Юли, седем вечерта, градски плаж. Малкото останали на него правят пейзажа да изглежда рехав.
На този фон се откроява човек с металотърсач – съвременният златотърсач. Тараши плажа за изгубени бижута.
Хм! Това проява на прекален оптимизъм ли е, че някой плажуващ неблагоразумно се е нагиздил с повече от необходимото?
Или е проява на прекален песимизъм, че нищо друго не му остава на човека, освен да се надява на нещо, изгубено от някой друг?
Златотърсачът с металотърсач работеше доста системно, ритмично и обиграно, защото не се застоя в периметъра на погледа ми, а продължи по дължината на плажната ивица. Предстоеше да се свечери, а пясък за преравяне имаше няколко километра.
Не знам дали намери, каквото търсеше. Не знам дали знаеше какво търси. Но ми направи услуга аз да си намеря своето, което да споделя с теб.
Всяко едно нещо може да бъде погледнато от две различни страни.
Мислите могат да омиротворяват ума, но същите тези мисли биха могли болезнено да го накълват.
Мисли като гълъби.
Не съм допускала, че гълъбите, освен символ на мира и духа, е възможно да нанасят вреда.
Тази година долитат на ята и кацат върху саксиите ми с мушката. Мачкат ги и ги кълват, а те не могат да им отвърнат със същото.
Какво ли събитие в екосистемата беше създало това птиче поведение?
Какъв ли бъг ще възникне от него?
И какво от това?
Не, не нихилистичното „К`во от това?”, в смисъл на „К`во пък толкова!”.
Наистина, същинският, същностният въпрос:
Какво от това?
катапултира всяко едно разсъждение и го изстрелва в началото на разсъждаването, ако не е бил поставен още тогава своевременно.
Този супер прост въпрос е наистина супер, но никак не е прост.
Нямаме обичай да си го задаваме и е направо неприлично да го отправим към някой друг.
Какво би било, ако го задаваме?
На себе си? На другите около нас?
За какво служат въпросите?
За да изкопаят отговори.
А те за какво са? Кой има нужда от тях?
Преди години, спомням си много ясно, следях няколко блога. Очаквах всяка седмица новата статия или видео, които се публикуваха периодично. Не само очаквах, а се възползвах от всяка дума.
Но, признавам си, не ми минаваше и през ум да оставя следа за това. Не ми хрумваше да сложа имотикона, че съм прочела или да напиша няколко думи в коментар.
А ти оставяш ли диря, че си минала оттук?
На мен тогава, преди години, ми липсваше знанието, че този, който е написал статията или снимал видеото има нужда от обратна връзка.
Не знаех, че той също се нуждае от подкрепа – от подкрепата на хората, които са потърсили подкрепата му, за да разбере,
че са намерили нещо за себе си, нещо в себе си и са продължили нататък.
Какво става, когато напишем нещо?
А когато не го напишем?
Или, когато не се замислим какво бихме могли да напишем?
И какво от това?
Когато създадох страницата си във фейсбук, а по-късно и сайта си, открих своето липсващо поведение в миналото. От моята днешна гледна точка забелязвам една още по-голяма яма в него.
Онова, неказаното, ненаписаното, невърнатото като обратна връзка, е много, ама много важно всъщност за незнайния читател, който открива себе си в коментара, дори само в имотиконата, оставена отдолу.
Ти от хората ли си, които казват:
„Искам да помагам, искам да съм полезна на другите”?
Бъди!
Направи го още тук и сега. Кажи в коментар под статията – какво мислиш след прочетеното.
Някой със сигурност има нужда точно от твоите думи, от твоята усмивка, от твоя поглед.
Докосни някого с тях, омиротвори някого, остави следа, че прочете тази статия и продължи нататък.
Не са много нещата в живота на човек, които са значими, както за него самия, така и за обществото около него.
Щастлива съм, че в моя живот имам такова нещо.
Това е АСТР.
Какво е това? Защо е важно за мен и какво го прави ценно за теб?
Как да се възползваш от тази ценност?
За това ще ти разкажа сега.
Ще ти е интересно и ако искаш да научиш какво изучава един коуч и как ти самата можеш да се квалифицираш.
Както знаеш, аз съм коуч. Това е професия, работа, която с чисто сърце мога да нарека свое призвание. През последните 5 години уча и надграждам тази специфична, много фина материя на познанието.
Коучингът набира популярност, но тъй като не е регулирана професия, много хора наричат себе си коуч след съвсем кратко обучение, нищожно малко практика или дори само след няколко прочетени книги. Или са друг вид специалисти, но използват този термин без основание по една или друга причина. Може би си срещала такива?
Още в самото начало на моя път си обещах да бъда не просто коуч, а да стана много повече. Това означава отличен специалист. Това ме вдъхнови да се стремя и постигам поетапно все по-високи нива. Честно мога да кажа, че следвам това свое обещание и съчетавам учене, умения и практикуване в професионално триединство.
Ученето само по себе си не ми е самоцел. Когато придобия ново знание, го превръщам в умение, а него превъплъщавам в редовната си практика.
Когато умението започне да става рутинно, идва ред да опресня или разширя знанието.
Когато обаче почувствам, че практиката придобива рутина, разбирам, че е време за качествено ново знание, на по-високо равнище. Предполагам, че така и при теб. Кога се насочваш към нов етап на учене?
Тези хоризонтални и вертикални нива не са случайни. Тях съм ги набелязала и определила предварително. Износвала съм компетентността си също като бременност – ден след ден, не по-рано, но не и по-късно от необходимото, съм предприемала новата крачка по моя коучинг път.
Така дочаках момента през есента на 2020-та да започна обучение с най-висок, световен, клас на акредитация.
До този момент имах зад гърба си около 150 часа обучителни часа в различни обучения по коучинг и повече от 500 часа практика с клиенти. Предполагам, че като цифри, не ти говори много, затова ще го кажа с думи. Това е добре, даже много повече от добре.
Понеже тук разказвам най-вече за обучения, ще допълня, че преди години след класическия коучинг продължих с трасформационен коучинг, с коучинг за личностно предназначение, мотивационен коучинг, арт коучинг и арт терапия.
През есента на миналата година продължих с т.н. АСТР, акредитирано от ICF и през май 2021 се дипломирах.
Не искам да звучи претенциозно, затова бързам да преведа на разбираем език какво е това. Започвам отзад напред.
ICF ( International Coaching Federation ) е най-голямата в света коучинг федерация с 25-годишна история. Създадена е скоро след възникването на коучинга. Да, той е сравнително млад.
ICF създава професионалните и етични стандарти на тази професия като спазването им е гаранция за компетентността на коуча, неговия професионализъм и резултативността от работата му. Тези стандарти се изучават подробно и в детайли в обучения, които биват акредитирани от ICF и покриват високи изисквания към самата обучителна програма.
АСТР ( Accredited Coaching Training Program ) е престижна обучителна програма, акредитирана от ICF и гарантира няколко важни аспекта – брой обучителни часове, брой часове задължителна обучителна практика по време на обучението, наблюдаеми коуч сесии с писмена обратна връзка от ментор, групов и индивидуален менторинг, самостоятелна работа.
Моето обучение имаше 150 часа. За сравнение общият брой часове от всички други обучения, които бях преминала до момента, бяха сумарно толкова. Това беше една чудесна основа, върху която продължих да надграждам с изпипване на детайлите в своята работа. Това беше задълбоченото изучаване на етичния кодекс и на коуч компетентностите.
А това какво е?
Както казах, ICF има стандарти. Бих ги сравнила със значението на ISO само че в света на коучинга. Познаването и прилагането на компетентностите и етичния кодекс са от полза както клиентите, така и за самите коуч специалисти.
Теорията би била голословна без да се приложи – първо в защитената среда на обучителната практика. Този процес е освен всичко и дълбоко катарзисен, защото в продължение на 7 месеца всеки участник ежеседмично биваше и клиент. С ръка на сърце признавам, че това за мен беше дълбоко, много дълбоко поглеждане в себе си и истинско пречистване на душата и ума ми.
За да бъде това така, изключителен принос има авторът и водещ на обучението Руслана Орловска. Личността на учителя, неговият професионализъм и морал са водещи за бъдещите постижения. Благодаря от цялото си сърце!
През живота си съм учила много, но ACTP беше Обучението с главна буква, в което нямаше нито една излишна минута. Всичко беше важно, стойностно и максимално приложимо.
Ще се изненадаш сега, тъй като ще допълня – приложимо в коучинга и в реалния живот. Да, изучаването на коучинг трансформира изучаващия и в един момент коучинг и живот се сливат. Коучингът става стил и начин на живот, а не само професионална активност по време на взаимодействието с клиент.
Краят на едно такова обучение не връчва автоматически сертификат за завършено ACTP. Полага се обемен, нелек тест, който аз покрих с 93%. Но това не е всичко. Обучението дава възможност за сертификация на коуча по критериите на ICF. Необходимо е да се предаде аудио запис на коуч сесия, която отговаря на критериите за PCC.
Налага се да въведа набързо още няколко понятия, на които ще се спра по-подробно друг път. Сега ще кажа само, че възможните нива на сертификация са три. Това са АСС (Associate Certified Coach ) , РСС ( Professional Certified Coach ) и МСС ( Professional Certified Coach ).
Ще допълня, че критериите са точно разписани – това са т.н. маркери, които трябва да бъдат ясно различими в работата на коуча, който кандидатства да стане РСС.
Моята гордост е, че в сесията ми тези маркери присъстваха на 100% и тя ми дава право да се сертифицирам като РСС.
Като се има предвид, че всичко това се случва в неродноезична среда, удовлетворението, което изпитвам, е заслужено.
Какво имам още направя в посока РСС? Това са нови 500 часа практика с клиенти, които са проведени след началото на обучението и които вече натрупвам. Първоначално си мислех, че това изискване има за цел коучът да утвърди стандартите на ICF в работата си. Сега съм убедена, че има още нещо и то е не по-малко важно. Това е предаността на коуча към професията, към ценностите на коучинга и към самия себе си.
Аз чувствам тази преданост.
В началото казах, че АСТР е важно за мен и за обществото около мен. Допълних, че коучингът е част от самия живот и че аз самата съм подобрила личността и професионализма си.
Всичко това е добро и за теб.Ако си в труден период от живота си, ако чувстваш, че прегаряш емоционално и професионално, аз съм твоят коуч.
Но има и още нещо. Ако искаш ти самата да станеш коуч и да вървиш по този вълнуващ път, чуй ме – в бъдеще предстои да създам обучение по коучинг.
Няколко дена след като се омъжих, бях приятно изненадана, когато ми се обади моята първа учителка от детската градина. Тя ме поздрави с радостното събитие и ми каза, че иска да се видим. Поканих я на гости и съвсем скоро я посрещнах у дома с огромно удоволствие. Тя ми поднесе комплект със забележителни подаръци, които не съм забравила и до днес четвърт век по-късно.
Разтворих опаковката и открих вътре пакет захар и щипки за пране. Веднага разбрах, че тук има скрит смисъл и се приготвих да чуя от учителката си какъв е той. Тя ми каза, че това е специален подарък за младоженци. Захарта е символ на сладостта на любовта по между им, а щипките за пране – на привързаността им с пожелание да е така завинаги.
Измина много, много време…
Станах отличен сладкар. Научих се да правя чудеса от захар. Щраквам с пръсти и правя торта, щраквам втори път и правя бисквитки. Благодарение на практиката и опита, които добих, вкъщи постоянно ухае на току-що опечен кекс. А колко щипки за пране се счупиха през тези години?! Нямат брой, защото теглото на простряното през това време пране вероятно надхвърля цял тон.
Как се измерва любовта? За това няма определена единица мярка.
В последно време твърде често се говори за щипката любов. Това словосъчетание се употребява от различни блогъри и участници в телевизионни кулинарни формати. Стремейки се да съхранят неповторимостта на приготвеното блюдо, казват, че добавят щипка любов.
Това означава ли, че без любов няма да се постигне такъв възхитителен резултат?
Или работата не е само в любовта, а още в личния, индивидуален подход?
А може би тайната е скрита именно в тази прословута щипка?.. Колко е тя?
Всеки кулинар си има отговор. Аз също. Продуктите, които използвам, винаги са едни и същи. И яйцата, и захарта, и брашното – с леки вариации… Пропорциите винаги са запазени, но дори букетът от аромати: ванилия, канела, какао, се усеща по различен начин. Семейството и приятелите ми опитват и казват, че резултатът е отличен. Аз съм сигурна, че се е получило вкусно. Обаче вкусът всеки път малко се различава и аз знам защо.
Моят собствен опит, не толкова сладкарски, колкото житейски, ми помага да отговоря. Количеството на любовта вътре в мен е променливо и в съответствие с това се изменя и магическата щипка на тази най-специална подправка. Като забелязах това, като че ли изведнъж разбрах смисъла на всякакви древни ритуали, свързани с приготвянето на храна. За мен стана очевидно, че не просто готвя. Всъщност създавам картина на собствените си чувства, които изпитвам по време на приготвянето на тази храна. Например:
– Преизпълнена съм с любов, направо преливам!
– Днес съм емоционално изстинала – стойте по-далече от мен!
– Искам да прегърна целия свят, да дам любов на всеки и пак ще ми остане!
– Всичко е балансирано, дозата любов е измерена и точна – днес може да не ми давате, но и не очаквайте да получите!
Този списък може да бъде продължен безкрайно.
Между другото, какъв е твоят?
Струвало ли ти се е някога, че захарта подслажда различно?
На мен да. Това означава, че тези, които се наслаждават на кулинарните ми умения, интуитивно възприемат и моите чувства. Настройвам ги, така както се настройва инструмент, и веднага от тях се разлива такава вълна от любов, каквато сама съм изпратила към тях.
Ако си представим, че любовта е преди всичко енергия, значи тя оказва влияние не само върху храната. Нейното най-мощно въздействие е радиацията на нашата същност, невидимото излъчване на мислите ни, квантовото въздействие на любовта.
Това, което се излива от душите ни, облива с потока си хората около нас. В такива моменти ставаме свръхсетивни и започваме да отдаваме като огледало това, което сме получили.
Колко ми е приятно да усещам, че към мен се връща любов! Иска ми се още и още! Колкото повече се връща, толкова по-хубав става животът! Тогава не само захарта става по-сладка, но и всяка целувка! И не само всяка целувка, а всяка секунда от денонощието! И повече няма трудности и печал.
Всичко е просто! Всичко е решимо! Всичко е леко! Вездесъщата любов!
Тогава защо не винаги е така? Къде се крие посланието на подаръка на моята учителка?
Тайнството на любовта просто е пред очите ни!
Думата любов няма умалително име! Тази жизнено важна ценност е винаги огромна!
В такъв случай защо си позволяваме да говорим за щипка любов?
Това незначително количество представлява само няколко нейни прашинки. Ако двама души живеят като прикрепени един към друг, то тяхната любов не е просто щипка. Нека поставим тази щипка любов в буркан за подправки с етикет „Банални фрази“. На практика толкова не е достатъчно.
Щипката любов е твърде малко количество, но трябва да се добавя всеки ден, за да бъде любовта велика!
Eдна много специална тетрадка навърши 35. Това е нейната история.
Моята майка умееше да прави изключително много неща. Изпипваше детайлите им, като при това успяваше да не бъде перфекционист. Правеше всичко с такава лекота, която, погледната отстрани, изглеждаше като забавление. Нямаше значение дали това й отнема дни или седмици, или повече… Или е нещо, което става на едни дъх. Всичко, всичко, имаше нейния неповторим стил, белязан от
отдаденост, вдъхновение и прецизност.
Сега оценявам, че онова, което правеше нещата така специални и неповторими, е отношението, с което тя ги зареждаше. Онази невидима енергия, която излъчваше, попиваше трайно в делата й. У дома стените с тапетите, залепени от нея, създаваха неподражаема атмосфера. Цветята й, които галеше с върха на пръстите си, не спираха изобилно да цъфтят. С дрехите, които ми плетеше и шиеше, ме обличаше приказно всеки ден. Храната, която приготвяше, се запомняше с всички сетива.
Някъде по онова време, в моята ранна младост, майка ми си е дала сметка, че всички неща приличат на прелетни птици. Тези, които създаваше, отлитаха според продължителността си на живот. Самата аз израствах и отлитането ми беше само въпрос на време.
И тогава, на прага на моите 20, е решила да ми направи подарък за навършването им.
Такъв, че да пребъде отвъд времето, което на нея й е отредено. Такъв подарък, който не е натруфен със суета, но да напомня за майчината обич.
Такъв, че да го има и в обикновения ми делник, и в празника ми.
Такъв, че да ме провокира, да го поддържам през целия си следващ живот и да го доизпипвам.
Да, направи го.
И това нещо е много просто. От позицията ми на зряла жена днес мога да кажа, че е направо гениално.
Преди да споделя какво е то, ще разкажа и още нещо за моята майка.
Вече казах, че беше майсторка в кулинарията. Това обаче не е достатъчно.
Тя ревностно се интересуваше от рецепти, останали от поколенията. Записваше ги в една голяма тетрадка, която полека-лека се беше превърнала в родова хроника. До името на всяка рецепта беше написано името на първоизточника й. Така, ако се зачетях, можех да се върна буквално столетие назад и да си представя живота през цялото това време.
Той беше като нарисуван чрез думите, които са употребени в описанието на рецептите, чрез продуктите, които са използвани и чрез количествата им. Според това можех да си представя колко големи са били семействата, колко интензивен е бил животът, колко калории са изгаряли в ежедневието си хората тогава… Какви са били делниците им и как са празнували. Можех да проследя как се е променял животът на жените през 20 век, та чак до живота на майка ми и на мен самата.
И така, моята мила майка решила да препише тази тетрадка за мен. Започнала да я преписва скришом, за да бъде изненада. Но рецептите бяха в такова голямо количество, че времето не й беше стигнало или… Или е преценила нещо, което аз сега знам със сигурност.
Личната включеност в даден процес, създава отдаденост.
На 20-я си рожден ден със сигурност съм получила повече от един подарък. Честно, не си ги спомням. Един от тях остана и е постоянно пред очите ми. Това е тетрадката с рецепти, започната от майка ми.
Тя грижливо е избрала качествена тетрадка с няколко стотин станици. Вероятно доста я е търсила, защото преди 35 години такива не се намираха ей така. Няколко стотин са и рецептите в нея. Както казах, не всички бяха преписани, така че след като си получих подаръка, продължих с преписването. А след като свършиха, просто продължих.
Продължих без да съзнавам, че на свой ред създавам история. Този път своята лична, а по-късно на семейството ми. Записвах рецепти, които представляваха интерес за мен и по начин, който ми даваше яснота как да ги изпълня. Гледам на много от тях сега с умиление и носталгия като на нещо мило и наивно.
Наскоро си дадох сметка, че все по-рядко отварям тетрадката. Станала съм по-взискателна какво да допусна да запиша в нея, въпреки, че има още 1/3 празни страници.
Запомнила съм много от рецептите наизуст и ги поглеждам само за сверка. Но най-съществената причина е, че тетрадката доскоро беше ценна.
Вече е безценна!
Майка ми вече я няма, но нейният подарък и съдържанието му останаха.
Поредният ми рожден ден. Отворих отново тетрадката с рецепти.
Осъзнах колко време е изтекло, откакто я получих. Видях за пореден път майчиния красив почерк. Почувствах удовлетворение, че бях изпълнила пожеланието от заглавната страница.
Извадих необходимите продукти. Унесох се в работата си. Масло, захар… Харесва ми да ги бъркам на ръка и да чувам как кристалчетата захар хрускат под дървената лъжица.
Ах! Дървената лъжица! Тя материализира рецептите ми и е горе-долу на толкова години като тетрадката. И пак е от майка.
Стана ми приятно като се загледах. Забелязах, че единият й край е започнал да намалява от употреба.
Не много! Има още време пред нея. И много повече пред мен. Какво ли ще забъркаме заедно?
Какво ли ще си забъркам аз в идните години?
Имам спомени! Имам идеи за бъдеще! Имам мечти!
Имам разбирането, че всеки момент е подходящ за тях.
И за:
Обичам те, мамо!
Благодаря ти!
Думи, за които не е необходим специален повод, защото всеки става такъв чрез тях.
Думи, за които един живот не стига, ала нищо не може да ги спре след него.
След него?
Не! Още днес! Сега! В този момент! Кажи ги!
Без значение дали ти си на 35, на по-малко или на повече.
После ми остави знак за това. За това, че твоят днешен ден стана различен!
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
