Имало едно време една жълта лястовичка. Тя се била излюпила такава и никога и през ум не ѝ било минавало да иска да бъде друга. Нейното най-естествено състояние било да е жълта. Полетът ѝ се получавал жълт. Чирикането ѝ било в същия цвят. Даже постоянното ѝ настроение било пак такова. Другите лястовички се отнасяли безразлично към жълтите пера на своята позната. Това не им пречело, но леко ги дразнело и те предпочитали да не ѝ обръщат внимание.

Жълтата лястовичка много искала да узнае предназначението на своя уникален цвят. Иначе той би бил безполезен, както и тя самата. Тя не можела да живее просто така, като онези лястовички, които щастливо гонели комари. Трябвало да узнае смисъла.

Решила първо да потърси отговора при своите. Те са черно-бели и това им подхожда. Вероятно знаят ползата да не са в друг цвят.

Жълтата полетяла редом с една от тях и я помолила да ѝ обясни смисъла на черно-бялото, но тя без въобще да чуе за какво става дума, започнала да дърдори:

– Хайде, давай, давай, хвърчи по-бързо! Айде де! Гледай каква муха! Ама че работа! Врабечето я изяде. Хубаво, нека се радва! Не знае какви мухи има в Африка… Какви ги ловим ние там!

А тука заради някакви глупави врабчета, които ни подяждат, не мога да размахам крила като един истински щъркел…

А, Жълтата, ти къде отиде? За какво питаше? Хм, сигурно си намери някоя вкусна пеперуда и изчезна, а ми се пишеше приятелка! Следващия път, като ме попита нещо, няма да й отговоря!

Жълтата в това време вече била далече. Не намерила отговор от своите, но има и други в черно-бяло. Наблизо живеел един чужденец – пингвин. Всички говорели за него, че е птица, но той не лети, а ходи замислено напред-назад. Облечен е във фрак. Дрехите му са едни такива, двуцветни, изгладени, елегантни. Ето, точно той би трябвало да знае най-добре своето черно-бяло предназначение. Жълтата лястовичка кацнала до него, учтиво поздравила чужденеца. Разказала му за своите терзания и попитала:

– Какво е най-ценното в това да се живее в черно-бяло? – Пингвинът престанал да се клатушка, спрял на място и отговорил с авторитет.

– Аз съм тенор! Мое професионално задължение е да изглеждам безупречно! – ала на лястовичката това не ѝ било достатъчно и искала да разбере повече.

– Когато се изморявате да бъдете безупречен тенор, какво правите тогава? – и сама се удивила от отговора.

– Има такива моменти. В детството си мечтаех да стана цирков артист и да ходя на ръце. Затова понякога, когато съм сам, правя точно това. В края на краищата имам нужда, макар и за няколко минути, да престана да бъда тенора Пин-Гвин и да стана акробата Гвин-Пин. Т.е. да обърна всичко с краката нагоре – от професията до името си.

О! Но много Ви моля, това да си остане между нас. Не казвайте на никого! – изведнъж се запритеснявал пингвинът.

Разбира се, че не би разказвала жълтата лястовичка, но не такъв отговор търсела. Затова полетяла нататък, за да си поприказва със свраката. Известно е, че тя винаги е много словоохотлива. Освен това се издокарва в черно-бял стайлинг и знае всякакви новини. Интересно е да се чуе мнението ѝ за живота в черно-бяло. Тъкмо долетяла при нея Жълтата лястовичка, не успяла още да зададе своя въпрос, свраката я изпреварила:

– 5000 евро! Ако искаш да ми вземаш интервю, това е цената ми! Вие всички от жълтата преса сте едни и същи! Омръзнали ли сте ми! Винаги първият ви въпрос е един и същ: “Когато в младостта си работехте като сервитьорка, за какво мечтаехте?”

За какво, за какво!? За бакшиши, разбира се! “А по-късно, когато станахте бизнес дама и бизнесът ви стигна небесата, запазихте черно-белия стайлинг на сервитьорка. С какво е свързано това?” О, господи, само аз си знам каква скръндза съм и как тайно събирам всичко непотребно, особено което блести. А колко по-добре щях да съм, ако не беше така… Питаш ли ме дали ми е лесно? Как се чувствам в тези стари сервитьорски дрехи? Защо никой не се интересува? И на мен ми се иска да съм с такива златни перца като твоите. Аз вас от жълтите вестници не ви понасям! Но без вас не мога да поддържам имиджа си!

Както долетяла, така и отлетяла жълтата лястовичка. По всичко се виждало, че ще се наложи да си отговори без чужда помощ. Слънцето вече залязвало, денят привършвал. Ден без никаква разлика от вчерашния, а по какво ли би могъл да се различава утрешният?

Изведнъж лястовичката се сетила. Утре е денят на излюпването на новото поколение! Вълнуващ момент на великото начало на новия живот! Мигът, когато пиленцето се появява съвършено голо и беззащитно, без нито едно перце.

До този миг оставали само няколко часа. Лястовичката прозряла какво трябва да направи. Решила да подари на всяко малко лястовиче едно от своите жълти пера. Ползата да бъдеш уникален е в това, че имаш възможност да го споделяш с другите!

Цяла нощ тя летяла и поставяла в гнездата до неизлюпените яйца по едно жълто перце от своите. Светлината на утрото я посрещнала изморена, но доволна. Всичко било готово.

Новият живот започнал! Отвсякъде долитало звънко чирикане. Малките пиленца били съвсем лиси, само с по едно жълто перо на главите – следващото поколение различни!

Споделете тази статия: