липса на радост.
Когато вдъхновението не е достатъчно
Това преживяване често поражда объркване. Понякога дори вина или друг вид авторегресия.
„Може би не съм усвоил достатъчно това, което съм научил.“
„Може би трябва още да уча.“
„Може би следващото обучение ще бъде различно.“
„Може би другият преподавател, ментор или експерт ще ми даде, това, от което имам нужда.“
И така започва едно лутане от програма към програма в търсене на липсващия елемент. Без него човек може дълго време, понякога цял живот, да продължава да се развива интелектуално.
Да натрупва знания. Да обогатява разбирането си за света. Да постига материален успех или висок статус. Но вътре да остава същият копнеж. Същата пустота от това, че нещо важно липсва.
Тогава развитието започва да прилича на движение в кръг.
Нов курс.
Нова идея.
Ново вдъхновение.
И после отново връщане към изходната точка. Това не означава, че ученето е безсмислено. Означава само, че в него липсва още едно измерение.
Оста Z: Третото измерение на смисъла
Това липсващо измерение може да се опише като оста Z – третото измерение на личното и професионалното развитие. Ако знанието и вдъхновението създават двуизмерна плоскост, то оста Z добавя нещо съвсем различно. Придава дълбочина на смисъла и височина на посоката.
Придава задълбоченост и извисеност. Именно с тях започва истинската промяна.
Оста Z е мястото, в което развитието престава да бъде само функция на мисълта и започва да се превръща в движение на самия живот.
В този момент знанието и вдъхновението вече не са само преживяване. Те започват да се превръщат в реалност.
Мащабиране: От знание към съзидание
Разсъждавайки върху тази липсваща трета ос, постепенно започнах да формулирам едно понятие, което нарекох мащабиране.
Същинската промяна започва, когато се променя самият мащаб на живота. Когато човек излезе от двумерната му плоскост и навлезе в друго, по-дълбоко измерение.
Точно това наричам мащабиране. То не означава просто да научиш още нещо. Нито само да израснеш кариерно.
Мащабирането означава да откриеш онова едно нещо, което дава ясна посока, цел и ускорение на живота. То пробужда действие.
А неговото гориво са смисълът и мисията, вложени в него.
В този момент човек започва да изгражда нова реалност. Не само за себе си, но и за другите, защото приносът към света става естествена част от пътя.
Идеята и разбирането ми за мащабирането ме свърза още по-силно с коучинга. Коучингът е една от малкото професии, в които трите оси на развитието съществуват едновременно:
придобиване на знание,
вдъхновение като вътрешно състояние,
постоянен смисъл.
Триединството в коучинга
В коучинга се вплитат в триединство:
личностното развитие на коуча,
професионалното му усъвършенстване
и способността да подкрепя развитието на други хора.
Коучингът не е просто един от многото случайни инструменти или банални техники. Той е професия със структура, етика, стандарти и ясно очертан път на развитие.
В международната практика този път е структуриран чрез стандартите на International Coaching Federation (ICF) – най-голямата професионална организация в света на коучинга.
Тази рамка очертава естественото израстване на коуча през различни нива на майсторство. Този път не е просто поредица от сертификати. Той е процес, в който човек развива едновременно:
професионални умения
вътрешна зрялост и мъдрост
и способността да подкрепя трансформацията на други хора.
Затова коучингът е едно уникално пространство, в което развитието по оста Z може да се случи едновременно на личностно, професионално и духовно ниво. Именно тук вътрешното търсене на смисъл започва естествено да се превръща в реален професионален път.
Перспективата на професионалното обучение по коучинг Level 2 ICF
Точно в тази перспектива създадох обучението „Коучинг фар“.
Това е професионална програма по коучинг, изградена по стандартите за Level 2 на ICF, която съчетава условия за:
дълбока личностна трансформация,
сериозна професионална подготовка
и възможност за международна сертификация АСС или PCC ICF.
Това е сериозен залог за третото измерение в живота.
Пилотната група на „Коучинг фар“ започва на 23 март.
Групата ще бъде малка, за да може процесът да бъде истински задълбочен, а вниманието ми към всеки участник – лично и ангажирано.
В нея каня хора, които усещат липсата на третото измерение в живота си. Хора, които не искат да се примирят с двуизмерността му.
Ако разпознаваш в себе си нуждата от мащабиране, едно от местата в тази група може да бъде твоето.
Заеми своето място. И добави липсващото измерение в своя живот.
от Albena Slavova | фев. 11, 2026 | живот без бърнаут, коучинг, лично, личностно израстване
Днес получих подарък кашон с 11 книги. Десет от тях са за логотерапията. Учението на Виктор Франкъл за смисъла. В същия ден, в който в цялото ни обществено пространство продължава да ечи трагедията на шесторното убийство. Продължава програмата на безкрайния политически театър на абсурда, а социалните мрежи са въртоп от думи, но и от тежкото, лепкаво мълчание на една уморена интелигенция.
Прелиствайки тези книги, се изпълних с дълбока благодарност, а също така и разбрах нещо болезнено. Ние в България преживяваме бърнаут на духа. С другия, обичайния, професионалния, или безумно го приемаме за норма, или непохватно се борим с него. Но с прегорелия си дух … Не!
Бърнаут на духа не е умората от многочасовия, монотонен работен ден. Бърнаут на духа настъпва, когато лошите новини станат толкова много, че вътрешният ни бушон изключва, въпреки че не спираме – да реагираме, да коментираме, да се тревожим.
Само че вътрешният ни бушон е изпушил и сме на тъмно. Там, вътре, където светлината е равносилна на живот.
Спираме дори да мечтаем. Съвсем осъзнато. Какви мечти в такова вълче време на оцеляване. Затваряме се в черупките си. Наблюдаваме воайорски как някой друг все още се опитва да държи фенера запален.
Усещам вашето мълчание. То тежи. Понякога в него провиждам обвинение: „Как можеш да говориш за коучинг, за Ниво 2, за майсторство, когато светът ни се разпада?“
Но истината е, че аз не заравям глава в пясъка. Аз съпреживявам всяка трагедия. Всеки обществен и политически трус разтърсват и мен. Но също така знам, че именно в най-големия мрак ни е нужен Активен Смисъл, за да не се превърнем в чудовища или кухи черупки.
Злободневието се превръща в капан за души. Нашите прегорели души. Когато обществото ни е в екзистенциален вакуум, ставаме мнителни. Започваме да правим напук. Когато нещо е забранено, го искаме. Когато ни се предлага път към свобода и развитие, го подминаваме с цинизъм.
Този цинизъм е щит. Ако се съгласим, че има смисъл да учим и да ставаме по-добри хора ( защо не и коучинг специалисти в т.ч.), това означава да поемем отговорност. А отговорността е последното нещо, за което имаме сили в състояние на духовен бърнаут.
Франкъл, който е оцелял в концентрационните лагери, подготвя своите трудове не в моменти на спокойствие, а сред най-нечовешкия ужас. Той ни учи, че смисълът не е лукс за мирни и спокойни времена.
Смисълът е стратегия за оцеляване.
Моят „Фар“ е вашето право на светлина.
Моето обучение, което стартира на 23 март, не е просто професионален курс по коучинг.
За мен то е акт на съпротива срещу мръсотията и нихилизма. Не ви предлагам да избягате от реалността. Предлагам ви да изградите вътрешна устойчивост, която е по-силна от външния хаос.
Майсторството в коучинга е майсторство на присъствието и отговорността. Да можеш да чуеш човека срещу теб, когато целият свят крещи. Да намериш ценното в пепелта. Ако престанем да се стремим към това, ние преставаме да бъдем онази интелигентна част от обществото, за която се смятаме. Ставаме просто наблюдатели на собствения си залез и разпад.
Ще бъда болезнено откровена с вас. Миналата есен, когато един мой проект остана нечут, сърцето ми се сви. Почувствах се излишна. Честно казано не за първи път. Помислих си, че може би българите сме племе, което обича да страда в бурни спорове, вместо да израства активно с мисъл. Днес, пред лицето на новите трагедии, този мой страх се завръща.
Но тези 11 книги на бюрото ми ми напомнят за нещо друго. Те са подарък от клиентка, която реши да учи логотерапия паралелно с моя курс. Една запалена искра. Един човек, който избра да има съдържание и смисъл, не да бъде черупка.
Ако днес се чувствате потиснати, ако политическата и емоционална нестабилност ви карат да искате да се откажете от плановете си, какво печелите?
Животът минава. Той няма да ни изчака да станем стабилни, за да ни даде право на смисъл. Ние сами трябва да си го вземем.
Не ви каня да се запишете на курс, за да запълните бройка. Каня ви, за да не позволим на духовния бърнаут да спечели. Трябват ми още трима спътници, които вярват, че майсторството е единственият ни достоен отговор на посредствеността и насилието.
Знам, че много от вас четат това в прикритие. Знам, че някои може би изпитват дори злорадство пред моята уязвимост. Но знам и че сред вас са тези, чиито ценности са като моите ценности. Тези, които ги боли точно толкова, колкото и мен.
Имаме право да превърнем това страдание в постижение и кажем „Да“ на живота, въпреки всичко.
Вратата към новия коридор е отворена до 23 март. Не за да избягаме от света, а за да се върнем в него по-силни, по-цели и по-смислени.
Защото ако ние не държим светлината, то кой?
от Albena Slavova | ян. 26, 2026 | коучинг, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, Откровено за коучинга
Ако си задаваш този въпрос, вероятно бързаш към отговора му. Затова няма да те бавя с увод, а направо ще пристъпя към същественото.
Можеш веднага да приемеш, че, за да си коуч, е необходимо да ти харесва да работиш с хора, да си емпатична личност и да имаш стремеж към постоянно учене и развитие.
Това е базисът, отвъд който са важни още редица лични качества, които много вероятно да притежаваш без да подозираш, че не само биха ти свършили работа, а могат да са твоят летящ старт в коучинга.
Ще се съгласиш ли с мен, ако кажа, че ние, съвременните хора, сме свикнали да влизаме в роли? Така живеем. Обличаме костюма на експерта, маската на мениджъра или униформата на служителя. Но … Има и една група хора, които носят в себе си нещо различно. Хм. Сега изведнъж си спомних за “Летящите хора” на Валери Петров.
Те не просто търсят нова работа. Те търсят възможност тяхната природа най-после да спре да бъде странна и да се превърне в професионален актив. Не в актив. Да се превърне в икигай. В страст. В делото на живота им.
Ето белезите на човека, за когото коучингът не е просто избор, а естествено продължение на личността им.
- Знаеш, че не си като другите
В компания, където всички се надвикват и надпреварват да говорят, където всеки едва дочаква ред, за да каже: „Аз на твое място…“, ти си този, който замълчава не от липса на мнение, а от липса на порив да го натрапваш.
- Умееш да създаваш естествена среда за споделяне
Ако често разбираш, че хората предпочитат да говорят за нещо важно или лично с теб, а не с друг, това не е случайност. Сигурно притежаваш умение да създаваш общо пространство, да съхраняваш поверителността на споделеното, да слушаш с внимание, да мълчиш деликатно и съпричастно.
- Търсиш чистотата на смисъла в нов професионален контекст
Може би имаш зад гърба си много професионални постижения, но усещаш, че корпоративните цели и резултати вече не са така важни за теб. Откриваш един специфичен, различен елемент на удовлетворение в това да видиш светването на очите у другия и да почувстваш добавената стойност в живота си, дори само, като му дадеш подкрепа и разбиране.
- Вярваш в идеята за дългото бягане
В епохата на бързите схеми и лесните решения, ти си от немногото, които вярват в силата на процеса. Знаеш, че истинската промяна изисква време, задълбоченост и етика. Привлича те идеята да развиеш майсторлък в нещо, което се учи и надгражда цял живот. Такъв майсторлък, в който времето работи за теб, а не срещу теб.
- Имаш просветителски дух
Има една шепа хора с възрожденски дух, сред които сигурно можеш да се причислиш и ти. Те виждат, че средата в България е залята от масов песимизъм и липса на визия, но вярват, че промяната на индивидуално ниво е начинът тази промяна да се случи и на глобално.
Знаеш ли, мисля си да спра дотук.
Не защото няма още качества, а защото тези са достатъчни, за да се разпознаеш или да се отдръпнеш честно.
И тук, в края на статията, ми идва да променя малко въпроса.
Сега бих го поставила така:
Какви качества са необходими, за да станеш Истински коуч.
Мисля си, че ти вече подразбираш отговора му.
Много вероятно е той да ти казва, че
Ставаш. Имаш талант да бъдеш.
Останалото се шлифова.
С търпение и страст.
С учене и опит.
Стъпка по стъпка.
Нека ги извървим заедно.
Навреме си за началото в този път.
Каня те в професионалното си обучение по коучинг.
За да стане твоят талант твой икигай.
