от Albena Slavova | ное. 14, 2020 | личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост
Криза! Дума, която в последните повече от три десетилетия стана банална от употреба. За нея се говори, на нея има кой да ѝ обръща внимание.
Моето внимание сега е приковано от житейските кризи, които ни връхлитат. Онези, за които можем да твърдим
„Човек и добре да живее, преживява някоя криза“.
Още в първите изречения ще кажа, че ще ти бъде интересно да четеш нататък, ако преценяваш, че в момента си в криза или ако си преживяла криза наскоро и сега изпитваш страх да не те нападне отново.
Тук ще намериш различен поглед и подход за преодоляването ѝ, както е обичайно за моите статии.
Наскоро подреждах файловете в компютъра си. Видях, че съм отделила на тази тема отделна папка. Грижливо съм събирала в нея различни материали. Темата за житейските кризи ме интересува толкова силно, че години наред разсъждавам върху нея. Сега, като прочетох пак натрупалия се материал, нещо в мен кипна възмутено.
Преминала съм през не една криза, коя от коя по-болезнени и продължителни. Точно това ми даде основание да се възмутя. Всички описания и съвети в папката бяха бездушни, учебникарски и трудно приложими. Звучаха като: „Казвам ти как се справиш, направи го и не ми се жалвай, защото кризата е за добро!“. Спомних си моментите, когато съм чела тези материали и се запитах доколко са ми помогнали да се почувствам по-добре. Отговорих си с „не много“. А твърдо се определям, като човек стъпил стабилно извън житейската криза.
Точно затова реших, че е време да напиша тази статия.
С какво тя ще бъде по-различна?
Преди всичко ще бъде много по-хуманна. В нея ще има много разбиране, съчувствие и ПРИЕМАНЕ. На него ще му отделя специално място и ще го погледнем заедно по различен начин.
В тази статия има вероятност да намериш стимула, с чиято помощ да направиш първата крачка за излизане от твоята криза. Или последната, за която не достига само ей толкова.
Но каква е твоята криза? И дали прилича на някоя от тези в моето минало? А дали има нещо общо между кризите в живота на различните хора?
Да, има. Вече съм сигурна, че не е необходимо да стигаме точно определена възраст, за да ни се полага криза. Или по-точно да имаме биологични причини за обяснение или извинение, че сме в криза – например на средната възраст или критическа, или …
Кризата може да ни застигне във всеки сезон – на годината или живота.
Разрешаването ѝ започва с това да си я разрешим.
Умишлена тавтология! Няма да я редактирам! Защото
Разрешаването на проблема започва с това да разрешим на себе си да го имаме.
Ами като е толкова просто, статията още тук ли свършва?
Не – сега започва!
Да си разрешим да сме в криза не ни хвърля еднозначно под одеялото, където искаме да се сврем и да ревем. Напротив.
Разрешавам на себе си означава да събудим изследователското си любопитство. Да провокираме своя вътрешен Индиана Джоунс и да разгледаме симптомите на своята криза. Има и такива, които са били и са скрита картинка.
След това идва ред да разгледаме причините за тях.
Някъде по това време на нашето изследване може да е започнало да ни става по-леко. Кризата да не ни плаши толкова и да се заизнизва. Възможно е да сме взели да я контролираме повече, отколкото тя нас. Ако все още има какво да изчистваме от нея,
ще схванем как да го направим.
Така че, да се заемаме!
Как изглежда кризата? Какво е характерно?
– Загубваме ориентир в живота. Нямаме нито мечти, нито цели, нито желания.
– Липсва ни яснота какво точно става, какво ни е актуално и какво вече не.
– Разбалансирани сме – на вътрешно и/или на външно ниво. Всичко в ума и в душата ни е като в някаква бъркотия или хаос.
– Стремим се към хармония, а изостряме противоречията – в личните и/или професионалните взаимоотношения.
– Чудим се къде отиде положителното ни отношение към нещата от живота.
– Стремим се неусетно и несъзнателно към запазване на статуквото „Животът е труден/гаден и всичко в него също“ и избягваме като нещо пагубно лесните/простички/свежи неща в него.
– Обичайният модел на нашето поведение ни отвращава.
– Изпитваме силен страх от промените, които желаем за себе си.
– Самосъжаляваме се.
– Задаваме си въпроса :“Това ли беше?“ за всички или някои сфери от живота.
– Търсим настойчиво щастието само там, където в момента го няма и където си знаем, че го няма.
Време е да спра с тиретата. Ако те поканя да ги допълниш, знам, има с какво. В тази статия не го правя. Не искам да задълбаваме излишно в симптомите на кризата. Също, много съществено е да добавя, ако имаш едно или повече от изброените тиренца, съвсем не е задължително да си в криза!
Изброеното по-горе е обобщение. Обратното също важи, защото твоята криза може да има съвсем друго лице. Аз въобще не ти натрапвам идеята да решиш ей сега, че си в криза. Но мисля, че щом четеш вече повече от 700 думи по въпроса, значи той те интересува.
Затова продължаваме напред. Заедно.
Спомням си един виц от моето детство. В него се разказва как някакъв човек си бил загубил ключа и го търсил през нощта на улицата под лампата. Минал друг и го попитал дали го е загубил точно там, където го търси. Първият отговорил: „Не, но тук е светло“.
Горе-долу така търсим избавление от нашите кризи. Бягаме от мястото – физическо и нефизическо, откъдето са почнали. Насочваме се към средства за спасение, които в повечето случаи, до едно са вън от нас самите. Най-вероятно, защото вътре в нас не е толкова светло, колкото имаме нужда да бъде. Ала с това не допускаме светлината.
Излизането от кризата е дълга работа. Колко дълга е много строго индивидуално, но че е работа, две мнения няма. Тя прилича на алгоритъм, който сега ще те замоля, да си начертаеш набързо.
Нарисувай си едно кръгче, вътре в което напиши думата криза.
Кризата прилича на манеж ( с формата на кръгчето ), по който не спираме да се въртим. Колкото повече искаме да излезем от него, толкова повече се увличаме от въртенето в кръг. Преставаме да забелязваме изхода. Забравяме за него, дотолкова, че започваме да твърдим, че изход няма. Ето затова нашият алгоритъм има такъв кръгъл елемент.
От него начертай една права линия надолу, а след това я разклони с две стрелки: на ляво и на дясно. На едната напиши И, а на другата напиши ИЛИ.
„И“ са нашите повтарящи се модели на мислене, нашите твърдения, благодарение на които зацикляме и убедително се връщаме с продължението на тази стрелка не къде да е, а в горната част на кръгчето „криза“ и влизаме отново в него.
Нищо не се променя! Няма надежда! Точно на мен никога не ми се случва нищо хубаво! Винаги е било така!
И т.н., и т.н. …
И-то е безалтернативно. И-то е онази лампа на улично осветление от вица, която хвърля сноп светлина, но само колкото да хвърля и заблуждение. И-то не допуска същностния въпрос: Къде е ключът?
Защото, ако го допусне, отговорът ще блесне като мълния и ще те запрати мигновено към стрелката „ИЛИ“.
Отговорът е, че загубен ключ няма, защото нищо не е заключено.
ИЛИ-то е разкрепостеното мислене на свободния човек.
Дори някой някога да те е убеждавал в обратното,
дори някой да продължава да те уверява, че нямаш алтернативи,
че ти липсва възможност за избор,
дори това да те повлича към дъното на кризата,
това да повярваш и да се потопиш на дъното на своята криза,
е твое решение.
Да повярваш ИЛИ не,
да се съгласиш, че няма избор ИЛИ не,
да чакаш някой да те извлече ИЛИ не
е твое решение.
ИЛИ е дързостта и смелостта на твърдението
Или аз, или никой друг!
Аз съм най-добрият инструмент за излизане от кризата!
Първите няколко крачки, дни, седмици по този нов път на мислене и преосмисляне, са колебливи. Пътят е неотъпкан и непознат. Точно затова в началото на статията подсказах, че е добре да бъдем като Индиана Джоунс, изследвайки своята криза.
Да изследваш означава да поемаш отговорност.
Обичайно поемаме отговорности в работата си, в семействата си, за някой друг или за някакъв ангажимент. Този вид отговорности не ни правят завършено отговорни хора, докато не погледнем на отговорността за излизането от нашата криза като наша и то първостепенна, супер приоритетна отговорност.
Кой друг, ако не аз?
Ако ти звучи неприятно, отблъскващо или помпозно, следващите редове ще предизвикат негодуванието ти. Не те възпирам да стигнеш края на статията. Още повече, че най-полезното и в това време и най-интересното предстоят.
Само искам честно и почтено да предупредя. Сега ще хвърля една лимонка!
Много често казвам, че харесвам парадоксите в мисленето. Те поднасят неповторимия шанс за поврат в него, за какъвто си плаче всяка криза. Така че, ето го поредният:
– Какво удобство ти създава твоята криза?
– Кой и какво ти поднася, докато си в криза?
– Каква полза /не я виждаш на пръв поглед/ извличаш от нея?
– За кого е възмездие кризата?
– А за кого е награда?
Ако продължаваш да четеш, разпознавам в теб себе си, отпреди известно време. Разпознавам човека, който харесва да му е трудно. Аз избирах трудностите съвсем осъзнато. До такава степен, че бях започнала да го правя автоматично. Ако може да не е трудно, не беше стойностно, ценно и успешно. Съвършеният път за преминаване от една криза в друга! Не единственият, разбира се.
Но нека се върна на горните въпроси. Не ги отхвърляй, само защото ти изглеждат нелепи и противоречащи на здравия разум. Те изискват отлежаване, нека поузреят. Този процес може да получи подкрепа от други въпроси, не толкова противоречиви, но задълбочени и имащи силата да те изтеглят от кризата. Запитай се:
– Кои вериги в мисленето си е време да разкъсам?
– С какви нови идеи за себе си е добре да ги заменя?
– Кои са моите негативни вярвания и от къде са се взели?
– Кои са моите ценности в този период от живота?
– Кои от тях са ми били актуални до скоро, а сега вече не са?
– Коя съм аз?
– Каква е мисията ми?
Отговори последователно на онези от въпросите, на които чувстваш, че можеш. Онези, които останат без отговор сега, могат да го намерят след време. А времето, както знаем, е относително понятие. Ускорява се с подкрепа, каквато ти предлагам. Само поискай.
Дори и да не ми пишеш, ще получиш подкрепа тук, до края на статията.
Поемайки към ИЛИ-посоката, стигаш до твърдението:
Решението на проблема е в самия проблем.
Изходът от кризата се съдържа в причината за възникването ѝ.
Както вече ти казах, прекарала съм доста часове в размисъл по темата за житейските кризи. Каквито и обобщения и мисловни карти да съм правила, в крайна сметка болшинството от причините се свеждат приблизително до една. Тя е:
ПРИЕЛИ СМЕ, направили сме някакъв сериозен избор като сме се задоволили с по-малко, отколкото сме искали и имали намерение да получим.
Имали сме желание за повече и сме знаели, че го заслужаваме. Избрали сме половината пред цялото или по-малко от половината. Казали сме си – спирам дотук, и толкова върши работа, не искам да се хабя повече, нямам време за повече, това ми се струва достатъчно добро …
Някои го наричат компромис. Други го наричат примирение.
Аз ще го оприлича на ластични дънки, които са с номер или два по-малки от твоя. Въпреки това си ги купила поради някоя от горните причини или подобна на тях. И сега си носиш тесните дънки, въпреки че ти стягат и ти причиняват дискомфорт. Направо не можеш да дишаш, а всеки път, когато ги обуваш, се тюхкаш и не можеш да си простиш, че ги купи.
Не можеш да ПРИЕМЕШ, че си направила такъв тъп избор, и затова ги носиш, като с това нито дънките променят номера си, нито ти се чувстваш по-добре.
Забеляза ли думата ПРИЕМАМ ? Тя е хем причината, хем изхода.
Причина – приела си нещо по-малко от желаното.
Изход – приеми, че си го направила, не се връщай към това и върви напред.
Приемането е толкова необятна тема! Тя е сред любимите ми. На нея ще отделя друг път по-специално внимание.
С темата за приемането искам да тръгна към финала на статията като към реален изход от кризата. Той е изпълним, ако сега внимателно вникнеш в следното твърдение:
Всеки твой избор, всяко твое решение, са плод на твоето добро намерение.
Разгледай линията на времето като разделена на микроскопични отрязъци. В конкретния, малък миг, който е създал началото на твоята криза, си приела нещо, за което после съжаляваш, носиш последствия, чувстваш вина, болка, гняв /към себе си или другиго/. Ала точно тогава това е било добро за теб. Миг по-късно, година, половин живот след това, вече не, но тогава – да.
Затова се освободи от оценките си за правилно или неправилно. Във всеки миг си била права. Това се отнася пълнокръвно и за другите участници в твоята криза, за други, които гравитират около нея или подхранват енергията ѝ, или страдат в паралел. За всеки от тях, за всеки от нас, за теб и за мен, за всички ни се отнася същото.
Това е толкова фундаментално, че може като с лост да преобърне мисленето ти.
Може да ти отнеме всички останали години от живота, за да се съгласиш с него. Може да го отхвърлиш със замах още сега и завинаги.
Всъщност дали ще се съгласиш или не няма значение за съществуването на изхода от кризата, защото него го има така или иначе.
Аз преминах през него и те очаквам там. Протягам ти ръка.
Можеш! Ела и ти!
от Albena Slavova | ное. 7, 2020 | личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост
Здравей!
Пиша ти писмо с марка, само че без марка.
Не искам да кажа – като едно време, а само – като доскоро.
Аз пращах много писма и получавах също толкова. Не ми е домъчняло за вкуса на лепилото на марката.
Сетих се за това покрай нещо странично, каквото са фотоапаратите. Фотоапаратите с лента!
Ле-ле! Излезли са отново на мода!
Освен, че пращах много писма, снимах много – с лентов фотоапарат. Снимала съм дори със светкавица, която се зарежда с ток от контакт, така че дължината на кабела създаваше периметъра на снимане.
Какво е общото между лентовите фотоапарати и писмата с марка?
Една дума: очакването.
Моментът от залепването на плика на моето писмо до разлепването на плика на получения отговор продължаваше не дни, а понякога направо седмици.
Очакването изтъняваше с времето и тъкмо да се превърне в нетърпение, зървах в дупките на пощенската кутия нечий почерк. Това означаваше само едно – плик с писмо. От този миг насетне отиването с асансьор до петия етаж ми се струваше, че отнема толкова, колкото да изкача връх Ботев. Остава сред най-свидните ми преживявания в този живот!
Имало е всякакви писма по съдържание. Спомням си даже за две, не, по-точно за едно, заради което си изплаках сълзите. Така си мислех поне. Но дори и него, писмото, заради което плаках ли плаках, всичките, съм ги очаквала с трепет, внимание и нежност.
О като обич
Ч като чувствам
А като Ах
К като крила
В като велико
А като абсолютно
Н като небе
Е като екран
Ако ти се занимава, разкажи история с тези думи или само сглоби изречение с тях. И ми го прати все едно е писмо с марка, само че без марка. А пък аз ще се направя, че търся ключа от пощата, после ще се престоря, че чакам асансьора… Докато си представям, че отключвам външната врата, ще си досипя още спомен за очакване.
Очакването да снимам последния 36-ти кадър. Всичките внимателно подбирани, да не би пък лентата да свърши в най-неподходящия момент, който искам да бъде фотографиран, а да не мога. Очакването да проявя лентата, а след това още малко, докато видя снимките.Черно-белите рязко преминаха в цветни, преминаването на цветните в цифрови беше още по-шеметно.
И тъкмо тогава очакването се сви в няколко секунди от щракването до „Я да видя как съм излязла!”. Направо се разтвори и изпари.
Писмата станаха на един поглед разстояние, снимките на едно вдишане-издишане време и обратното. Мигновеността направи очакването лукс.
Какво е то в действителност?
Сега се досещам, че чакам и очаквам не са само две различни думи. Те са направо различни състояния.
Чакането е неприятно и нервоизхабяващо. Очакването е въжделено и вдъхновяващо. Чакането събаря, но очакването мотивира.
Една буква О в началото на думата прави душата да възкликне: „О!”, да се зареди с търпение, да повика фантазията и да заОчаква.
На мен очакването ми подаряваше всеки път мечти.
Какво ли ще прочета в следващия отговор?
Колко бързо ли ще дойде?
Каква ли картичка или цвете, изсушено между страниците на книга, ще получа?
На каква ли хартия ще е написано?
Какво ли ще съм хванала в кадъра на снимката?
Какво неочаквано ще се е добавило в мига на отваряне на обектива?
Кои снимки ще подредя в албум?
Това очакване, което описвам, е антикварно. Чувството да очаквам го няма. Виж, чакането, не се е повлияло никак от технологиите, като че ли не само в моя живот. Има го…
Започнах с идеята за писмо с марка. Марката всъщност е неговата цена.
Ако днес сме лишени от удоволствието и трепета на очакването, то написаното, казаното, винаги има своята цена.
Каква е тя?
Как оценяваш нещата, които четеш?
Как определяш, че едно нещо струва, а друго – не?
По какво разбираш стойността на това, което четеш точно в момента?
Каква е тя?
Сложи своята словесна марка и ми прати писмо.
Благодаря ти!
от Albena Slavova | окт. 15, 2020 | здраве/тонус, мотивация, вдъхновение
Карантина.
Стоим си у дома и ни е необичайно.
Стараем се да свикнем и да направим престоя си вкъщи смислен и полезен.
Вчера по телефона получих приятна провокация от моя приятелка да споделя нещо.То като че ли се нуждае точно от такава домашна карантина, за да се превърне в един супер полезен и здравословен навик.
Спортуването у дома от нас – зрелите дами.
Ако много пъти сте решавали да започнете с някаква физическа активност и сте оставали само с решението,
Ако сте започвали, но скоро след това сте се отказвали,
Ако си мислите, че това не е за вас, въпреки че имате нужда,
Ако не можете да намерите време, начин или мотивация за спорт,
То следващите редове са истинска манна небесна. Ще ви помогнат да започнете да бъдете физически активни, това ще ви доставя радост и ще го превърнете в навик. Ще се влюбите в този принцип и ще започнете да го прилагате буквално във всичко.Нека все пак се върнем към спорта и всички видове физическо натоварване.
Ширят се няколко основни убеждения, свързани с неговото практикуване.
Необходимо е:
Да се тренира продължително време, за да има резултат – например час и повече наведнъж.
Да се тренира в зала или друго специално мястоДа се тренира под ръководството на треньор.
Да се тренира в група с други хора или поне с приятел/ка за компания.
Да имаме специална, удобна, красива екипировкаДа имаме финансовите средства за тренировки и екип.
Да имаме подкрепа, за да го правим.Хващам се за последното, понеже в този момент вече получавате мощна подкрепа. От мен.
Защото въпросната манна небесна, която искам да изсипя в следващите редове, използвам всеки ден до такава степен, че съм накамарила многогодишен личен опит.
Аз не съм спортист. Но имам навик да бъда физически активна всеки ден по един лесен и достъпен начин. Благодарение на това:
избягвам редица свои болежки,
подвижна и пъргава съм,
рядко боледувам,
в добро настроение съм,
изглеждам елегантно.
Още в заглавието казах, че това е просто.
Простотата е в простотата!
Ако сме си казвали, че ако не е в зала и с треньор, не се брои за физическа активност и/или че нямаме време за цял час тренировка –ОК, тогава нека е по-малко време и нека е у дома.
Да, но у дома още по-малко разполагаме с време и всички се въртят наоколо и пречат.Точно така е! Така е до момента, в който създадем правило от рода на това, че всеки има право и нужда отсвоите няколко минути лично време и празно простарнство през това време, изказано със съвсем конкретни думи.
Тук се спирам, за да направя един скромен завой в посока каква би била ползата за другите от вашите минути лично време, използвано за спорт у дома. Тя се казва личен пример. А той е заразен, за щастие в хубавия смисъл на думата. Ако сте записали детето си на спорт, но вие не спортувате, вероятността детето ви да си изгради навик и в бъдеще да спортува, е половинчата.Но ако вижда ден след ден, че вие правите това без да се откажете, засилвате неговия интерес да бъде активно сега и в бъдеще. Връщам се към основната тема:простотата да се спортува при домашни условия и как да стане постоянен навик.
Ето как на 2 квадратни метра:
Започнете със съвсем малко време. Секретът е точно в това!! Толкова малко време, че да не предизвиква физически болки и травми. Вие си го определете колко да бъде. Важно е да го направите, тъй като в противен случай ще се захласнете, ще получите мускулна треска и утре ще се откажете. Освен това, като имате определено от вас време и го изкарате до край, си създавате самочувствие и наработвате самоувереност. А това ще ви трябва.Тъкмо за да си изпълните определеното от вас време е необходимо да е толкова минимално, че да е безотказно при всякакви обстоятелства и да не е само днес.
Дори това да е само 1 минута, това е повече отколкото нищо. Една минута днес, ще ви създаде тонус и желание, ще ви достави удоволствие, ще ви мотивира, че можете.Наистина можете! Така че направо ви питам – с колко минути ще започнете?Това реално изпълнимо ли е? Не се ли подценихте или обратното, не се надценихте?
Коригирайте времето, ако е необходимо. Сега. А след това идва ред на въпроса:
Какво да правите всъщност? Простотата е в това да изберете нещо много семпло за начало. Нещо, което бихте могли да направите днес и да продължите да го правите през следващите дни. Няколко маха с ръце, клякания, повдигане на пръсти, някое от упражненията на физзарядката от училище, когато бяхме първа смяна, една ръченица…
Може да се потопите в идеите в интернет.Ако сте от дамите, които се потискат и депресират при вида на нечии плочки на корема и стегнато дупе, гледайки спортни клипове, започннете без клипове. Скоро ще се изненадате, че се прокрадва вече някакъв нов навик и радостта от него ще изкорени тревожността ви при вида на нечие мега спортно тяло, качено на клип в мрежата. Ето тогава ще сте готови да черпите от идеите там. Продължете с това супер кратко време на трениране у дома и през идните дни. Тялото ви само ще ви подскаже кога да си добавите още.
Как всъщност да стане навик? Как да стане всекидневна практика нещо, което до сега е било необичайно, а може би дори има и отрцитални резултати от предишни опити в миналото?За да се превърне в навик, не е задължително да става с колосални усилия и да бъде неприятно. До тук изписах немалко редове как въобще да бъде без усилия.
Привикването ще дойде само. Вие му помогнете като правите вашите занимания по едно и също време на деня. Кое да е това време е пак ваш избор. Аз съм свикнала да е сутрин, но всъщност през годините е било в най-различен час, даже и вечер. Навикът се хваща под ръка с хубавата емоция, която да си създадете. А тя харесва неща като музика, записана медитация, тишина /защо пък не/, аромат на свещ или свеж плод, маска за лице, която да сложите през това време, някоя мека дрешка, която толкова си обичате и за която да се сетите сега, че я имате… За да не пропуснете, сложете си напомняне.
А ако въпреки това се случи да се сетите, че сте забравили, това всъщност означава най-вече, че се сещате за вашия домашен спорт.
След всичко написано ето го и обобщено като рецепта в първо лице:
- Правя кратки, но всекидневни упражнения у дома.
2. Определила съм сама продължителността им.
3. Играя своята гимнастика по едно и също време на деня
4. Избрала съм някакъв приятен елемент, с който да си доставя удоволствие през това време.
5. Не се надпреварвам с никого нито със себе си
6. Допълвам още време и упражнения към практиката си, тогава, когато почувствам, че мога.
7. В дните, когато не съм в добра кондиция, си позволявам да правя гимнастика само 1 минута, но не пропускам.
8. Не забравям, основния принцип – по-добре малко, но не и никак!
Поздравления!
За това, че след малко ще направите своята първа домашна тренировка.
Сигурна съм!
Защото току-що прочете последния ред от статия, която се казва:
„Най-простият начин да започнеш да спортуваш без да се откажеш”.
от Albena Slavova | окт. 15, 2020 | вземане на решение, ефективност, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост, реализация
Има една популярна история за три жабки, които стоели на брега на някакво езеро. Едната решила да скочи. Пита се колко останали? Известният отговор е, че са си останали пак три, тъй като жабката само решила да скочи, но не го направила.
Изводът е, че решението и действието не са едно и също. По между им се е ширнало цяло езеро, пълно с колебание, нерешителност, отлагане и други подобни.
Този въпрос обаче може да има още няколко различни отговора. Като всяка приказка, макар и кратка, има и друга поука. Всяка поука е хванала под ръка някое прозрение, но какво е то, се разбира накрая.
Моят вариант на тази приказка започва така…
На брега на едно езеро живеели три жабки. Отсрещният бряг на езерото се виждал неясно. Едната от жабките мечтаела да стигне до него. Понякога ѝ ставало горещо и тя скоквала във водата. Поплувала, поплувала около брега. Виждала как поповите лъжички се гонят в плиткото. Спомняла си че, когато и тя била като тях, слушала от големите жаби, че искат да отидат отсреща.
Чудела се дали тя не би могла? Когато и втръснело да цамбурка, излизала пак на брега, където винаги я чакали другите две жабки. Те слушали възхитено какво им разказва тяхната дружка. Колко силно иска да отиде на другия бряг! Колко искрено е желанието ѝ! Как е решила да преплува езерото!
Минавал ден след ден… Неизменно се повтаряло едно и също. Едната от трите жабки стояла на брега, решена да направи скок, по-дълъг от обичайното и след това да плува неуморно чак до отсреща. Само че, така си и оставала – раздвоена между решението и бездействието.
Колко били жабките на брега?
Станали четири, понеже първата се раздвоила от нерешителност.
Моята история не свършва с този отговор, защото жабките бързичко станали пет, че даже и шест. За този отговор има две възможни причини.
Причина 1 – Станали пет-шест, защото някоя от другите две жабки, а защо не и двете, започнали да подражават на първата. И те решили да скочат и да преплуват езерото. Но правели съвсем същото като нея, т.е. раздвоили се от колебание. Ето как станали пет-шест.
Причина 2 – Трите жабки стоели и гледали към отсрещния бряг. Където има група зяпачи, има и любопитни, да гледат какво гледат другите. Ето така към трите жабки се присъединили още три, а може и повече. И станали цяла група, жабки-кибици.
Имам още един вариант за край на приказката. Той ми е любим.
Един ден върху жабката паднало пожълтяло листо. В плиткото вече нямало попови лъжички, но гласовити малки жабки квакали наоколо. Жабката си казала:
Kакво пък толкова,
това е само някакво си езеро,
няма за кога да отлагам,
тук стана пренаселено,
водата в езерото скоро ще замръзне,
скачам, пък каквото ще да става!
Време е!
Изпълнила се с толкова силна решителност, че направила най-дългия скок в живота си. И заплувала, макар и жабешката, но към далечния бряг на езерото.
Сега идва ред на въпроса, който остава неизменен. Колко жабки останали на брега?
Отговорът е николко!
Как така? Какво станало с другите две?
Другите две, а защо не и повече, също скочили. Като видели примера на първата, почувствали внезапен порив да я последват.
Повярвали, че и те могат да правят такива дълги скокове.
И те се вдъхновили да плуват толкова далече.
Като разказвач на приказки, ми остана само да изведа поуката.
Бездействието привлича, но само действието въвлича!
Историята за трите жабки свършва сега, а твоята продължава.
Винаги имаш избор да бъдеш привлечен или въвлечен.
Всеки момент е подходящ за начало – за теб и другите около теб.
Създай го сега.
Стани и иди да разкажеш тази история на приятел, на колега и на семейството си.
Разкажи им кой е твоят далечен бряг.
Направи първата крачка към него днес!
от Albena Slavova | окт. 15, 2020 | здраве/тонус, лично, личностно израстване, мотивация, вдъхновение, мъдрост
Начало на лятото!
Стопила се е зимната рамка на очакването. Не е останал и помен от пролетната свенливост. Сега природата безрезервно раздава красота в изобилие. Иска ми се да застана на едно място и да наблюдавам как пред очите ми цъфтят цветя.
Без да се надпреварват и без усилие създават съвършенство.
Постигат го без ограничение и продължават да го правят непрекъснато. Излизам на балкона и гледам цветята, които доскоро приличаха на голи клонки. Цяла зима изглеждаха загинали. После невзрачно пробваха да се раззеленят. Но в момента като хипнотизирана съм втренчила поглед в тяхната пищност. Те са концентрираната светлина, те са земния облик на слънцето, те са лъжичката ароматен мед в чая, водата, от която идва да пие врабчето сутрин…
Как мога да се отнеса към едно цвете?
Единствено с приемане и благодарност. Не бих могла да променя влиянието на сезоните, нито да задържа някой цвят по-дълго време. Затова приемам всяко листенце и цветче за закономерни, навременни и изключителни. Те са такива, каквито са!
А какво би било, ако не е цвете, а човек? Каква е разликата?
Този е висок, а онзи – нисък, другият вика силно по телефона, а до него човек с дълбока бръчка между веждите мисли за нещо свое. Всеки е такъв, какъвто е – също като цветята. Но цветята будят единствено възхита, а към хората се включва някаква моментална система на оценяване. Високият ми е по-симпатичен от ниския, защото съпругът ми и е много висок. Този, който вика, веднага ми става неприятен, понеже разцепва личното ми пространство с телефонните си вълнения. А господинът с бръчката щеше да е най-малкото по-красив, ако не се мръщеше толкова.
Но пък, знам ли, може би го мори тежка мъка. И онзи, викащият по телефона, преживява неговата си драма или еуфория. А пък всъщност нискят е даже много очарователен, ако се вгледам.
Какво поражда оценките?
Откъде идва отношението?
Как може то да се промени?
Умът услужливо съди и възхвалява наред. Има си собствена единица мярка за всичко – неговите си стереотипи, шаблоните, които използва, за да очертае с контур образа на всяка оценка. После повтаря този контур отново и отново, докато го превърне в красива, но твърда рамка. Но от красивата рамка не можеш да се лишиш затова почваш да си поставяш картинки в нея. Само че всяка картина е малка част от нещо голямо. Самата тя е идея, сведена до един миг, един поглед, едно възприемане, освен това и рамкирано. Ограничение във всички измерения!
Възможно ли е отвъд тези ограничения да съществува друг вид общуване?
Напълно земно, много човешко, сърдечно разкрепостено?
Да! Има! И то се оказа учудващо просто! Открих го внезапно, но беше сякаш съм го търсила винаги.
Дори нещо повече! Беше като че ли сме се търсили взаимно!
Това е танц, чието име говори само – „Отвъд ограниченията!“ Това е танцуване, в което няма правила, защото всяко движение е правилно. Така напълно естествено и неусетно започвам да се чувствам толкова правилна АЗ, че в следващата стъпка ставам прекрасна. Не е трудно музиката да създаде движението ми. То да я предаде на простарнството, да го зареди с всички възможни чувства, които накрая на изтрия и да остане само едно – приемане! Не! Не е само то. Има и още едно. Има обич!
В цялото това танцуване не съм сама. Каквото се случва с мен, това се случва и с хората, които танцуват наоколо. Знаем, че сме там, усещаме се, но не се виждаме. Танцуваме със затворени очи. Възприела съм и съм приела напълно себе си. Всеки е сам и с всички останали. Няма значение кой кой е. Дори имената нямат значение. Няма рамки, няма оценки, няма ограничения.
Заслужаваме и даряваме пълно приемане и обич един към друг.
Това се оказва най-лесното нещо на този свят. Не е по-трудно да бъде изведено навън от залата за танци. Достатъчно е умът да забрави да оценява.
Предстои едно цяло лято. Цял един сезон, през който ще мога да проверя доколко съм успяла да запазя въздействието на танца отвъд ограниченията. Следва ваканция! Още от сега има нещо в нейния край, което ме привлича – новият сезон на танците. Иска ми се, когато лятото свърши, да мога да си спомня за него като за лято отвъд ограниченията.
Защото светът е пълен цветя и хора, които толкова много си приличат, а животът е колкото един танц време!
![]()
