от Albena Slavova | окт. 15, 2020 | вземане на решение, ефективност, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост, реализация
Има една популярна история за три жабки, които стоели на брега на някакво езеро. Едната решила да скочи. Пита се колко останали? Известният отговор е, че са си останали пак три, тъй като жабката само решила да скочи, но не го направила.
Изводът е, че решението и действието не са едно и също. По между им се е ширнало цяло езеро, пълно с колебание, нерешителност, отлагане и други подобни.
Този въпрос обаче може да има още няколко различни отговора. Като всяка приказка, макар и кратка, има и друга поука. Всяка поука е хванала под ръка някое прозрение, но какво е то, се разбира накрая.
Моят вариант на тази приказка започва така…
На брега на едно езеро живеели три жабки. Отсрещният бряг на езерото се виждал неясно. Едната от жабките мечтаела да стигне до него. Понякога ѝ ставало горещо и тя скоквала във водата. Поплувала, поплувала около брега. Виждала как поповите лъжички се гонят в плиткото. Спомняла си че, когато и тя била като тях, слушала от големите жаби, че искат да отидат отсреща.
Чудела се дали тя не би могла? Когато и втръснело да цамбурка, излизала пак на брега, където винаги я чакали другите две жабки. Те слушали възхитено какво им разказва тяхната дружка. Колко силно иска да отиде на другия бряг! Колко искрено е желанието ѝ! Как е решила да преплува езерото!
Минавал ден след ден… Неизменно се повтаряло едно и също. Едната от трите жабки стояла на брега, решена да направи скок, по-дълъг от обичайното и след това да плува неуморно чак до отсреща. Само че, така си и оставала – раздвоена между решението и бездействието.
Колко били жабките на брега?
Станали четири, понеже първата се раздвоила от нерешителност.
Моята история не свършва с този отговор, защото жабките бързичко станали пет, че даже и шест. За този отговор има две възможни причини.
Причина 1 – Станали пет-шест, защото някоя от другите две жабки, а защо не и двете, започнали да подражават на първата. И те решили да скочат и да преплуват езерото. Но правели съвсем същото като нея, т.е. раздвоили се от колебание. Ето как станали пет-шест.
Причина 2 – Трите жабки стоели и гледали към отсрещния бряг. Където има група зяпачи, има и любопитни, да гледат какво гледат другите. Ето така към трите жабки се присъединили още три, а може и повече. И станали цяла група, жабки-кибици.
Имам още един вариант за край на приказката. Той ми е любим.
Един ден върху жабката паднало пожълтяло листо. В плиткото вече нямало попови лъжички, но гласовити малки жабки квакали наоколо. Жабката си казала:
Kакво пък толкова,
това е само някакво си езеро,
няма за кога да отлагам,
тук стана пренаселено,
водата в езерото скоро ще замръзне,
скачам, пък каквото ще да става!
Време е!
Изпълнила се с толкова силна решителност, че направила най-дългия скок в живота си. И заплувала, макар и жабешката, но към далечния бряг на езерото.
Сега идва ред на въпроса, който остава неизменен. Колко жабки останали на брега?
Отговорът е николко!
Как така? Какво станало с другите две?
Другите две, а защо не и повече, също скочили. Като видели примера на първата, почувствали внезапен порив да я последват.
Повярвали, че и те могат да правят такива дълги скокове.
И те се вдъхновили да плуват толкова далече.
Като разказвач на приказки, ми остана само да изведа поуката.
Бездействието привлича, но само действието въвлича!
Историята за трите жабки свършва сега, а твоята продължава.
Винаги имаш избор да бъдеш привлечен или въвлечен.
Всеки момент е подходящ за начало – за теб и другите около теб.
Създай го сега.
Стани и иди да разкажеш тази история на приятел, на колега и на семейството си.
Разкажи им кой е твоят далечен бряг.
Направи първата крачка към него днес!
от Albena Slavova | окт. 15, 2020 | здраве/тонус, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост
Начало на лятото!
Стопила се е зимната рамка на очакването. Не е останал и помен от пролетната свенливост. Сега природата безрезервно раздава красота в изобилие. Иска ми се да застана на едно място и да наблюдавам как пред очите ми цъфтят цветя.
Без да се надпреварват и без усилие създават съвършенство.
Постигат го без ограничение и продължават да го правят непрекъснато. Излизам на балкона и гледам цветята, които доскоро приличаха на голи клонки. Цяла зима изглеждаха загинали. После невзрачно пробваха да се раззеленят. Но в момента като хипнотизирана съм втренчила поглед в тяхната пищност. Те са концентрираната светлина, те са земния облик на слънцето, те са лъжичката ароматен мед в чая, водата, от която идва да пие врабчето сутрин…
Как мога да се отнеса към едно цвете?
Единствено с приемане и благодарност. Не бих могла да променя влиянието на сезоните, нито да задържа някой цвят по-дълго време. Затова приемам всяко листенце и цветче за закономерни, навременни и изключителни. Те са такива, каквито са!
А какво би било, ако не е цвете, а човек? Каква е разликата?
Този е висок, а онзи – нисък, другият вика силно по телефона, а до него човек с дълбока бръчка между веждите мисли за нещо свое. Всеки е такъв, какъвто е – също като цветята. Но цветята будят единствено възхита, а към хората се включва някаква моментална система на оценяване. Високият ми е по-симпатичен от ниския, защото съпругът ми и е много висок. Този, който вика, веднага ми става неприятен, понеже разцепва личното ми пространство с телефонните си вълнения. А господинът с бръчката щеше да е най-малкото по-красив, ако не се мръщеше толкова.
Но пък, знам ли, може би го мори тежка мъка. И онзи, викащият по телефона, преживява неговата си драма или еуфория. А пък всъщност нискят е даже много очарователен, ако се вгледам.
Какво поражда оценките?
Откъде идва отношението?
Как може то да се промени?
Умът услужливо съди и възхвалява наред. Има си собствена единица мярка за всичко – неговите си стереотипи, шаблоните, които използва, за да очертае с контур образа на всяка оценка. После повтаря този контур отново и отново, докато го превърне в красива, но твърда рамка. Но от красивата рамка не можеш да се лишиш затова почваш да си поставяш картинки в нея. Само че всяка картина е малка част от нещо голямо. Самата тя е идея, сведена до един миг, един поглед, едно възприемане, освен това и рамкирано. Ограничение във всички измерения!
Възможно ли е отвъд тези ограничения да съществува друг вид общуване?
Напълно земно, много човешко, сърдечно разкрепостено?
Да! Има! И то се оказа учудващо просто! Открих го внезапно, но беше сякаш съм го търсила винаги.
Дори нещо повече! Беше като че ли сме се търсили взаимно!
Това е танц, чието име говори само – „Отвъд ограниченията!“ Това е танцуване, в което няма правила, защото всяко движение е правилно. Така напълно естествено и неусетно започвам да се чувствам толкова правилна АЗ, че в следващата стъпка ставам прекрасна. Не е трудно музиката да създаде движението ми. То да я предаде на простарнството, да го зареди с всички възможни чувства, които накрая на изтрия и да остане само едно – приемане! Не! Не е само то. Има и още едно. Има обич!
В цялото това танцуване не съм сама. Каквото се случва с мен, това се случва и с хората, които танцуват наоколо. Знаем, че сме там, усещаме се, но не се виждаме. Танцуваме със затворени очи. Възприела съм и съм приела напълно себе си. Всеки е сам и с всички останали. Няма значение кой кой е. Дори имената нямат значение. Няма рамки, няма оценки, няма ограничения.
Заслужаваме и даряваме пълно приемане и обич един към друг.
Това се оказва най-лесното нещо на този свят. Не е по-трудно да бъде изведено навън от залата за танци. Достатъчно е умът да забрави да оценява.
Предстои едно цяло лято. Цял един сезон, през който ще мога да проверя доколко съм успяла да запазя въздействието на танца отвъд ограниченията. Следва ваканция! Още от сега има нещо в нейния край, което ме привлича – новият сезон на танците. Иска ми се, когато лятото свърши, да мога да си спомня за него като за лято отвъд ограниченията.
Защото светът е пълен цветя и хора, които толкова много си приличат, а животът е колкото един танц време!
![]()
