Коучингът като похват или какво се случва, когато човек излезе от чуждите обувки и обуе своя номер

Коучингът като похват или какво се случва, когато човек излезе от чуждите обувки и обуе своя номер

Днес буквално всеки втори, който работи в областта на личностното или бизнес развитие, нарича себе си коуч и предлага на аудиторията си коучинг похвати. Но в свят на безброй гурута, обещания за незабавна промяна и бърз успех истинският коучинг има нужда от светлина, от това да бъде видян, разпознат и разбран точно такъв, какъвто е.

В тази статия ще погледнем на коучинга не като на самостоятелна професия, а като на похват, който може да обогати работата на професионалисти, които работят с хора.

Статията е насочена преди всичко към психотерапевти, HR специалисти и ръководители на НПО, но може да бъде интересна и за други, чиито роли и задачи се доближават до тези области.

Хората, с които тези професионалисти работят, получават от тях знания, насоки и препоръки. Разбират ги, приемат ги и въпреки това често не стигат до действие в набелязаната посока или мотивацията им за това стига само за част от пътя.
А когато резултатът не отговаря на очаквания, професионалистът увеличава усилието и приноса от своя страна с още препоръчани знания, съвети и решения. Така понякога разстоянието между „знам“ и „правя“ вместо да се скъси, става още по-голямо.

Коучингът е мостът от знание към действие. Той връща на човека авторството върху собствените му решения какво, кога и как да направи. Оставя му отговорността всяка стъпка по пътя да бъде съобразена с неговия номер обувки, вместо да го кара да влиза в обувките на някой друг.

Този подход не отнема от професионалната експертиза. Напротив, добавя към нея пространство, в което човекът отсреща взема самостоятелни решения и действа, съобразно собствената си индивидуалност.
Когато присъства личният избор, се увеличават и мотивацията, и постоянството по пътя към целта. Приносът на специалиста е уважен, а самият той – защитен от разочарованието да дава повече, без да вижда резултат от това.


Коучингът като похват в работата на психотерапевта


Психотерапията и коучингът имат различни цели и различен фокус. Коучингът не е вид терапия. Той не лекува травми и психологически болки, не се връща в миналото, за да търси причините за тях. Фокусът му е върху настоящия момент и върху бъдещите възможности пред човека.

Тогава резонно възниква въпросът: как би могъл коучингът да бъде полезен на психотерапевта?

Понякога в терапевтичния процес идва момент, в който човекът вече е осъзнал и възприел нещо важно за себе си. Но осъзнаването само по себе си не винаги води до промяна.

Именно тук коучингът дава на психотерапевта още един инструмент като мост от осъзнаването към действието.
Коучингът може да добави друг тип разговор и структура в диалога, които насочват човека не само към осъзнаване, но и към личен избор и предприемане на действие.

Това може да се случи чрез коучинг инструменти, използвани в рамките на психотерапевтичната сесия, или чрез една или повече, отделна коучинг сесия в друг, предварително уточнен момент.

Коучингът като похват в работата на HR специалиста

В работата на HR специалиста има много ситуации, в които нито знанието, нито добрата препоръка или решение са достатъчни. Разговорът за развитие може да е проведен, обратната връзка – дадена, възможностите да са очертани, а промяната в поведението така и да не се случи.

То започва тогава, когато самият човек открие смисъл и се ангажира със своята необходима промяна. Тук коучингът може да промени посоката на разговора от даване на решения към създаване на пространство служителят сам да открие възможностите и ресурсите, да направи своя избор и да поеме отговорност за следващите си действия.

Това е особено ценно при разговори за развитие, обратна връзка, кариерно израстване, промяна в поведението или трудности в работата с екипа.

Коучингът може да бъде част от ежедневния инструментариум на HR специалиста, но и да се прилага като отделен формат чрез ясно разграничени коучинг сесии.


Коучингът като похват в работата на ръководителя на НПО

В работата на ръководителя на НПО има много идеи, каузи и хора, които искат да променят нещо. Но между добрата идея и реалното ѝ осъществяване често стои един важен въпрос: кой ще я превърне в действие?

Ръководителят лесно може да се окаже човекът, който движи всичко. Създава, организира, решава, напомня, мотивира и пр. Така обаче инициативата и отговорността постепенно се преместват към него, а екипът започва да разчита все повече на неговото участие.

Коучингът има силата да промени тази динамика. Вместо ръководителят да дава готови решения и указания, би могъл да отваря пространство хората сами да формулират идеи, да поемат ангажименти и да намират своите начини и ресурси да ги реализират.

Така коучингът подкрепя не само отделния човек, но и културата на споделена отговорност в организацията.
Тук има още една интересна пресечна точка. В Спиралната динамика коучингът се разполага на т.нар. зелено ниво, където са ценности като равнопоставеност, сътрудничество, емпатия, включване и уважение към индивидуалността. Това са ценности, които естествено присъстват в мисията и работата на много НПО. Затова между коучинга и НПО сектора има особена ценностна близост и добра основа за взаимно допълване.

И тук, коучингът има възможност да бъде част от всекидневните похвати на ръководителя или да се прилага чрез отделни, ясно разграничени коучинг сесии.

🌿

Понякога и най-добрият специалист може да се почувства като в слънчево затъмнение. Светлината на неговата експертиза е там, но не достига до човека отсреща. Знанието е налице, опитът е налице, добрите намерения – също, но между тях и реалната промяна остава сянка.

Коучингът може да бъде начин тази сянка да се отмести. Не като отнеме светлината на експерта, а като помогне тя да бъде насочена така, че човек да види своя път и да започне да прави своите крачки по него.
Изучаването и практикуването на професионален коучинг са в основата на програмата „ФАР“. Следващият поток на обучението започва през февруари 2027 г. Сега е моментът да го планирате и да се запишете рано.

500 часа – бройки или човешки съдби

500 часа – бройки или човешки съдби

Когато започнах да натрупвам необходимите 500 часа, не си поставих за цел просто да отговарям на изискванията за PCC. Поставих си за цел да бъда коуч, на когото бих доверила самата себе си.

Когато тръгнах по пътя към PCC сертификацията на ICF, знаех, че трябва да натрупам 500 часа коучинг практика. Записвах в професионалния си дневник всяка сесия и час, но не ги броях.

Съзнателно не правех това. Така продължи няколко години. Сумирах часовете едва накрая, когато подготвях заявката си за сертификацията.

Когато разкажа това, то буди недоумение. Истината е, че през цялото това време аз виждах хората в своите клиенти, а не часовете, които ще ме отведат до желания сертификат.

Това бяха хора, които ми се доверяваха във важен момент от живота си и с които извървяхме заедно част от техния път. Не исках и не можех да превърна хората, личностите, техните истории в бройки. Съзнателно отказах да гледам на всеки от тях като средство за приближаване към PCC.

ICF дава свобода как да бъдат натрупани необходимите 500 часа. Те могат да бъдат проведени между колеги в т.нар. peer coaching, а могат да бъдат и с реални клиенти.

Още в самото начало направих своя избор моите часове да бъдат с клиенти в моята практика. Не защото така изискваше ICF. А защото така изискваше моят вътрешен стандарт.

Отнасям се с уважение към сесиите в peer coaching и съм се включвала в такива, докато траеше моето обучение. Тогава забелязах, че в тях съвсем естествено присъства колегиалната подкрепа, защото клиентът е и коуч. Познава спецификите на работа и протичане на една сесия, с което дори подсъзнателно прави сесията, една идея по-синтетична.

Моят стремеж беше да се уча от живота. От истинските срещи. От доверието на клиентите, което не се получава автоматично, а се изгражда. От отговорността да бъда до един човек, който ми е поверил не просто своя цел, а част от съдбата си.

Днес зад гърба си имам вече повече от 1000 часа реална коучинг практика и гледам към тези 500 часа с дълбока благодарност.

Те ми дадоха разбирането, че изискването да са толкова не е случайно, а е възможност за развитие на две неотменни качества на професионалиста: отдаденост към коучинга и постоянство в работата.

Разбира се, сертификатът беше важен. Но най-ценният резултат от тези 500 часа не беше документът, който получих.
Докато натрупвах опит, професионалистът в мен постепенно се изграждаше, а самата аз израствах като личност.

Професионализмът не се роди в деня, в който получих сертификата за PCC. Той узряваше, както зрее плод. В слънчеви и облачни дни. Под дъжд и вятър. Понякога нараняван от град.

Сесия след сесия. Среща след среща. Разговор след разговор. Човек след човек.

Може би именно затова днес еднакво обичам да бъда и до клиентите си, и до бъдещите коучове като преподавател. Защото вярвам, че двете вървят ръка за ръка. Коучингът променя живота на човека, дошъл като клиент.

Но не по-малко променя живота на човека, който избира да го изучава. Затова в „Коучинг фар“ не се стремя просто да подготвям хора за сертификация.

Това е една от най-важните идеи, които предавам и на бъдещите коучове. Уча ги да изграждат професионална автентичност. Да развиват присъствие. Да бъдат търпеливи към собственото си израстване.

Да не се стремят просто към дипломирането си като към следващия сертификат, а към това да се превърнат в професионалисти, на които самите те биха се доверили.

Говоря и за това как реалните клиенти достигат до своя коуч. Не чрез натиск. Не чрез агресивен маркетинг. Не чрез обещания. А чрез начина, по който присъстваме в света и това, което излъчваме в него.

Тази идея нарекох маркетинг на присъствието, защото вярвам, че начинът, по който един коуч достига до хората, не може да бъде различен от начина, по който присъства в коучинг сесията.

Вече съм сигурна защо избрах да нарека обучението си „Коучинг фар“.
Фарът не брои корабите, които минават край него. Той просто стои на мястото си. Не ги спира. Не им казва накъде да поемат.

Свети. Когато някой има нужда от неговата светлина, я намира.

Може би това е истинското майсторство. И на фара. И на коуча.

Ако днес отново трябваше да тръгна към онези 500 часа, бих извървяла същия път.
Не заради сертификата. А заради човека, в когото този път ме превърна.

Липсващият елемент. Коучинг и народопсихология.

Липсващият елемент. Коучинг и народопсихология.

Защо в България произнасянето на думата коучинг предизвиква повдигане на веждата?

Странен факт е, че и на изток, и на запад от България коучингът е много по-разпознаваем и използван. По нашите земи обаче му подхожда индианското име Липсващия елемент. Само че не става дума за романтиката на Майн Рид, а за много сериозни неща от реалността ни.

Дълго съм разсъждавала върху този феномен. И като коуч, който всеки ден практикува в България, и като човек, израснал сред същите мисловни филтри. Според мен отговорът се крие в някои специфични особености на нашата народопсихология, които действат като защитен механизъм. А също и като буфер срещу напредък, задържащ в зоната на комфорт на привидната мъдрост.

Тази статия е за онези, които са готови да свалят бронята на подозрителността. Пиша я без да поставям диагноза, но и без да си затварям очите пред (не)способността ни да се доверяваме, да се развиваме и променяме. Като личности и като общество.

Езиков патриотизъм

У нас, щом се произнесе „коучинг“, една от неизбежните, почти първосигнални реакции си остава езиковата отбрана. Още преди да са попитали „Какво е това?”, отправят критика с: „А защо с тази чужда дума? Нямаме ли си българска?“.

Зад тази загриженост за езика често стои смесица от културна несигурност и непознаване както на същността на коучинга, така и на естествения начин, по който езикът се развива. Понякога в защитата на чистия роден език започваме да се държим като по-светци и от Свети Георги, размахвайки меча на родолюбието срещу всяка нова дума. А истината е, че езикът, като жив организъм се развива. Не само допуска, но и има нужда от заемки, за да назовава новите идеи, явления и професии, които времето неизбежно ражда.

Отхвърляне, отричане, заклеймяване

Ако не разбираме нещо или не можем да го проумеем, защото е извън обхвата на досегашния ни опит, най-лесният изход е да го отречем и заклеймим. Това не е просто несъгласие, а опит да заличим съществуването на различното и новото.

Както е казал шопът, изправен пред жираф: “Е, те такова животно нема!”. В този фолклорен абсурд се крие цяла философия на оцеляването. Ако нещо не се вписва в моя двор, значи то е измама или посегателство. Това отричане е нашият начин да си спестим дискомфорта от признанието, че светът е станал по-голям, отколкото сме готови да приемем.

Идеологическо недоверие

В култура, тренирана да се пази от идеологическа пропаганда, фалшиви обещания и кухи лозунги, всяко вдъхновяващо послание за вътрешна промяна, каквато е заложена в коучинга, по подразбиране буди подозрение. А след него автоматично се активира своеобразен национален имунитет на скептицизма.
За много хора коучингът звучи като поредната форма на скрита манипулация или вносен оптимизъм. Естествено възникват въпроси като: „Какво всъщност се опитват да ми продадат?“ или „Къде е уловката?“ като защитна стена срещу нови разочарования.

Инфлация на истината

Живеем във време, в което всеки с достъп до интернет може да се обяви за експерт, гуру и дори коуч (без да има нищо общо с коучинга). Това масово самопровъзгласяване на специалисти предизвика една специфична и опасна инфлация на истината и морала.
В очите на масовия потребител е почти невидима разликата между международно акредитиран коуч професионалист, псевдо коуч или инфлуенсър, създал мотивационно съдържание в YouTube. Когато социалните мрежи заливат с фалшиви решения и вълшебни хапчета, хората естествено се бронират с пренебрежение.

Необходимост от контрол

В нашата култура често се сблъскваме с един парадокс. От една страна, притежаваме силно изразен индивидуализъм, който ни дава самочувствието, че разбираме от всичко. От друга – изпитваме подсъзнателна потребност да следваме чужди повели.
Коучингът, в своята същност, не предлага готови рецепти, нито гаранции за успех. Затова той често изглежда рискован в очите на народ, който искрено цени свободата си, но е обвързан исторически с преклонение пред чужда воля.

Уязвимост

В българския модел на мислене се гледа на търсенето на помощ и подкрепа като на акт на слабохарактерност и лично поражение. Работата с професионален коуч често се възприема като мълчаливо признание, че „нещо не ми е наред“. Тази уязвимост предизвиква срам и ни кара да крием вътрешните си конфликти зад маската на привидна стабилност, вярвайки, че истински успешният човек е длъжен да бъде неуязвим и постоянно силен. Опираме се на многовековния си стоицизъм, мълчаливо търпение и приемане на болката.

Недоверието в себе си

Недоверието към коучинга не е насочено само към него, а всъщност е форма на недоверие към собствената ни вътрешна автономия. В контекста на народопсихологията ни това се проявява като наследена през поколенията ниска самооценка.
Като едно тихо, вкоренено в детството усещане, че не знаем достатъчно, че не сме достатъчно добри, каквото и да правим. Вътрешно си знаем, че винаги ни трябва някой „по-голям“, който да ни покаже правилния път. Когато човек е убеден, че отговорите са винаги извън него, идеята на коучинга му изглежда абсурдна.

В тази статия аз не вдигам меч срещу змея на отричането, за да го убия. Моята цел не е да го побеждавам или да споря с него, а да го опитомя. Искам да предложа светлина там, където страхът от непознатото е създал сенки, и да заменя надменността на „знаещия“ с любопитството на изследователя.

Коучингът не е чуждо тяло в зеницата на националния ни поглед. Той е колкото актуален и в тон с времето, толкова и древен, колкото е нашата история. Ако го приемем, няма да обезценим онова, което българската ни душа тачи като свидно и родно. Напротив. Висша форма на родолюбие е да ставаме все по-осъзнати за собствените си ограничения, по-освободени от критикарство и по-отговорни към собствения си живот.

Професионалният коучинг не е магическо заклинание за щастие, а етичен ангажимент към истината. Той е упование да вярваме на собствения си глас в свят, препълнен с чужди гласове.

Като коуч, а вече и ментор, и преподавател, моята мисия е именно тази: да подкрепям онези, които дръзват да погледнат над хоризонта си, за да открият, че пътят отвъд него започва в тях самите. Така, когато превърнем непознатото в учебна зона, змеят спира да бъде заплаха и се превръща в пазител на нашата лична сила.

Моето интервю във Vagabond

Моето интервю във Vagabond

Как открихте пътя към личното щастие и защо решихте да го споделите с останалите?

Дълго време живеех в едно особено състояние – имах достатъчно, но не изпитвах истинско щастие. Нямах основание да кажа, че съм нещастна, но вътрешно усещах липса на смисъл и удовлетворение най-вече във връзка с работата ми.
Това, което най-силно потисках, беше един дълбок вътрешен порив, който стоеше заключен в мен и не намираше своя език и форма да бъде изразен.
Срещата ми с коучинга промени всичко и раздели живота ми на преди него и след това. В коучинга не просто открих нова професия, а преоткрих себе си. Това беше моментът, в който си позволих пълна кариерна промяна – решение, което изискваше решителност и смелост, но се оказа напълно правилно за мен.
Оттогава вече повече от десет години не просто вървя по този път, а придружавам и други по техния. И днес мога да кажа спокойно: аз съм щастлив човек и знам как става.
Споделям това с другите, защото съм убедена, че щастието не е химера, привилегия или случайност. То е възможно и всеки има право на това.

Кой беше най-важният урок, който научихте по пътя към постигането на PCC сертификацията си към International Coaching Federation (ICF)?

Трудно е да откроя само един урок, защото подготовката за PCC сертификацията е една дълбока трансформация на професионално и личностно ниво едновременно. Ако трябва да го обобщя, бих казала, че това беше урок по баланс.
Мекотата, финесът и уважението към човека срещу мен винаги са били мой стил на работа. Но големият ми урок беше да се науча да съчетавам амбицията си за развитие със смирение. Да не „натискам“ процеса, а да му позволя да се разгърне. Научих се да доизпипвам в дълбочина всеки детайл, без да бързам.
Разбрах, че истинският професионализъм не е в това да бързаш към следващото ниво, а в узряването във всяка стъпка – винаги в името на клиента.
Това оказа влияние не само върху начина ми на работата, но и върху начина, по който разбирам живота и го живея.

Каква е разликата между коучинг и психотерапия?

Коучингът и психотерапията имат различен фокус.
Психотерапията работи с преживявания, болки и травми от миналото и подпомага тяхното изцеление.
Коучингът е стъпил в настоящия момент – тук и сега – и е насочен към това какво човек иска да създаде и постигне в живота си оттук нататък. Коучингът не лекува, не прави терапия, не дава съвети или универсални алгоритми за успех.Той е партньорство, чрез което клиентът е подкрепен да намира свои индивидуални решения и да разгръща максимално своя потенциал.

Какъв е потенциалът на коучинга да внесе положителна промяна в живота ни?

Потенциалът на коучинга е огромен, защото той активира вътрешните ресурси на човека – често такива, за които не подозира.
Основната сила тук е в авторството. Когато с помощта на коучинга човек достигне до собствените си решения, той ги следва с много по-голяма увереност и лична мотивация, отколкото когато идват отвън.
Именно това превръща промените и успехите в живота му не просто в еднократни събития, а в устойчиви и удовлетворяващи процеси.

Кои са най-честите проблеми сред съвременните професионалисти, които водят до напрежение и липса на удовлетвореност?

Един от най-честите проблеми, с които хора от различни професии се обръщат към мен, е прегарянето (бърнаут). Смята се, че то е резултат от постоянен стрес и претоварване, но според моя опит причините са по-дълбоки.
В основата почти винаги стои липсата на смисъл или усещането, че това, което правим, вече е лишено от него. Към това се добавя и невъзможността да видим реалния резултат от труда си – полагаме усилия, но не усещаме тяхната стойност.
Друг отежняващ фактор е отдалечаването от самите нас. Често човек изпълнява чужди цели, следва външни очаквания и прави компромиси заради престиж или блага, без да чува собствения си вътрешен глас.
Именно тази загуба на смисъл и връзка със себе си стои в основата на напрежението и неудовлетвореността.

Как коучингът може да помогне?

Коучингът помага, като създава защитено пространство, където човек да се абстрахира от външния шум, да се обърне към себе си и да види ясно какво наистина иска.
Често отговорите изненадват, но именно тази яснота показва къде се коренят трудностите и накъде е неговият собствен път.
Най-ценното е, че коучингът не остава на ниво прозрение, а подкрепя това разбиране да се трансформира в реални действия и промяна.

Каква е целта на предлаганите от вас коучинг курсове – да превърне и нас в професионални коучове или да ни помогне да се справяме с житейските предизвикателства?

И двете. Всъщност едното неизбежно води до другото.
Моето авторско обучение „Коучинг фар“ е създадено по стандартите на ICF (International Coaching Federation) за Level 2 и дава възможност за последваща сертификация като ACC (Associate Certified Coach) или PCC (Professional Certified Coach).
То подготвя участниците да практикуват коучинг на високо ниво – както като самостоятелна професия, така и като подход, който може да се интегрира в различни области, като преподаване, психология, HR, управление на екипи и др.
Моята цел е да създам среда за задълбочена теоретична и практическа подготовка, като същевременно подкрепя участниците в тяхното израстване като личности.
Изучаването на коучинг само по себе си е дълбоко трансформиращ процес. То променя мисленето, разширява мирогледа и изгражда нови, жизнеутвърждаващи нагласи, които ни правят по-устойчиви пред житейските предизвикателства.

Защо избрахте името „Коучинг фар“ за Вашето обучение?

Избрах името „Коучинг фар“, защото нивото на майсторство, към което водя моите курсисти, не е просто трупане на техники. То е процес на изграждане на идентичност – вътрешна стабилност, цялостност и зрялост.
Моята мисия е да ги подкрепя да заемат позиция, в която коучингът е тих, но дълбок и въздействащ. Не просто да прилагат знания и умения, а започват да въплъщават коучинга.
Фарът е символ на устойчивост и присъствие. Той осветява, вдъхва доверие и дава надежда, като същевременно оставя свободата на избора на посока. Точно както аз работя с моите курсисти.

Какъв е профилът на хората, които посещават вашите коучинг курсове?

Хората, които идват в моите курсове, са осъзнати, търсещи и силно мотивирани за развитие. Много от тях са на етап на кариерна промяна или преминават през лични трансформации, които ги подтикват да търсят нов смисъл и посока. Някои практикуват помагащи професии или са в бизнес среда, в която искат да внесат по-различен стил на комуникация.
Важна част от „Коучинг фар“ е неговата социална мисия. Обучението е създадено така, че да дава възможност за професионална онлайн реализация на хора, за които това е не само удобство, а необходимост. То протяга ръка към хора с ограничена подвижност или майки на деца със специални потребности, които поради това са у дома и не могат да упражняват своите професии.
Общото между всички участници е, че са визионери – хора, които не само търсят промяна за себе си, но и искат да бъдат част от промяната за другите и за обществото.

Кое е най-важното нещо, което искате те да научат по време на обучението си и да превърнат в част от живота си?

Най-важното, което бих искала да научат, не са само знанията и практическите умения. Искам да им предам отношението към коучинга – любовта към него, вдъхновението и отдадеността към практиката. Деликатността и етичността в отношението към клиентите. Търпението и смирението, с които да извайват професионализма си.
За мен е важно да повярват истински в себе си и в своите възможности. Да знаят, че когато нещо е имало енергията да стане тяхна мечта, то носи в себе си потенциала да се реализира.
И да имат смелостта да го последват.

Какво можем да очакваме от организираните от вас ритрийти?

За осма поредна година провеждам ритрийти два пъти годишно в партньорство с Таня Иванова. В рамките на четири дни, сред тишината на чиста природа, създаваме пространство, в което жени, често непознати помежду си, изграждат доверие и се потапят в топла, сърдечна и приятелска атмосфера.
По време на ритрийта участничките се свързват по-дълбоко със себе си, откриват нови гледни точки, а енергията и вътрешният им баланс се усилват.
За всяко издание подготвям изцяло нови, авторски практики под формата на арт коучинг и игрови преживявания, които са едновременно леки и забавни, но и дълбоко трансформиращи.
Ефектът, който хората отнасят със себе си, е усещане за обновление, спокойствие и вътрешна хармония, което остава дълго след самия ритрийт.

Можете ли да споделите с нас случай от практиката си (при спазване на конфиденциалност), който показва възможностите на коучинга за позитивна трансформация на живота?

Като професионалист, обвързан с Етичния кодекс на ICF, се придържам към абсолютна конфиденциалност и се въздържам да разказвам конкретни случаи. Но има нещо, което наблюдавам отново и отново в практиката си и което мога да си позволя да споделя.
Клиентите идват с различни конкретни теми, но промяната, която настъпва след нашата работа, често надхвърля първоначалния фокус. С промяната в мисленето и нагласите им започва да се променя и начинът, по който действат. Това естествено се разпростира и в други сфери от живота им и го променя в дълбочина.
Нерядко се подобряват взаимоотношенията им, дори когато това не е било тема на нашата работа. Отразява се благотворно и на здравето им, защото връзката между психика и тяло е реална и съществена.
Именно в тази тиха, но дълбока и мощна възможност за промяна виждам голямата стойност и сила на коучинга.

Какво означава да бъдеш Assessor в коучинга

Какво означава да бъдеш Assessor в коучинга

В началото ще сложа думата. Защо Assessor ли? Ако използвам думата оценител, веднага влизам в противоречие с нещо основополагащо в коучинга – неговата безоценъчност.

Затова приемете тази професионална, словесна забежка от моя страна и останете, за да разберете какви са функциите на Assessor-а в коучинга и как това се отнася до мен.

Има моменти в професионалния път, които не са просто следваща стъпка, а естествено продължение на нещо вътрешно узряло. За мен такъв момент беше решението да премина през специализираното обучение за Assessor.

Това не беше просто допълване на професионалните знания. Не беше още един сертификат. Споделяла съм вече, че моят стремеж към нивото PCC (Professional Certified Coach) в рамките на ICF(International Coaching Federation) никога не е бил самоцел. Още от самото начало на идеята ми за това той беше свързан с нещо много по-дълбоко. С възможността да предам нататък.

Да създам среда, в която коучингът не просто се учи, а се въплъщава.

Каква е ролята на Assessor-а в това?

Всяко сериозно, професионално обучение по коучинг по стандартите на ICF (International Coaching Federation) предоставя възможност на студентите в него да получат цялостна оценка на професионалната си подготовка. Това не е оценяване с метрична система в най-прекия смисъл, с който сме свикнали от училище или университета.

Това е всеобхватна, пълноценна обратна връзка на представянето на коуча, която без да спестява онова, което не е постигнато, е етична. А въз основа на постигнатото, вдъхновява и окрилява. Това е майсторство на обективизма и подкрепата. Нещо, което рядко срещаме в обичайния си живот.
В професионалния коучинг има един фин, но съществен момент. Моментът, когато коучът има потребност от менторска подкрепа или насоки за развитието му към по-високо ниво на сертификация. Точно тогава професионалната роля на Assessor-а е безценна.

Тя се проявява в умението да разпознава и чува нюансите в тишината, в думите, в енергията между коуча и клиента. В дълбочината на партньорството помежду им или в закотвянето върху техники и липсата на присъствие.

Какъв е пътят дотук?

Обучението за Assessor не е нещо, до което се достига случайно. То би могло да е естественото продължение като лична инициатива на онези, които вече са извървели пътя до PCC. Самият процес на подготовка за Assessor изисква спиране, осмисляне и натрупване на опитност и мотивация. В него има много слушане. Много прецизност. И най-вече много търпение и смирение пред процеса на израстване и развитие на колегите.

Днес зад гърба си имам над 50 часа специализирано обучение в посоката да бъда Assessor. Но по-важното е, че това знание ми предоставя ново професионално зрение.

Какво дава това на практика?

Ролята на Assessor-а не е титла. Тя е отговорност и възможност.
Възможност да подкрепям коучове в тяхното професионално израстване. Да бъда обективно огледало, което помага за разпознаване на нивото, на което се намират в момента. Да съдействам в подготовката за сертификация, включително за PCC.

Тази работа е сърцето на обучението „Коучинг фар“, където подкрепям курсистите да изграждат своята професионална идентичност. Тя е и отделна възможност за всеки коуч извън обучението, който търси задълбочена менторска визия за себе си.
Ако трябва да обобщя смисъла на този етап, бих го нарекла просто: предаване нататък.

Всичко, което съм учила, преживяла и изградила в работата си, намира своя естествен израз в това да го споделям. Не като суха теория, а като присъствие, отношение и разбиране. Да бъда Assessor означава да съм опора за другите да достигнат своето ниво, без да ги водя насила, а като съм до тях, за да го разпознаят сами.

В крайна сметка, това не е история за квалификация. А за това как един път, извървян с отдаденост, се превръща във възможност да осветявам пътя и на други.

Ако в началото коучингът беше за мен откриване на себе си, днес той е начин да бъда до тях в тяхното собствено откриване.

P.S. Буквално в настоящия момент ICF обяви новината за въвеждането на квалификацията Mentor Coach Qualification (MCQ). Тази промяна подчертава още по-силно ролята на Assessor-ските умения, които описах в статията, като отлична основа в засиления процес на менторинг в обучителните програми, акредитирани от ICF.