Това е една от истинските истории, които са ми се случили и които никога нява да забравя.
Преди години отивах на работа много рано сутрин. Качвах се на тролей на спирка, където често срещах млада жена с дъщеря и. Не можех да не ги забележа, защото почти винаги бяхме единствените, поради твърде ранния час. Момиченцето беше винаги с ученическа раница, която майката носеше и грижливо поставяше на гърба и, когато тролеят идваше.
Те, двете, бяха картина, която винаги стопляше сърцето ми. Представляваха един общ образ на обич и взаимност. Нямаше прегръдки нито целувки, но имаше светлина в майчините очи, която попиваше в детските.
Имаше обаче и още нещо, което не можех да не забележа. Майката и детето бяха спретнато облечени, но скромността им беше толкова крайна, че подсказваше за недоимък. Бях запомнила, че жената беше винаги обута с едни и същи пластмасови чехли. Първите месеци на учебната година са топли и чехлите не бяха толкова необичайни, но денят, за който сега разказвам, беше малко преди Коледа.
Времето вече беше застудяло, а толкова рано сутрин, зимата хапеше сериозно. Докато чаках тролея, на спирката дойдоха двете. Отдавна не бях ги виждала и зъзнейки в момента, останах изумена. Майката беше със същите леки чехли, а жилищни блокове наоколо няма. Със сигурност беше повървяла дотук доста.
Веднага си спомних, че в началото на есента бях отделила едно яке и съвсем нови ботуши, които смятах да предложа, когато ги видя отново. И ето го моментът, по-подходящ отвсякога, а аз стоях като замръзнала, не толкова от ниските температури, колкото от неудобство, което ме завладя изведнъж.
Тази млада жена излъчваше такова достойнство, че не смеех да се приближа и предложа да направя нещо за тях. Струваше ми се, че това ще и навреди повече от студа, заради който видимо потреперваше.
Изминаха няколко минути, не повече от пет. И моят тролей дойде. Трябваше да се кача.
Оттогава много пъти си мисля за тях. Бяха като герои в някаква вълшебна приказка, защото повече никога не ги видях.
Бях изпуснала мига, който ми се предостави.
Или бях съхранила човешкото достойнство на една горда майка.
Това е една съвсем истинска история.Всяка нейна дума.
Тя започна преди няколко години, когато станах доброволец в Няма невъзможни неща. Спомням си, като че ли беше вчера, своята първа среща с участниците – младежи със специални потребности. Наближаваха Коледа и Нова година. Събрахме се в кръгче около масата. Слепвахме бисквитки, които след това си похапнахме. Имаше и нещо друго, което направихме. Изработихме късмети. Всеки надписа своя върху цветно малко листче, нави го на рулце и го завърза с конопена връвчица.
След това пуснахме всички късмети в бутилка и я затворихме.
А после…
После сякаш хвърлихме бутилката в океана на времето. Измина още една година. Вече бях станала част от екипа на Няма невъзможни неща. Като координатор на доброволците, бях изпратила писма до всички с покана за среща.
Тъкмо тогава пред очите ми изплава онази бутилка с късмети. Вълната на спомена ми я поднесе и аз с готовност започнах да я използвам всеки път, когато идваше доброволец. Разклащах бутилката и я отварях, за да може някое късметче да попадне в дланта на нашия доброволец.
И така всеки път ставах свидетел на едно и също. Написаните думи доставяха истинска радост и удивление!
Среща след среща…
Един ден спонтанно реших и аз да си взема късметче от бутилката .Та нали тя беше свързана с моята най-първа поява при нашите специални младежи. Разклатих, отворих и извадих това, което се подаде най-отпред.
Когато развързах връвта, останах поразена!
Това беше късметът, който бях направила самата аз!
Бях забравила какво съм написала. Но думите ме трогнаха толкова мощно, че внимателно навих листчето като нещо скъпоценно и го прибрах в малкия несесер, който нося винаги със себе си. От постоянното носене вече години наред хартията се поизмачка, но това не пречи на съдържанието.
То остава неизменно, магнетично и стойностно!
То е нещо, в което вярвам и което ти пожелавам от цялото си сърце!
Имало едно време една жълта лястовичка. Тя се била излюпила такава и никога и през ум не ѝ било минавало да иска да бъде друга. Нейното най-естествено състояние било да е жълта. Полетът ѝ се получавал жълт. Чирикането ѝ било в същия цвят. Даже постоянното ѝ настроение било пак такова. Другите лястовички се отнасяли безразлично към жълтите пера на своята позната. Това не им пречело, но леко ги дразнело и те предпочитали да не ѝ обръщат внимание.
Жълтата лястовичка много искала да узнае предназначението на своя уникален цвят. Иначе той би бил безполезен, както и тя самата. Тя не можела да живее просто така, като онези лястовички, които щастливо гонели комари. Трябвало да узнае смисъла.
Решила първо да потърси отговора при своите. Те са черно-бели и това им подхожда. Вероятно знаят ползата да не са в друг цвят.
Жълтата полетяла редом с една от тях и я помолила да ѝ обясни смисъла на черно-бялото, но тя без въобще да чуе за какво става дума, започнала да дърдори:
– Хайде, давай, давай, хвърчи по-бързо! Айде де! Гледай каква муха! Ама че работа! Врабечето я изяде. Хубаво, нека се радва! Не знае какви мухи има в Африка… Какви ги ловим ние там!
А тука заради някакви глупави врабчета, които ни подяждат, не мога да размахам крила като един истински щъркел…
А, Жълтата, ти къде отиде? За какво питаше? Хм, сигурно си намери някоя вкусна пеперуда и изчезна, а ми се пишеше приятелка! Следващия път, като ме попита нещо, няма да й отговоря!
Жълтата в това време вече била далече. Не намерила отговор от своите, но има и други в черно-бяло. Наблизо живеел един чужденец – пингвин. Всички говорели за него, че е птица, но той не лети, а ходи замислено напред-назад. Облечен е във фрак. Дрехите му са едни такива, двуцветни, изгладени, елегантни. Ето, точно той би трябвало да знае най-добре своето черно-бяло предназначение. Жълтата лястовичка кацнала до него, учтиво поздравила чужденеца. Разказала му за своите терзания и попитала:
– Какво е най-ценното в това да се живее в черно-бяло? – Пингвинът престанал да се клатушка, спрял на място и отговорил с авторитет.
– Аз съм тенор! Мое професионално задължение е да изглеждам безупречно! – ала на лястовичката това не ѝ било достатъчно и искала да разбере повече.
– Когато се изморявате да бъдете безупречен тенор, какво правите тогава? – и сама се удивила от отговора.
– Има такива моменти. В детството си мечтаех да стана цирков артист и да ходя на ръце. Затова понякога, когато съм сам, правя точно това. В края на краищата имам нужда, макар и за няколко минути, да престана да бъда тенора Пин-Гвин и да стана акробата Гвин-Пин. Т.е. да обърна всичко с краката нагоре – от професията до името си.
О! Но много Ви моля, това да си остане между нас. Не казвайте на никого! – изведнъж се запритеснявал пингвинът.
Разбира се, че не би разказвала жълтата лястовичка, но не такъв отговор търсела. Затова полетяла нататък, за да си поприказва със свраката. Известно е, че тя винаги е много словоохотлива. Освен това се издокарва в черно-бял стайлинг и знае всякакви новини. Интересно е да се чуе мнението ѝ за живота в черно-бяло. Тъкмо долетяла при нея Жълтата лястовичка, не успяла още да зададе своя въпрос, свраката я изпреварила:
– 5000 евро! Ако искаш да ми вземаш интервю, това е цената ми! Вие всички от жълтата преса сте едни и същи! Омръзнали ли сте ми! Винаги първият ви въпрос е един и същ: “Когато в младостта си работехте като сервитьорка, за какво мечтаехте?”
За какво, за какво!? За бакшиши, разбира се! “А по-късно, когато станахте бизнес дама и бизнесът ви стигна небесата, запазихте черно-белия стайлинг на сервитьорка. С какво е свързано това?” О, господи, само аз си знам каква скръндза съм и как тайно събирам всичко непотребно, особено което блести. А колко по-добре щях да съм, ако не беше така… Питаш ли ме дали ми е лесно? Как се чувствам в тези стари сервитьорски дрехи? Защо никой не се интересува? И на мен ми се иска да съм с такива златни перца като твоите. Аз вас от жълтите вестници не ви понасям! Но без вас не мога да поддържам имиджа си!
Както долетяла, така и отлетяла жълтата лястовичка. По всичко се виждало, че ще се наложи да си отговори без чужда помощ. Слънцето вече залязвало, денят привършвал. Ден без никаква разлика от вчерашния, а по какво ли би могъл да се различава утрешният?
Изведнъж лястовичката се сетила. Утре е денят на излюпването на новото поколение! Вълнуващ момент на великото начало на новия живот! Мигът, когато пиленцето се появява съвършено голо и беззащитно, без нито едно перце.
До този миг оставали само няколко часа. Лястовичката прозряла какво трябва да направи. Решила да подари на всяко малко лястовиче едно от своите жълти пера. Ползата да бъдеш уникален е в това, че имаш възможност да го споделяш с другите!
Цяла нощ тя летяла и поставяла в гнездата до неизлюпените яйца по едно жълто перце от своите. Светлината на утрото я посрещнала изморена, но доволна. Всичко било готово.
Новият живот започнал! Отвсякъде долитало звънко чирикане. Малките пиленца били съвсем лиси, само с по едно жълто перо на главите – следващото поколение различни!
Стопила се е зимната рамка на очакването. Не е останал и помен от пролетната свенливост. Сега природата безрезервно раздава красота в изобилие. Иска ми се да застана на едно място и да наблюдавам как пред очите ми цъфтят цветя.
Без да се надпреварват и без усилие създават съвършенство.
Постигат го без ограничение и продължават да го правят непрекъснато. Излизам на балкона и гледам цветята, които доскоро приличаха на голи клонки. Цяла зима изглеждаха загинали. После невзрачно пробваха да се раззеленят. Но в момента като хипнотизирана съм втренчила поглед в тяхната пищност. Те са концентрираната светлина, те са земния облик на слънцето, те са лъжичката ароматен мед в чая, водата, от която идва да пие врабчето сутрин…
Как мога да се отнеса към едно цвете?
Единствено с приемане и благодарност. Не бих могла да променя влиянието на сезоните, нито да задържа някой цвят по-дълго време. Затова приемам всяко листенце и цветче за закономерни, навременни и изключителни. Те са такива, каквито са!
А какво би било, ако не е цвете, а човек? Каква е разликата?
Този е висок, а онзи – нисък, другият вика силно по телефона, а до него човек с дълбока бръчка между веждите мисли за нещо свое. Всеки е такъв, какъвто е – също като цветята. Но цветята будят единствено възхита, а към хората се включва някаква моментална система на оценяване. Високият ми е по-симпатичен от ниския, защото съпругът ми и е много висок. Този, който вика, веднага ми става неприятен, понеже разцепва личното ми пространство с телефонните си вълнения. А господинът с бръчката щеше да е най-малкото по-красив, ако не се мръщеше толкова.
Но пък, знам ли, може би го мори тежка мъка. И онзи, викащият по телефона, преживява неговата си драма или еуфория. А пък всъщност нискят е даже много очарователен, ако се вгледам.
Какво поражда оценките?
Откъде идва отношението?
Как може то да се промени?
Умът услужливо съди и възхвалява наред. Има си собствена единица мярка за всичко – неговите си стереотипи, шаблоните, които използва, за да очертае с контур образа на всяка оценка. После повтаря този контур отново и отново, докато го превърне в красива, но твърда рамка. Но от красивата рамка не можеш да се лишиш затова почваш да си поставяш картинки в нея. Само че всяка картина е малка част от нещо голямо. Самата тя е идея, сведена до един миг, един поглед, едно възприемане, освен това и рамкирано. Ограничение във всички измерения!
Възможно ли е отвъд тези ограничения да съществува друг вид общуване?
Напълно земно, много човешко, сърдечно разкрепостено?
Да! Има! И то се оказа учудващо просто! Открих го внезапно, но беше сякаш съм го търсила винаги.
Дори нещо повече! Беше като че ли сме се търсили взаимно!
Това е танц, чието име говори само – „Отвъд ограниченията!“ Това е танцуване, в което няма правила, защото всяко движение е правилно. Така напълно естествено и неусетно започвам да се чувствам толкова правилна АЗ, че в следващата стъпка ставам прекрасна. Не е трудно музиката да създаде движението ми. То да я предаде на простарнството, да го зареди с всички възможни чувства, които накрая на изтрия и да остане само едно – приемане! Не! Не е само то. Има и още едно. Има обич!
В цялото това танцуване не съм сама. Каквото се случва с мен, това се случва и с хората, които танцуват наоколо. Знаем, че сме там, усещаме се, но не се виждаме. Танцуваме със затворени очи. Възприела съм и съм приела напълно себе си. Всеки е сам и с всички останали. Няма значение кой кой е. Дори имената нямат значение. Няма рамки, няма оценки, няма ограничения.
Заслужаваме и даряваме пълно приемане и обич един към друг.
Това се оказва най-лесното нещо на този свят. Не е по-трудно да бъде изведено навън от залата за танци. Достатъчно е умът да забрави да оценява.
Предстои едно цяло лято. Цял един сезон, през който ще мога да проверя доколко съм успяла да запазя въздействието на танца отвъд ограниченията. Следва ваканция! Още от сега има нещо в нейния край, което ме привлича – новият сезон на танците. Иска ми се, когато лятото свърши, да мога да си спомня за него като за лято отвъд ограниченията.
Защото светът е пълен цветя и хора, които толкова много си приличат, а животът е колкото един танц време!
За спомен от моята баба имам една скъпоценна вещ. Това е малка брошка със символите на вярата, надеждата и любовта. На нея са изобразени кръстче, сърчице и котвичка.
Когато бях малко момиченце, разглеждах брошката с любопитство и всеки път исках обяснение какъв е смисълът на котвата. Баба винаги ми разказваше, че моряците с надежда чакат момента, когато ще се върнат на брега и ще хвърлят котва, а техните жени също с надежда очакват завръщането на мъжете си. Тогава тази версия ми се струваше неправдоподобна.
Детството отмина като утринна роса и аз разбрах значимостта на надеждата. Започнах да я кътам в сърцето си заедно с любовта и вярата. Забелязах обаче един интересен факт. Има надежда и… надежда. Като че ли е една и съща, но веднъж ни укрепва, а друг път донася болка. Благодарение на нея понякога се сещах къде е скрито копчето на моите криле и веднага политах. При други обстоятелства същата тази надежда се превръщаше в слънце и разтапяше създадените криле, а аз падах като Икар. Тогава у мен възникна въпрос.
Защо въобще да се надявам?
Нима надеждата не е поредният култ?
Струва ли си да се уповавам на нея?
А моят твърде млад живот само потвържаваше тези съмнения. Влюбих се в младеж, който живееше зад граница, във времената, когато нямаше нито интернет, нито други средства за комуникация, каквито има сега. Надявах се, че през ваканциите ще се получи да се видим, но така безрезултатно минаха няколко години. Надеждата ми опустя, а момчето не узна за моите чувства.
Това беше горчив урок, но не достатъчно. Като погледна ретроспективно към младостта си, мога само да се усмихна. Но тогава се влюбих отново. Този път младежът не живееше в чужбина, но въпреки това беше в друг град, достатъчно далече, за да можем да общуваме.
Аз, разбира се, се надявах, че писмата и кратките срещи няколко пъти годишно, ще са достатъчни за нашата любов. Ала надеждата едва не ме съкруши. След поредния любовен крах си изтрих сълзите и се замислих сериозно.
Нима е неправилно да се надявам?
Наистина, Надежда и Любов са сестри, тогава защо надеждата не помага на любовта?
В какво се крие смисълът на надеждата, ако тя носи разочарование?
Помолих баба да ми отговори на тези въпроси. Тя отново ми показа брошката си, погали я със старческия си палец и каза:
– Котвата тежи много. Приискало ти се е да я носиш на гръб, но тя трябва да бъде носена от кораб. Ти не си построила кораб, а си счупила гръбнака си и затова те боли. Имала си илюзия, а не надежда, че ще можеш да носиш таково огромно тегло с човешките си усилия. Не се отказвай! Но следващия път първо построй кораб!
Запомних този урок и разбрах – надеждата си е надежда. Всичко останало е илюзия, самозаблуждение и избягване на отговорност.
Като осмислих това, много бързо се взех в ръце и започнах полека-лека да ставам отличен корабостроител. Надеждата се превърна в моя муза, източник на оптимизма ми и гориво за позитивизма. Разбира се, това не стана изведнъж.
Търпеливо се учех да съхранявам надеждата си, да не я губя и да не я заменям с илюзии и заблуди. Започнах да живея активно без да очаквам, че ако бягам на едно място, светът сам ще дойде при мен. И надеждата започна да ми се отблагодарява.
Намерих своята любов и любовта намери мен. Корабът на любовта хвърли своята котва в сърцето ми и в сърцето на този млад мъж, който по-късно стана мой съпруг.
Сега, в края на тази история, чувствам силно желание да стана, да отида при него и да му кажа колко силно го обичам! Но преди това ще извадя от чекмеджето моето ценно наследство. След смъртта на баба запазих малката брошка. С времето тя ми дава все повече мъдрост.
И до сега не знам дали надеждата умира последна, но съм уверена, че е по-важно човек да е живял и обичал преди това.
Вчера си говорих с @Vania Doncheva. Разказах й защо избягвам рецепти, които обещават да са бързи и лесни. И тя ми каза: “Моля те, напиши го. Толкова е хубаво!”
“Ще го направя, мила Ваня, с удоволствие!”
Така отговорих на моята нова приятелка и изпълнявам обещанието си.
Съвсем наскоро имах малко бели череши и не повече време. Най-много от всичко беше меракът. Мерак за сладко от бели череши! Не да се подсладя с него, а да го направя! Ама не просто да го направя, а да е нещо по-засукано и аз още не знаех защо, нито какво.
И както си става в този живот, когато търсиш нещо от сърце, то само те намира.
Така много скоро се преизпълних с благодарност за съкровената история и скъпоценната рецепта на бабата на Veronique Vecco. Чевръсто се залових с почистването на костилките, което си е една истинска черешова медитация.
Мисълта ми се зарея, понесе се на вълната на липовия аромат, който щедро се вливаше отвън.
Когато дойдох да живея тук, той беше някак по-слаб.
Не, грешах! Просто минаха доста години, през които липите бяха пораснали и върховете им се бяха приближили до прозорците. Просто минаха години…
Изобщо не е просто! Това бяха едни от най-сложните години! Толкова, че не съм усетила, че са изминали и не съм имала очи за липите. А пък уж гледам за такива неща!?
Колкото и упойващ да е този липов аромат, свикнах с него и мислите ми се върнаха към онова, за което вчера Ваня ми каза да го напиша.
Замислих се защо бабините рецепти са по-придирчиви, по-бавни… И защо стават по-така? Така че да си оближеш пръстите и тавата след тях.
Търпението и бавното готвене, казват нашите баби, били най-важното. Има и още едно по-най-важно!
Когато готвим, ние не просто приготвяме храна. Ние я зареждаме с това, което чувстваме, това което ни изпълва душата и сърцето. То се излива невидимо, но мощно и се въплъщава в онова, което после поднасяме на близките си.
Когато готвим, преизпълнени с любов, с любов ги гощаваме.Когато готвим бавно и търпеливо, разполагаме с дълго, предълго време да вложим тази любов.
Когато вложим любовта си в храната, сме станали по-близки с близките си и…със себе си сме станали близки.
Защото сме останали достатъчно дълго време, до безвремие и премала, в това състояние, наречено любов.
И сме любов.
Щипка любов не ни стига – нито само толкова да дадем, нито само толкова да получим!
П.С. Питате се какво сладко се получи. Ще ви кажа. Това са най-приказните сиропирани кехлибарчета! Няма да ви замине талията, ако си гребнете. Аз черпя.
Този уебсайт използва "бисквитки". Моля, приемете или вижте повече информация тук.
Privacy & Cookies Policy
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
