от Albena Slavova | ян. 12, 2026 | коучинг, лично, Откровено за коучинга
Когато ме питат как съм открила коучинга, аз казвам на шега: лежейки на дивана. И това е самата истина. Отвъд шегата е фактът, че лежах на дивана, защото се възстановявах от операция. Няколко седмици по-рано хирургът ми обясни, че е важно да направя тази операция, но не е спешно. Аз, само дето не му стиснах ръката с думите: Има сделка, докторе!
Нито си дадох време за размисъл, нито за алтернативно решение. Още там, в кабинета, поисках да насрочим дата за операция, защото виждах в това възможност да бъда в болничен за известно време, през което да потърся нова работа. Тази, настоящата, така я мразех, че бях започнала да мразя и себе си заради безсилието да променя ситуацията. Затова ми беше безразлично, че ще преживея операция. Дори хирургът да ми беше казал, че ще ми отреже главата, пак щях да съм съгласна.
И така, лежейки на дивана у дома с лаптоп в скута, преглеждах сайтове, които предлагат тренерски услуги. Това беше моят фокус и стремеж, защото това беше и моята сила. Имах дълъг професионален опит в голяма национална компания, в която бях част от екипа вътрешнофирмени тренери. Вече знаех, че не само имам знания в това, а и истински талант. Затова, след като вече бях извън компанията, търсех подобни възможности, докато работя нещо друго, което ме изцежда и деформира.
Така в един от сайтовете прочетох непознатата за мен дума коучинг. Поинтересувах се какво е и още с първоначалната информация се влюбих в него като от пръв поглед. Този момент раздели живота ми на две. Преди коучинга и след него.
Много бързо разбрах колко хармонично коучингът допълва мен и моите професионални търсения. Но разбрах и още нещо – не се става коуч току-така. Само с четене на книги не може да се случи. Необходима е сериозна подготовка.
Няколко месеца след тази съдбовна среща бях изправена пред дилемата: А сега накъде? Без работа, защото бях напуснала, без ясен план, защото напускането ми не беше планирано, с много тревога, но и с още повече дързост. Изборът ми беше еднозначен. Беше дошло времето да се посветя на коучинга.
Последваха години на учене, натрупване на опит с клиенти и на създаване на индивидуална коучинг практика. Години на възход, но и на много трудности. Сблъсквах се с липса на разбиране и подкрепа, с неяснота и безпътица.
Беше време на професионална самота. Понякога космическа самота и усещане за безтегловност. Но нито за миг не се отказвах. Падах, ставах и продължавах.
Учех се на дигитален маркетинг в хода на всичко това. Напредвах стъпка по стъпка по силата на проба и грешка. С много постоянство и вдъхновение. Със стремеж към съвършенство, екологичност и етичност. С главна ценност да дам на клиентите си принос и дълбок смисъл.
Преминах през не едно коучинг обучение докато стигна до разбирането и възможността за АСТР. Това беше пробивът за мен. Вече имах опит и зрялост и усещах, че съм готова за следващ, по-дълбок професионален етап.
За първи път си позволих да си представя, че бих могла да стана PCC ICF. Дотогава това изглеждаше като terra incognita – нещо далечно и недостижимо. Но бях пораснала. И естественото продължение беше обучението ACTP, макар и не на български език.
Можех ли да започна с такова обучение още в началото? Да. Ако знаех. Ако имаше с кого да говоря откровено за коучинга. Както правя в момента с теб.
Не съжалявам за това изместване във времето то моето АСТР. Така получих възможността да уча точно от моята преподавателка, а в този тип обучения личността на водещия е толкова важна, колкото и професионализмът.
Обучението АСТР беше нов, мощен двигател за моя професионализъм. В този момент аз вече имах стотици часове натрупан практически опит, но за сертификацията ми като РСС беше необходимо той да се отброи след началото на АСТР, така че приех, отброяването им да започне отново. Никога и в никой момент не гледах на клиентите си като бройка. Не пресмятах часове и хора, а давах принос и подкрепа. Докато не почувствах, че професионалната ми зрялост не е стигнала необходимия предел. Тогава и часовете вече бяха достатъчни, за да пристъпя към последната стъпка на своята сертификация.
През всичкото това време на упоритост и всеотдайност стремежът ми да стана РСС не беше проява на суета или проекция на егото. Преминавайки през АСТР прозрях каква ценност е такова обучение както за това един коуч да стане качествен специалист, така и за съзряването на личността му. Затова планирах да създам подобно обучение на български. За да протегна ръка към хора, които искат да изминат този процес, за да им помогна това да стане по-лесно, за по-кратко време и на роден български език.
РСС отговаря на изискванията на ICF не просто да създам и провеждам, а и да акредитирам обучение level 2, благодарение на което курсистите да поемат по своя път на сертификация като АСС или РСС, уверено да създадат своя коучинг практика, да надградят с коучинг компетентност настоящата си работа или в други житейски роли.
Подготовката за самия изпит – последната стъпка пред сертифицирането ми като РСС, се оказа сложен етап за мен. Това беше преди всичко време на много сериозна и дълбока вътрешна работа, укрепване на духа и емоционалната ми устойчивост. Затова и успешното сертифициране стана за мен един от най-удовлетворяващите успехи в живота ми, който не може да се сравни с никой друг.
Скоро след това пристъпих към създаване на планираното професионално обучение по коучинг. То отдавна вече беше в съзнанието и в душата ми и очакваше момента просто да го излея.
Нарекох го Коучинг фар.
Не само защото цял живот живея на брега на морето и от прозореца си виждам Варненския фар.
Няма да обяснявам метафората на фара, но ще оставя това на своите бъдещи курсисти – онези които безпогрешно ще разберат смисъла на посланието. Онези, които искат да за себе си същото, което аз вече имам, но и много повече, защото е възможно.
То започва с едно решение. Това да направят първата стъпка.
Сега съм на прага на провеждане на обучението Коучинг фар с пилотна група. След финала му ще подам заявка за неговата акредитация от ICF като обучение Level 2.
Ето такъв е моят път от дивана до фара.
Повече от десет години съзидателна работа, опит и знания, които ще споделям в Коучинг фар с тези, които разпознават себе си в тази история и са готови да поемат по своя път.
А тук е страница, където ще откриеш повече за професионалната програма Коучинг фар.
от Albena Slavova | ное. 17, 2025 | ефективност, коучинг, лично, мъдрост
Как намерих своя начин да достигам до хората — без шум, без натиск, без формули? Това е маркетингът, който не крещи, а шепне.
От години слушам как маркетингът е математика. Продажбени формули. Готови шаблони. Просто се сменя името на стоката или услугата. И хората купуват.
Назоваваш болката. Предлагаш решение.
Имаш стратегия за успех. Посочваш стъпките ѝ.
Създаваш спешност. Затваряш продажбата.
Не само познавам тези продажбени техники. В далечното минало съм ги преподавала като тренер в голяма национална компания. Познавам ги толкова добре, че и сега лесно ги различавам във всеки продажбен пост или реклама, попаднали ми пред очите.
Имаше период, когато, вече като човек, избрал своя истински път и призвание, съм се питала, какво не ми наред. Защо след като познавам маркетинговите принципи, изпитвам жестока съпротива срещу тях. Намирам ги за неуместни и невъзможни в моето ново поприще. А ако се опитам да ги приложа, изневерявам на себе си.
Струвало ми се е, че нещо в мен е накриво. Или, че аз съм кривнала от нормата. Давала съм си оценка, че не се справям, защото не действам по правилата.
Но с времето идва и зрелостта. Не само като възраст, а преди всичко като мъдрост и опит. Разбрах, не, по-точно прозрях, че моят маркетинг е друг. И тук, сега, е дошъл моментът да споделя това прозрение. Не само, защото знам, че така, ще се приближим едни до други. Вярвам, че моите прозрения ще донесат облекчение не само на мен.
Докато другите пишат маркетингови уравнения, аз държа в ръцете си живи думи. Думи, които не служат на формули. Думи, които не познават таймери. Думи, които идват, когато душата ги извика, а не когато пазарът настоява.
Съвсем тихо, почти като шепот зад врата. Разбрах. Моят свят не е сгрешен. Той просто е друг вид. Той е светлина, омиротвореност, хармония.
И оттам започна всичко.
Това е моят малък манифест. Не срещу маркетинга. А в защита на онези от нас, които не могат да бъдат шумни, просто защото светят.
1. Маркетингът казва: „Намери болката“ → Аз намирам човека.
Маркетингът казва: Покажи раната. Уголеми я. Засили я. Хиперболизирай я. Постави я под прожектор. После предложи мехлем.
Аз протягам ръка не към раната, а към човека зад нея. Към онова деликатно място, което не вика, а трепти.
Не натискам болката, за да ускоря продажбата.
Докосвам я така, както се докосва птица. С върха на пръстите. С финес. Търся онзи момент, в който душата се разпознава. Не защото ѝ липсва нещо, а защото копнее за дълбочина.
Не говоря на раната. Говоря на сърцето.
2. Маркетингът казва: „Създай спешност“ → Аз вярвам във вътрешното време.
Маркетингът настоява: Побързай. Остава 1 час. Само днес. Сега или никога.
Но вътрешните неща не живеят под таймер. Нито стих, нито прозрение, нито копнеж, нито промяна, нито обич.
Не притискам хората към крайни срокове. Оставям ги да се приближат тогава, когато нещо вътре в тях се разтвори, не когато часовникът нервно тиктака.
Всеки човек има свое вътрешно разсъмване. И аз го уважавам.
Моите продукти не са хляб. Те са слово. Словото не изтича, не умира, не бива натискано. Моите хора не купуват, защото няма време. Купуват, защото е дошло тяхното време.
3. Маркетингът казва: „Бъди шумен“ → Аз избирам да бъда светлина, не вой на сирена.
Маркетингът казва: Публикувай постоянно. Разтърси вниманието. Говори силно, за да бъдеш видян. Бъди навсякъде. Повтаряй, повтаряй, повтаряй!
Аз не шумя. Присъствам. Не гърмя. Не избухвам. Стоя. Тук съм.
Избирам не да викам, а да светя. Като прозорец в тъмна къща. Като фар в буря. Не светлина като капан за пеперуди. А светлина за онези, които вървят по тъмната пътека и се стремят точно към такава светлина. С тяхната дължина на вълната. За другите тя е невидима.
Това е моят глас. Той не трещи. Той диша.
4. Маркетингът казва: „Продай ползите“ → Аз предлагам преживяване.
Маркетингът казва: Кажи им какво ще получат. Какво ще научат. Как ще се променят.
Дай им гаранция. Характеристики. Предимства. Ползи. Резултати. Списъци. Структура.
Когато човек идва при мен, той не идва за готово, универсално решение. Идва, защото думите ми са го докоснали. Идва, защото е видял мен самата такава, каквато съм наистина. Идва, защото е почувствал: „Тук има място за мен. Тук ме усещат. Тук ме чуват. Тук мога да бъда себе си. Тук е безопасно за мен. А след това мога да продължа напред. По моя уникален начин.“
Аз не обещавам промяна. Създавам пространство, в което тя може да се случи.
Не давам гаранции. Давам присъствие.
Не изреждам ползи. Пиша слово, което стига до онези, за които е полезно.
Не предлагам решения, постъпкови алгоритми, готови програми …
Аз отварям врата. Самият човек решава дали да премине през нея. И после да се наслади на процеса, в който ще бъда редом с него.
5. Маркетингът казва: „Ограничи достъпа“ → Аз оставям вратата открехната.
Маркетингът казва: Пусни само няколко места. Предизвикай ограничение. Създай недостиг. Нека чакат.
Това не е моята природа. Аз не творя дефицит, а пространство. Спонтанно, естествено, дълбоко, високо.
Аз не заключвам врати. Аз ги отварям. Моите врати не са „достъп“ . Те са покана. Който иска да влезе, влиза. Тихо. С доверие. Без да се блъска в тълпа.
Тук сме аз и ти. Остани.
6. Маркетингът казва: „Определи таргет групата“ → Аз говоря на душите, не на демографията или сепарацията.
Маркетингът обича числа и конкретика: възраст, доход, интереси, образование.
Аз познавам други измерения. Тези, които носят крехкост и ранимост под броните на своите роли. Тези, които търсят смисъл отвъд клишетата за успех. Тези, които слушат думите на вътрешния си глас, през глъмежа на цели и резултати, наложени отвън.
Моите хора са онези, които чувстват, онези, които търсят, онези, които четат между редовете.
Това са моите хора. Не група. Най-малкото таргетна. Не целева аудитория, защото не се целя в нея. А ценностна общност, защото споделяме еднакви ценности. Общност, защото ни събира една обща честота. Тази да си човек и да бъдеш себе си.
7. Маркетингът казва: „Бъди рационален“ → Аз вярвам в красотата на нерационалното.
Маркетингът казва: Обучавай. Обяснявай. Доказвай.
Аз не доказвам. Докосвам. Моята работа не се измерва, а се усеща.
Който има тази чувствителност, я разпознава и идва.
Някои неща нямат мерни единици, защото единствено се преживяват. Не се описват, но трансформират.
Словото, с което се изразявам, не е аргумент. То е покой. То е благост. То е дом. Добре дошъл си. Без обяснение.
Делата ми не са тухли. Но градежът на делата ми създава вътрешна устойчивост.
Не действам като булдозер, но след срещата с мен, пътеката, по която си тръгнал се превръща в ясен път. Той се разширява в магистрала. Тя – в писта за излитане. И само от теб зависи дали да я превърнеш в космодрум.
Нарекох моя маркетинг Маркетингът на присъствието.
Не правя маркетинг, който продава. Правя маркетинг, който поканва.
Маркетинг, който не притиска, а разтваря. Не убеждавам никого.
Просто оставям светлината ми да бъде видяна, думите – чути, делата – разпознати.
Правя маркетинг, който диша. Не стоя над хората. Стоя до тях. Не ги тласкам. Не ги дърпам. Не им соча цели. Не ги карам да бързат. Чакам ги да пристигнат. В себе си.
Маркетинг, който не крещи: „Купи“, а прошепва: „Ако е за теб, ще го чувстваш със сърцето си“.
Това е моят стил. Тих. Дълбок. Лековит. Присъствен. Истински.
Затова не може да бъде сбъркан.
от Albena Slavova | ное. 4, 2025 | живот без бърнаут, здраве/тонус, коучинг, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост, реализация
Среднощ е. Не спя. Не заради пълната луна.
Не и защото мислите ми не си мълчат, а защото нещо в мен е станало съвсем ясно в мрака на нощта.
Виждам хората, с които извървях дълъг път, започващ от прага на промяната. Аз продължих. Други останаха с думите „някой ден“, „когато се подредят нещата“, „ако има време“. Тази нощ виждам как годините минават, а „някой ден“ за други се е превърнало във „вече е късно“ и “няма за кога”.
Аз не вървя, за да ги изпреваря. Не се състезавам с никого. Дори със себе си. Знам, че светя, но не нося светлина, за да заслепявам. Вървя просто по пътя, който душата ми посочи.
Ако някой ме погледне отстрани, може да усети носталгия по непреживяното. По онова в себе си, за което още не е живял, но за което е копнял. Не за да се огледа с вина, а за да си спомни, че може. Че никога не е късно да дръзнеш, да повярваш на своя глас и да поемеш към онова, което винаги е чакало теб. И продължава да те чака, останало на течение от профучаващите години.
Но все пак знам. За повечето е късно. Не защото времето ги е настигнало, а защото са се отказали да вярват.
Свитото сърце наричат разум. Страха – отговорност. Навика – сигурност. Бездействието в техния собствен живот – стабилност.
Животът услужливо им подава все нови доказателства, че няма смисъл. А смисълът е там, където го оставиха. В първата стъпка, която не направиха. В първия отказ да рискуват. В първия момент, в който избраха сигурното пред живото, познатото пред развихреното.
Ако трябва да бъдеш напълно честен със себе си, кое от тези се превърна в твое оправдание пред теб самия? Сподели в коментар, ако си готов да свалиш тази маска от себе си.
Истината е такава: никой няма да те спаси. Нито обстоятелствата, нито времето, нито човекът до теб. Не чакай подкрепа от друг, за да започнеш, за да направиш своите стъпки по своя си път. Невъзможно е някой да повярва в теб преди ти да си повярваш. Не изисквай човек до теб, който да ти каже думи на подкрепа като от розов филм и да те насърчи в нещо, в което ти все още не си си позволил да присъстваш.
Всичко, което чакаш да се случи, чака теб. Ако ти стоиш на място, то също. Всичко започва от теб. Не ти го следваш, а то върви по твоите стъпки.
Трепна ли нещо в теб? Ако да, какво е първото нещо, което дръзваш да направиш в негово име утре?
Не в негово име, а в своето. И не утре! Още днес!
Ако има такова нещо, не го приспивай. Не го потискай. Не го усмирявай.
То е твоят собствен зов. Не моят, а на твоята душа, която ти си стопирал с убеждението, че нищо няма да се промени, че нищо няма смисъл да се прави.
Станете. Тези, които още имат хъса да дръзнат. Защото светлината няма да чака. Тя просто ще продължи напред.
А аз ще продължа да вървя. Дори след безсънни нощи като тази. Самостойно, тихо, ясно, през собствената си светлина.
от Albena Slavova | окт. 15, 2025 | живот без бърнаут, лично, личностно израстване, мъдрост, спирална динамика
Колкото повече стискаш, толкова повече се изплъзва.
И аз съм изпадала в ситуации, в които вярвам, че има само една врата.
Че съдбата ми се предопределя от това да я отворя. Че ако точно тази цел не се реализира, нищо друго няма смисъл.
Тогава всичко в мен се фокусираше в това. Влагах мисли, усилия, енергия, безпокойство.
Събуждах се с тази цел, заспивах с нея, опитвах се да подреждам дните си, така че в центъра на всичко случващо се в живота ми бе тя.
Колкото по-важна я правех, толкова по-невъзможна ставаше.
Колкото повече я фаворизирах, толкова повече тя се превръщаше в химера.
Въпреки всичко това или може би точно заради него, колкото повече я стисках, толкова повече тя се изплъзваше. Все едно пясък изтичаше от ръцете ми, оставяйки сухота и грапавост след себе си.
Истината е, че свръхважността е капан.
Тя ни кара да вярваме, че има само един шанс, една врата, един правилен път. А всъщност това е илюзия, създадена от страха, от високата амбиция, от очакванията и разбирането за успех.
Без това, към което се стремим, няма да сме достатъчно добри.
Ако изпуснем този момент, няма да има друг. Ако не успеем, по начина, който възприемаме като единствен, ще изпием горчивата чаша на неуспеха. Дори на провала.
Това звучи като шепот, който ни преследва дори в най-тихите мигове. Очаква да го чуем, да го проумеем и да се вслушаме в него. Преди да го послушаме безропотно имаме правото да го преосмислим. Имаме възможността да си зададем въпроса:
Нима е така наистина?
Отговорът му ни предоставя опцията да изберем друг начин на мислене и себеоценка. Да отпуснем натиска и да се откажем от него. Защото съдбата не обича директивите и контрола.
Ако пропуснем тази нежна възможност, животът започва да ни дава уроци чрез неприятности и болки. Не като наказание, а като покана да погледнем по-широко. Да ни покаже, че вкопчването е всъщност загуба на гъвкавост и радост.
Когато се вкопчваме, виждаме света като тесен коридор. Само с една врата. Стоим пред нея, умоляваме я да се отвори, блъскаме я, ритаме я.
Но ако се отпуснем, започваме да виждаме обходните маршрути. Други възможности, други хора, други проекти, други радости.
И тогава животът се разгръща като градина с много алеи.
Някои са прави и ясни, други са криволичещи и неочаквани, трети водят до пейка, на която просто да поседнем и да си поемем дъх.
Всяка от тези алеи може да бъде начало. Парадоксът е, че именно, когато спрем да стискаме и натискаме, първоначалната цел често сама идва при нас спонтанно. Защото вече не е товар, а просто една от безкрайните възможности, които сме пренебрегвали.
Спиралната динамика ни дава особено яснота и подкрепа в такива напрегнати моменти.
На по-ниските ѝ нива страхът ни кара да вярваме, че има само една истина, една възможност, една врата.
Тогава животът изглежда като битка, в която доминира идеята „Или ще победя, или ще загубя всичко“.
Но когато се развиваме нагоре по спиралата, започваме да виждаме множеството пътеки. Появява се способността да разпознаваме и други гледни точки, да виждаме богатството на изборите, а не ограниченията.
Тогава истинската свобода е в различаването и осмислянето на многообразието. Не в правилната врата, а в умението да преминеш през онази, която в този момент е на твоя път.
✨ Сега те каня да се вгледаш в своя живот:
В коя цел си се вкопчила толкова силно, че тя започва да се изплъзва?
И кои обходни маршрути вече те чакат, ако си позволиш да ги видиш?
Аз самата се уча всеки ден да пускам хватката да не превръщам целите си в окови, а в пътеки.
Когато успея да го направя, когато – както обичам да казвам – му отпусна края, че даже и двата края, тогава откривам, че животът винаги ми показва нови врати.
Не една-единствена, а много. И ги отваря пред мен широко.
Всяка от тях достойно би могла да бъде моето ново начало. По-красиво от бленуваното.
И за теб също.
от Albena Slavova | окт. 9, 2025 | ефективност, живот без бърнаут, коучинг, лично, личностно израстване, мъдрост, спирална динамика
Това, което искам да напиша в този пост, може би не е за теб. Сигурна съм обаче, че някой тези думи ще уцелят право в сърцето и ще му подействат като катарзис. В този пост съм поставила дори червена точка като свидетелство, че съм наясно какво пиша и като предупреждение да не четеш след нея.
Понякога си казвам: пиша завладяващо, щедро споделям знания и опит, давам от себе си, от енергията, емоциите и душевността си и…
И хората харесват написаното. Четат го. Споделят го. Връщат се. Препрочитат го. И след това нищо не се случва.
И след това животът им остава същият.
Получават удоволствие от четенето, но остават на същото място. Идва една тиха, подмолна самозаблуда, че щом си се потопил в някакво знание, вече знаеш повече и си се променил.
Ала всъщност промяната започва, едва когато приложиш знанието и направиш крачка в нова посока във физическия, реален свой живот.
Да. Промяната започва винаги отвътре навън, от нашия вътрешен свят, но големият знак STOP е точно там. Защото вътрешната работа не е достатъчна. Не е.
Да четеш, не е като да живееш.
Сега слагам една червена точка 🔴
преди да си позволя да споделя понятието, с което метафорично описвам това състояние.
Нарекла съм го интелектуално воайорство.
С него определям онези читатели, които изпитват удоволствие от четенето и от това невидимо да наблюдават какво като творец правя аз, а и много други посестрими, в нелекия път на това да работим сами за себе си.
И да, в това своеобразно интелектуално воайорство включвам и колекционерите на сертификати. Онези, които събират дипломи и сертификати като медали, без с това да променят живота си. Сертификатът остава, но животът не помръдва.
Моите курсове не са за тях. Те не са за тези, които търсят следващата интересна теория или поредното удостоверение.
Те са за онези, които искат да прекрачат широко извън комфортната зона на четенето. Да слязат от витрина на илюзорното знание. И да заживеят промяната. Да я усетят в себе си. И извън себе си.
Тук няма сертификат за окачване на стената. Има опит, който ще промени стената в теб самата.
Истинската промяна се случва, само когато направиш крачка. И след нея още една и още една… Случва се, когато излезеш от удобството на себеанализирането и влезеш в опита.
Това е напомняне и за вас, и за мен. Защото всички сме били в това състояние. Това не е упрек. Всеки е в различен момент от пътя си.
Въпросът е колко дълго искаш да останеш в това състояние и кога ще продължиш нататък. Аз съм тук за онези, които усещат, че вече е време да направят крачка.
Можем да продължим заедно.
Готова ли си да прекрачиш от четенето към действието?
Аз съм тук – на прага, за да те посрещна.
Първата стъпка може да е моят курс „Отвъд очевидното“ – започваме на 20 октомври. Подробностите са тук.
Дори само, ако този текст те е накарал да се замислиш, това вече е първа стъпка.
