Това е една съвсем истинска история.Всяка нейна дума.
Тя започна преди няколко години, когато станах доброволец в Няма невъзможни неща. Спомням си, като че ли беше вчера, своята първа среща с участниците – младежи със специални потребности. Наближаваха Коледа и Нова година. Събрахме се в кръгче около масата. Слепвахме бисквитки, които след това си похапнахме. Имаше и нещо друго, което направихме. Изработихме късмети. Всеки надписа своя върху цветно малко листче, нави го на рулце и го завърза с конопена връвчица.
След това пуснахме всички късмети в бутилка и я затворихме.
А после…
После сякаш хвърлихме бутилката в океана на времето. Измина още една година. Вече бях станала част от екипа на Няма невъзможни неща. Като координатор на доброволците, бях изпратила писма до всички с покана за среща.
Тъкмо тогава пред очите ми изплава онази бутилка с късмети. Вълната на спомена ми я поднесе и аз с готовност започнах да я използвам всеки път, когато идваше доброволец. Разклащах бутилката и я отварях, за да може някое късметче да попадне в дланта на нашия доброволец.
И така всеки път ставах свидетел на едно и също. Написаните думи доставяха истинска радост и удивление!
Среща след среща…
Един ден спонтанно реших и аз да си взема късметче от бутилката .Та нали тя беше свързана с моята най-първа поява при нашите специални младежи. Разклатих, отворих и извадих това, което се подаде най-отпред.
Когато развързах връвта, останах поразена!
Това беше късметът, който бях направила самата аз!
Бях забравила какво съм написала. Но думите ме трогнаха толкова мощно, че внимателно навих листчето като нещо скъпоценно и го прибрах в малкия несесер, който нося винаги със себе си. От постоянното носене вече години наред хартията се поизмачка, но това не пречи на съдържанието.
То остава неизменно, магнетично и стойностно!
То е нещо, в което вярвам и което ти пожелавам от цялото си сърце!
Имало едно време една жълта лястовичка. Тя се била излюпила такава и никога и през ум не ѝ било минавало да иска да бъде друга. Нейното най-естествено състояние било да е жълта. Полетът ѝ се получавал жълт. Чирикането ѝ било в същия цвят. Даже постоянното ѝ настроение било пак такова. Другите лястовички се отнасяли безразлично към жълтите пера на своята позната. Това не им пречело, но леко ги дразнело и те предпочитали да не ѝ обръщат внимание.
Жълтата лястовичка много искала да узнае предназначението на своя уникален цвят. Иначе той би бил безполезен, както и тя самата. Тя не можела да живее просто така, като онези лястовички, които щастливо гонели комари. Трябвало да узнае смисъла.
Решила първо да потърси отговора при своите. Те са черно-бели и това им подхожда. Вероятно знаят ползата да не са в друг цвят.
Жълтата полетяла редом с една от тях и я помолила да ѝ обясни смисъла на черно-бялото, но тя без въобще да чуе за какво става дума, започнала да дърдори:
– Хайде, давай, давай, хвърчи по-бързо! Айде де! Гледай каква муха! Ама че работа! Врабечето я изяде. Хубаво, нека се радва! Не знае какви мухи има в Африка… Какви ги ловим ние там!
А тука заради някакви глупави врабчета, които ни подяждат, не мога да размахам крила като един истински щъркел…
А, Жълтата, ти къде отиде? За какво питаше? Хм, сигурно си намери някоя вкусна пеперуда и изчезна, а ми се пишеше приятелка! Следващия път, като ме попита нещо, няма да й отговоря!
Жълтата в това време вече била далече. Не намерила отговор от своите, но има и други в черно-бяло. Наблизо живеел един чужденец – пингвин. Всички говорели за него, че е птица, но той не лети, а ходи замислено напред-назад. Облечен е във фрак. Дрехите му са едни такива, двуцветни, изгладени, елегантни. Ето, точно той би трябвало да знае най-добре своето черно-бяло предназначение. Жълтата лястовичка кацнала до него, учтиво поздравила чужденеца. Разказала му за своите терзания и попитала:
– Какво е най-ценното в това да се живее в черно-бяло? – Пингвинът престанал да се клатушка, спрял на място и отговорил с авторитет.
– Аз съм тенор! Мое професионално задължение е да изглеждам безупречно! – ала на лястовичката това не ѝ било достатъчно и искала да разбере повече.
– Когато се изморявате да бъдете безупречен тенор, какво правите тогава? – и сама се удивила от отговора.
– Има такива моменти. В детството си мечтаех да стана цирков артист и да ходя на ръце. Затова понякога, когато съм сам, правя точно това. В края на краищата имам нужда, макар и за няколко минути, да престана да бъда тенора Пин-Гвин и да стана акробата Гвин-Пин. Т.е. да обърна всичко с краката нагоре – от професията до името си.
О! Но много Ви моля, това да си остане между нас. Не казвайте на никого! – изведнъж се запритеснявал пингвинът.
Разбира се, че не би разказвала жълтата лястовичка, но не такъв отговор търсела. Затова полетяла нататък, за да си поприказва със свраката. Известно е, че тя винаги е много словоохотлива. Освен това се издокарва в черно-бял стайлинг и знае всякакви новини. Интересно е да се чуе мнението ѝ за живота в черно-бяло. Тъкмо долетяла при нея Жълтата лястовичка, не успяла още да зададе своя въпрос, свраката я изпреварила:
– 5000 евро! Ако искаш да ми вземаш интервю, това е цената ми! Вие всички от жълтата преса сте едни и същи! Омръзнали ли сте ми! Винаги първият ви въпрос е един и същ: “Когато в младостта си работехте като сервитьорка, за какво мечтаехте?”
За какво, за какво!? За бакшиши, разбира се! “А по-късно, когато станахте бизнес дама и бизнесът ви стигна небесата, запазихте черно-белия стайлинг на сервитьорка. С какво е свързано това?” О, господи, само аз си знам каква скръндза съм и как тайно събирам всичко непотребно, особено което блести. А колко по-добре щях да съм, ако не беше така… Питаш ли ме дали ми е лесно? Как се чувствам в тези стари сервитьорски дрехи? Защо никой не се интересува? И на мен ми се иска да съм с такива златни перца като твоите. Аз вас от жълтите вестници не ви понасям! Но без вас не мога да поддържам имиджа си!
Както долетяла, така и отлетяла жълтата лястовичка. По всичко се виждало, че ще се наложи да си отговори без чужда помощ. Слънцето вече залязвало, денят привършвал. Ден без никаква разлика от вчерашния, а по какво ли би могъл да се различава утрешният?
Изведнъж лястовичката се сетила. Утре е денят на излюпването на новото поколение! Вълнуващ момент на великото начало на новия живот! Мигът, когато пиленцето се появява съвършено голо и беззащитно, без нито едно перце.
До този миг оставали само няколко часа. Лястовичката прозряла какво трябва да направи. Решила да подари на всяко малко лястовиче едно от своите жълти пера. Ползата да бъдеш уникален е в това, че имаш възможност да го споделяш с другите!
Цяла нощ тя летяла и поставяла в гнездата до неизлюпените яйца по едно жълто перце от своите. Светлината на утрото я посрещнала изморена, но доволна. Всичко било готово.
Новият живот започнал! Отвсякъде долитало звънко чирикане. Малките пиленца били съвсем лиси, само с по едно жълто перо на главите – следващото поколение различни!
Криза! Дума, която в последните повече от три десетилетия стана банална от употреба. За нея се говори, на нея има кой да ѝ обръща внимание.
Моето внимание сега е приковано от житейските кризи, които ни връхлитат. Онези, за които можем да твърдим
„Човек и добре да живее, преживява някоя криза“.
Още в първите изречения ще кажа, че ще ти бъде интересно да четеш нататък, ако преценяваш, че в момента си в криза или ако си преживяла криза наскоро и сега изпитваш страх да не те нападне отново.
Тук ще намериш различен поглед и подход за преодоляването ѝ, както е обичайно за моите статии.
Наскоро подреждах файловете в компютъра си. Видях, че съм отделила на тази тема отделна папка. Грижливо съм събирала в нея различни материали. Темата за житейските кризи ме интересува толкова силно, че години наред разсъждавам върху нея. Сега, като прочетох пак натрупалия се материал, нещо в мен кипна възмутено.
Преминала съм през не една криза, коя от коя по-болезнени и продължителни. Точно това ми даде основание да се възмутя. Всички описания и съвети в папката бяха бездушни, учебникарски и трудно приложими. Звучаха като: „Казвам ти как се справиш, направи го и не ми се жалвай, защото кризата е за добро!“. Спомних си моментите, когато съм чела тези материали и се запитах доколко са ми помогнали да се почувствам по-добре. Отговорих си с „не много“. А твърдо се определям, като човек стъпил стабилно извън житейската криза.
Точно затова реших, че е време да напиша тази статия.
С какво тя ще бъде по-различна?
Преди всичко ще бъде много по-хуманна. В нея ще има много разбиране, съчувствие и ПРИЕМАНЕ. На него ще му отделя специално място и ще го погледнем заедно по различен начин.
В тази статия има вероятност да намериш стимула, с чиято помощ да направиш първата крачка за излизане от твоята криза. Или последната, за която не достига само ей толкова.
Но каква е твоята криза? И дали прилича на някоя от тези в моето минало? А дали има нещо общо между кризите в живота на различните хора?
Да, има. Вече съм сигурна, че не е необходимо да стигаме точно определена възраст, за да ни се полага криза. Или по-точно да имаме биологични причини за обяснение или извинение, че сме в криза – например на средната възраст или критическа, или …
Кризата може да ни застигне във всеки сезон – на годината или живота.
Разрешаването ѝ започва с това да си я разрешим.
Умишлена тавтология! Няма да я редактирам! Защото
Разрешаването на проблема започва с това да разрешим на себе си да го имаме.
Ами като е толкова просто, статията още тук ли свършва?
Не – сега започва!
Да си разрешим да сме в криза не ни хвърля еднозначно под одеялото, където искаме да се сврем и да ревем. Напротив.
Разрешавам на себе си означава да събудим изследователското си любопитство. Да провокираме своя вътрешен Индиана Джоунс и да разгледаме симптомите на своята криза. Има и такива, които са били и са скрита картинка.
След това идва ред да разгледаме причините за тях.
Някъде по това време на нашето изследване може да е започнало да ни става по-леко. Кризата да не ни плаши толкова и да се заизнизва. Възможно е да сме взели да я контролираме повече, отколкото тя нас. Ако все още има какво да изчистваме от нея,
ще схванем как да го направим.
Така че, да се заемаме!
Как изглежда кризата? Какво е характерно?
– Загубваме ориентир в живота. Нямаме нито мечти, нито цели, нито желания.
– Липсва ни яснота какво точно става, какво ни е актуално и какво вече не.
– Разбалансирани сме – на вътрешно и/или на външно ниво. Всичко в ума и в душата ни е като в някаква бъркотия или хаос.
– Стремим се към хармония, а изостряме противоречията – в личните и/или професионалните взаимоотношения.
– Чудим се къде отиде положителното ни отношение към нещата от живота.
– Стремим се неусетно и несъзнателно към запазване на статуквото „Животът е труден/гаден и всичко в него също“ и избягваме като нещо пагубно лесните/простички/свежи неща в него.
– Обичайният модел на нашето поведение ни отвращава.
– Изпитваме силен страх от промените, които желаем за себе си.
– Самосъжаляваме се.
– Задаваме си въпроса :“Това ли беше?“ за всички или някои сфери от живота.
– Търсим настойчиво щастието само там, където в момента го няма и където си знаем, че го няма.
Време е да спра с тиретата. Ако те поканя да ги допълниш, знам, има с какво. В тази статия не го правя. Не искам да задълбаваме излишно в симптомите на кризата. Също, много съществено е да добавя, ако имаш едно или повече от изброените тиренца, съвсем не е задължително да си в криза!
Изброеното по-горе е обобщение. Обратното също важи, защото твоята криза може да има съвсем друго лице. Аз въобще не ти натрапвам идеята да решиш ей сега, че си в криза. Но мисля, че щом четеш вече повече от 700 думи по въпроса, значи той те интересува.
Затова продължаваме напред. Заедно.
Спомням си един виц от моето детство. В него се разказва как някакъв човек си бил загубил ключа и го търсил през нощта на улицата под лампата. Минал друг и го попитал дали го е загубил точно там, където го търси. Първият отговорил: „Не, но тук е светло“.
Горе-долу така търсим избавление от нашите кризи. Бягаме от мястото – физическо и нефизическо, откъдето са почнали. Насочваме се към средства за спасение, които в повечето случаи, до едно са вън от нас самите. Най-вероятно, защото вътре в нас не е толкова светло, колкото имаме нужда да бъде. Ала с това не допускаме светлината.
Излизането от кризата е дълга работа. Колко дълга е много строго индивидуално, но че е работа, две мнения няма. Тя прилича на алгоритъм, който сега ще те замоля, да си начертаеш набързо.
Нарисувай си едно кръгче, вътре в което напиши думата криза.
Кризата прилича на манеж ( с формата на кръгчето ), по който не спираме да се въртим. Колкото повече искаме да излезем от него, толкова повече се увличаме от въртенето в кръг. Преставаме да забелязваме изхода. Забравяме за него, дотолкова, че започваме да твърдим, че изход няма. Ето затова нашият алгоритъм има такъв кръгъл елемент.
От него начертай една права линия надолу, а след това я разклони с две стрелки: на ляво и на дясно. На едната напиши И, а на другата напиши ИЛИ.
„И“ са нашите повтарящи се модели на мислене, нашите твърдения, благодарение на които зацикляме и убедително се връщаме с продължението на тази стрелка не къде да е, а в горната част на кръгчето „криза“ и влизаме отново в него.
Нищо не се променя! Няма надежда! Точно на мен никога не ми се случва нищо хубаво! Винаги е било така!
И т.н., и т.н. …
И-то е безалтернативно. И-то е онази лампа на улично осветление от вица, която хвърля сноп светлина, но само колкото да хвърля и заблуждение. И-то не допуска същностния въпрос: Къде е ключът?
Защото, ако го допусне, отговорът ще блесне като мълния и ще те запрати мигновено към стрелката „ИЛИ“.
Отговорът е, че загубен ключ няма, защото нищо не е заключено.
ИЛИ-то е разкрепостеното мислене на свободния човек.
Дори някой някога да те е убеждавал в обратното,
дори някой да продължава да те уверява, че нямаш алтернативи,
че ти липсва възможност за избор,
дори това да те повлича към дъното на кризата,
това да повярваш и да се потопиш на дъното на своята криза,
е твое решение.
Да повярваш ИЛИ не,
да се съгласиш, че няма избор ИЛИ не,
да чакаш някой да те извлече ИЛИ не
е твое решение.
ИЛИ е дързостта и смелостта на твърдението
Или аз, или никой друг!
Аз съм най-добрият инструмент за излизане от кризата!
Първите няколко крачки, дни, седмици по този нов път на мислене и преосмисляне, са колебливи. Пътят е неотъпкан и непознат. Точно затова в началото на статията подсказах, че е добре да бъдем като Индиана Джоунс, изследвайки своята криза.
Да изследваш означава да поемаш отговорност.
Обичайно поемаме отговорности в работата си, в семействата си, за някой друг или за някакъв ангажимент. Този вид отговорности не ни правят завършено отговорни хора, докато не погледнем на отговорността за излизането от нашата криза като наша и то първостепенна, супер приоритетна отговорност.
Кой друг, ако не аз?
Ако ти звучи неприятно, отблъскващо или помпозно, следващите редове ще предизвикат негодуванието ти. Не те възпирам да стигнеш края на статията. Още повече, че най-полезното и в това време и най-интересното предстоят.
Само искам честно и почтено да предупредя. Сега ще хвърля една лимонка!
Много често казвам, че харесвам парадоксите в мисленето. Те поднасят неповторимия шанс за поврат в него, за какъвто си плаче всяка криза. Така че, ето го поредният:
– Какво удобство ти създава твоята криза?
– Кой и какво ти поднася, докато си в криза?
– Каква полза /не я виждаш на пръв поглед/ извличаш от нея?
– За кого е възмездие кризата?
– А за кого е награда?
Ако продължаваш да четеш, разпознавам в теб себе си, отпреди известно време. Разпознавам човека, който харесва да му е трудно. Аз избирах трудностите съвсем осъзнато. До такава степен, че бях започнала да го правя автоматично. Ако може да не е трудно, не беше стойностно, ценно и успешно. Съвършеният път за преминаване от една криза в друга! Не единственият, разбира се.
Но нека се върна на горните въпроси. Не ги отхвърляй, само защото ти изглеждат нелепи и противоречащи на здравия разум. Те изискват отлежаване, нека поузреят. Този процес може да получи подкрепа от други въпроси, не толкова противоречиви, но задълбочени и имащи силата да те изтеглят от кризата. Запитай се:
– Кои вериги в мисленето си е време да разкъсам?
– С какви нови идеи за себе си е добре да ги заменя?
– Кои са моите негативни вярвания и от къде са се взели?
– Кои са моите ценности в този период от живота?
– Кои от тях са ми били актуални до скоро, а сега вече не са?
– Коя съм аз?
– Каква е мисията ми?
Отговори последователно на онези от въпросите, на които чувстваш, че можеш. Онези, които останат без отговор сега, могат да го намерят след време. А времето, както знаем, е относително понятие. Ускорява се с подкрепа, каквато ти предлагам. Само поискай.
Дори и да не ми пишеш, ще получиш подкрепа тук, до края на статията.
Поемайки към ИЛИ-посоката, стигаш до твърдението:
Решението на проблема е в самия проблем.
Изходът от кризата се съдържа в причината за възникването ѝ.
Както вече ти казах, прекарала съм доста часове в размисъл по темата за житейските кризи. Каквито и обобщения и мисловни карти да съм правила, в крайна сметка болшинството от причините се свеждат приблизително до една. Тя е:
ПРИЕЛИ СМЕ, направили сме някакъв сериозен избор като сме се задоволили с по-малко, отколкото сме искали и имали намерение да получим.
Имали сме желание за повече и сме знаели, че го заслужаваме. Избрали сме половината пред цялото или по-малко от половината. Казали сме си – спирам дотук, и толкова върши работа, не искам да се хабя повече, нямам време за повече, това ми се струва достатъчно добро …
Някои го наричат компромис. Други го наричат примирение.
Аз ще го оприлича на ластични дънки, които са с номер или два по-малки от твоя. Въпреки това си ги купила поради някоя от горните причини или подобна на тях. И сега си носиш тесните дънки, въпреки че ти стягат и ти причиняват дискомфорт. Направо не можеш да дишаш, а всеки път, когато ги обуваш, се тюхкаш и не можеш да си простиш, че ги купи.
Не можеш да ПРИЕМЕШ, че си направила такъв тъп избор, и затова ги носиш, като с това нито дънките променят номера си, нито ти се чувстваш по-добре.
Забеляза ли думата ПРИЕМАМ ? Тя е хем причината, хем изхода.
Причина – приела си нещо по-малко от желаното.
Изход – приеми, че си го направила, не се връщай към това и върви напред.
Приемането е толкова необятна тема! Тя е сред любимите ми. На нея ще отделя друг път по-специално внимание.
С темата за приемането искам да тръгна към финала на статията като към реален изход от кризата. Той е изпълним, ако сега внимателно вникнеш в следното твърдение:
Всеки твой избор, всяко твое решение, са плод на твоето добро намерение.
Разгледай линията на времето като разделена на микроскопични отрязъци. В конкретния, малък миг, който е създал началото на твоята криза, си приела нещо, за което после съжаляваш, носиш последствия, чувстваш вина, болка, гняв /към себе си или другиго/. Ала точно тогава това е било добро за теб. Миг по-късно, година, половин живот след това, вече не, но тогава – да.
Затова се освободи от оценките си за правилно или неправилно. Във всеки миг си била права. Това се отнася пълнокръвно и за другите участници в твоята криза, за други, които гравитират около нея или подхранват енергията ѝ, или страдат в паралел. За всеки от тях, за всеки от нас, за теб и за мен, за всички ни се отнася същото.
Това е толкова фундаментално, че може като с лост да преобърне мисленето ти.
Може да ти отнеме всички останали години от живота, за да се съгласиш с него. Може да го отхвърлиш със замах още сега и завинаги.
Всъщност дали ще се съгласиш или не няма значение за съществуването на изхода от кризата, защото него го има така или иначе.
Аз преминах през него и те очаквам там. Протягам ти ръка.
Не искам да кажа – като едно време, а само – като доскоро.
Аз пращах много писма и получавах също толкова. Не ми е домъчняло за вкуса на лепилото на марката.
Сетих се за това покрай нещо странично, каквото са фотоапаратите. Фотоапаратите с лента!
Ле-ле! Излезли са отново на мода!
Освен, че пращах много писма, снимах много – с лентов фотоапарат. Снимала съм дори със светкавица, която се зарежда с ток от контакт, така че дължината на кабела създаваше периметъра на снимане.
Какво е общото между лентовите фотоапарати и писмата с марка?
Една дума: очакването.
Моментът от залепването на плика на моето писмо до разлепването на плика на получения отговор продължаваше не дни, а понякога направо седмици.
Очакването изтъняваше с времето и тъкмо да се превърне в нетърпение, зървах в дупките на пощенската кутия нечий почерк. Това означаваше само едно – плик с писмо. От този миг насетне отиването с асансьор до петия етаж ми се струваше, че отнема толкова, колкото да изкача връх Ботев. Остава сред най-свидните ми преживявания в този живот!
Имало е всякакви писма по съдържание. Спомням си даже за две, не, по-точно за едно, заради което си изплаках сълзите. Така си мислех поне. Но дори и него, писмото, заради което плаках ли плаках, всичките, съм ги очаквала с трепет, внимание и нежност.
О като обич
Ч като чувствам
А като Ах
К като крила
В като велико
А като абсолютно
Н като небе
Е като екран
Ако ти се занимава, разкажи история с тези думи или само сглоби изречение с тях. И ми го прати все едно е писмо с марка, само че без марка. А пък аз ще се направя, че търся ключа от пощата, после ще се престоря, че чакам асансьора… Докато си представям, че отключвам външната врата, ще си досипя още спомен за очакване.
Очакването да снимам последния 36-ти кадър. Всичките внимателно подбирани, да не би пък лентата да свърши в най-неподходящия момент, който искам да бъде фотографиран, а да не мога. Очакването да проявя лентата, а след това още малко, докато видя снимките.Черно-белите рязко преминаха в цветни, преминаването на цветните в цифрови беше още по-шеметно.
И тъкмо тогава очакването се сви в няколко секунди от щракването до „Я да видя как съм излязла!”. Направо се разтвори и изпари.
Писмата станаха на един поглед разстояние, снимките на едно вдишане-издишане време и обратното. Мигновеността направи очакването лукс.
Какво е то в действителност?
Сега се досещам, че чакам и очаквам не са само две различни думи. Те са направо различни състояния.
Чакането е неприятно и нервоизхабяващо. Очакването е въжделено и вдъхновяващо. Чакането събаря, но очакването мотивира.
Една буква О в началото на думата прави душата да възкликне: „О!”, да се зареди с търпение, да повика фантазията и да заОчаква.
На мен очакването ми подаряваше всеки път мечти.
Какво ли ще прочета в следващия отговор?
Колко бързо ли ще дойде?
Каква ли картичка или цвете, изсушено между страниците на книга, ще получа?
На каква ли хартия ще е написано?
Какво ли ще съм хванала в кадъра на снимката?
Какво неочаквано ще се е добавило в мига на отваряне на обектива?
Кои снимки ще подредя в албум?
Това очакване, което описвам, е антикварно. Чувството да очаквам го няма. Виж, чакането, не се е повлияло никак от технологиите, като че ли не само в моя живот. Има го…
Започнах с идеята за писмо с марка. Марката всъщност е неговата цена.
Ако днес сме лишени от удоволствието и трепета на очакването, то написаното, казаното, винаги има своята цена.
Каква е тя?
Как оценяваш нещата, които четеш?
Как определяш, че едно нещо струва, а друго – не?
По какво разбираш стойността на това, което четеш точно в момента?
Има една популярна история за три жабки, които стоели на брега на някакво езеро. Едната решила да скочи. Пита се колко останали? Известният отговор е, че са си останали пак три, тъй като жабката само решила да скочи, но не го направила.
Изводът е, че решението и действието не са едно и също. По между им се е ширнало цяло езеро, пълно с колебание, нерешителност, отлагане и други подобни.
Този въпрос обаче може да има още няколко различни отговора. Като всяка приказка, макар и кратка, има и друга поука. Всяка поука е хванала под ръка някое прозрение, но какво е то, се разбира накрая.
Моят вариант на тази приказка започва така…
На брега на едно езеро живеели три жабки. Отсрещният бряг на езерото се виждал неясно. Едната от жабките мечтаела да стигне до него. Понякога ѝ ставало горещо и тя скоквала във водата. Поплувала, поплувала около брега. Виждала как поповите лъжички се гонят в плиткото. Спомняла си че, когато и тя била като тях, слушала от големите жаби, че искат да отидат отсреща.
Чудела се дали тя не би могла? Когато и втръснело да цамбурка, излизала пак на брега, където винаги я чакали другите две жабки. Те слушали възхитено какво им разказва тяхната дружка. Колко силно иска да отиде на другия бряг! Колко искрено е желанието ѝ! Как е решила да преплува езерото!
Минавал ден след ден… Неизменно се повтаряло едно и също. Едната от трите жабки стояла на брега, решена да направи скок, по-дълъг от обичайното и след това да плува неуморно чак до отсреща. Само че, така си и оставала – раздвоена между решението и бездействието.
Колко били жабките на брега?
Станали четири, понеже първата се раздвоила от нерешителност.
Моята история не свършва с този отговор, защото жабките бързичко станали пет, че даже и шест. За този отговор има две възможни причини.
Причина 1 – Станали пет-шест, защото някоя от другите две жабки, а защо не и двете, започнали да подражават на първата. И те решили да скочат и да преплуват езерото. Но правели съвсем същото като нея, т.е. раздвоили се от колебание. Ето как станали пет-шест.
Причина 2 – Трите жабки стоели и гледали към отсрещния бряг. Където има група зяпачи, има и любопитни, да гледат какво гледат другите. Ето така към трите жабки се присъединили още три, а може и повече. И станали цяла група, жабки-кибици.
Имам още един вариант за край на приказката. Той ми е любим.
Един ден върху жабката паднало пожълтяло листо. В плиткото вече нямало попови лъжички, но гласовити малки жабки квакали наоколо. Жабката си казала:
Kакво пък толкова,
това е само някакво си езеро,
няма за кога да отлагам,
тук стана пренаселено,
водата в езерото скоро ще замръзне,
скачам, пък каквото ще да става!
Време е!
Изпълнила се с толкова силна решителност, че направила най-дългия скок в живота си. И заплувала, макар и жабешката, но към далечния бряг на езерото.
Сега идва ред на въпроса, който остава неизменен. Колко жабки останали на брега?
Отговорът е николко!
Как така? Какво станало с другите две?
Другите две, а защо не и повече, също скочили. Като видели примера на първата, почувствали внезапен порив да я последват.
Повярвали, че и те могат да правят такива дълги скокове.
И те се вдъхновили да плуват толкова далече.
Като разказвач на приказки, ми остана само да изведа поуката.
Бездействието привлича, но само действието въвлича!
Историята за трите жабки свършва сега, а твоята продължава.
Винаги имаш избор да бъдеш привлечен или въвлечен.
Всеки момент е подходящ за начало – за теб и другите около теб.
Създай го сега.
Стани и иди да разкажеш тази история на приятел, на колега и на семейството си.
Стопила се е зимната рамка на очакването. Не е останал и помен от пролетната свенливост. Сега природата безрезервно раздава красота в изобилие. Иска ми се да застана на едно място и да наблюдавам как пред очите ми цъфтят цветя.
Без да се надпреварват и без усилие създават съвършенство.
Постигат го без ограничение и продължават да го правят непрекъснато. Излизам на балкона и гледам цветята, които доскоро приличаха на голи клонки. Цяла зима изглеждаха загинали. После невзрачно пробваха да се раззеленят. Но в момента като хипнотизирана съм втренчила поглед в тяхната пищност. Те са концентрираната светлина, те са земния облик на слънцето, те са лъжичката ароматен мед в чая, водата, от която идва да пие врабчето сутрин…
Как мога да се отнеса към едно цвете?
Единствено с приемане и благодарност. Не бих могла да променя влиянието на сезоните, нито да задържа някой цвят по-дълго време. Затова приемам всяко листенце и цветче за закономерни, навременни и изключителни. Те са такива, каквито са!
А какво би било, ако не е цвете, а човек? Каква е разликата?
Този е висок, а онзи – нисък, другият вика силно по телефона, а до него човек с дълбока бръчка между веждите мисли за нещо свое. Всеки е такъв, какъвто е – също като цветята. Но цветята будят единствено възхита, а към хората се включва някаква моментална система на оценяване. Високият ми е по-симпатичен от ниския, защото съпругът ми и е много висок. Този, който вика, веднага ми става неприятен, понеже разцепва личното ми пространство с телефонните си вълнения. А господинът с бръчката щеше да е най-малкото по-красив, ако не се мръщеше толкова.
Но пък, знам ли, може би го мори тежка мъка. И онзи, викащият по телефона, преживява неговата си драма или еуфория. А пък всъщност нискят е даже много очарователен, ако се вгледам.
Какво поражда оценките?
Откъде идва отношението?
Как може то да се промени?
Умът услужливо съди и възхвалява наред. Има си собствена единица мярка за всичко – неговите си стереотипи, шаблоните, които използва, за да очертае с контур образа на всяка оценка. После повтаря този контур отново и отново, докато го превърне в красива, но твърда рамка. Но от красивата рамка не можеш да се лишиш затова почваш да си поставяш картинки в нея. Само че всяка картина е малка част от нещо голямо. Самата тя е идея, сведена до един миг, един поглед, едно възприемане, освен това и рамкирано. Ограничение във всички измерения!
Възможно ли е отвъд тези ограничения да съществува друг вид общуване?
Напълно земно, много човешко, сърдечно разкрепостено?
Да! Има! И то се оказа учудващо просто! Открих го внезапно, но беше сякаш съм го търсила винаги.
Дори нещо повече! Беше като че ли сме се търсили взаимно!
Това е танц, чието име говори само – „Отвъд ограниченията!“ Това е танцуване, в което няма правила, защото всяко движение е правилно. Така напълно естествено и неусетно започвам да се чувствам толкова правилна АЗ, че в следващата стъпка ставам прекрасна. Не е трудно музиката да създаде движението ми. То да я предаде на простарнството, да го зареди с всички възможни чувства, които накрая на изтрия и да остане само едно – приемане! Не! Не е само то. Има и още едно. Има обич!
В цялото това танцуване не съм сама. Каквото се случва с мен, това се случва и с хората, които танцуват наоколо. Знаем, че сме там, усещаме се, но не се виждаме. Танцуваме със затворени очи. Възприела съм и съм приела напълно себе си. Всеки е сам и с всички останали. Няма значение кой кой е. Дори имената нямат значение. Няма рамки, няма оценки, няма ограничения.
Заслужаваме и даряваме пълно приемане и обич един към друг.
Това се оказва най-лесното нещо на този свят. Не е по-трудно да бъде изведено навън от залата за танци. Достатъчно е умът да забрави да оценява.
Предстои едно цяло лято. Цял един сезон, през който ще мога да проверя доколко съм успяла да запазя въздействието на танца отвъд ограниченията. Следва ваканция! Още от сега има нещо в нейния край, което ме привлича – новият сезон на танците. Иска ми се, когато лятото свърши, да мога да си спомня за него като за лято отвъд ограниченията.
Защото светът е пълен цветя и хора, които толкова много си приличат, а животът е колкото един танц време!
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
