Това е статия, която се прочита за не повече от 2 минути. Късичка е, защото ще ти разкажа за нещо също толкова късо. Ще видиш какво.
През есента преди Ковид имах една седмица, в която ми се натрупа доста пътуване. Близката до нас като разстояние, език, култура и сърдечност Хърватия, ме вкара в схема от различен сухоземен транспорт и 6 самолетни полета.
Пистата за излитане се е превърнала в клише, когато се говори за личностно развитие и върхови постижения в живота. Тя винаги е черна, подобно на житейски събития, които ни предизвикват да се отлепим от стария модел на поведение и да полетим.
През тази една седмица видях много писти. Излитах… Кацах… И пак, и пак.
Докато чаках по летища поредния полет, изваждах телефона си и разглеждах направените в Хърватия снимки. Дадох си сметка, че измежду тях има няколко, които нежно галят спомените ми.
На тях няма снимани никакви хора. Мен ме няма. Няма емоции. А въпреки това не можех да откъсна поглед. Просто улички в стария Сплит, щракнати в един късен следобед. Най-уникалната е най-късата уличка в света. По мои сметки не по-дълга от 3 метра. Всяка от тези улички има ясна посока, видима от край до край.
Всяка една извежда до светлина в края на тунела от сгради.
Всяка блести, излъскана от милиони извървени стъпки.
Всяка стъпка на всеки пътник е отнесла микроскопична частица от уличката и едновременно е придала допълнителен блясък на каменната настилка.
Така е с малките улици. Държах ги в дланта си.
Около мен бързаха пътници. Всеки с багажа си. И разбира се излитаха самолети.
Не запомних нито една писта. Не им обърнах внимание. Не ми се прииска да ги снимам.
Обичам усещането за полет.
Обаче преди полета ми хареса да взема със себе си посоката, светлината и опита на своите малки житейски улички.
И да полетя!
