от Albena Slavova | мар. 14, 2021 | вземане на решение, ефективност, здраве/тонус, мъдрост, планиране, управление на времето
Ти си преуморена!
Няма нужда да съм пророк, за да го кажа.
Не се съмнявам, че е така, щом четеш третото изречение след заглавието. Тялото, умът и душата ти го изразяват на своя език и по техния начин. Ти го познаваш най-добре.
От колко време е тази умора?
Не е от вчера. Отново не е необходимо да гадая, за да позная.
Вчерашната умора е като лятна роса. Отминава бързо и без последствия. Отдавна наслоената прилича повече на есенна слана. Вдига се все по-бавно и всяка следваща прави все по-големи поразии.
Но нека се върнем на лятото. Сезонът на отпуските ще яхне сърфа или ще се търкаля по зелени морави.
Колко време ще трае той?
и
Колко време след това ще те връхлети познатата умора?
Дали ще се е изпарила напълно през отпуската?
Или, не дай си боже, да се доизмориш през нея…
Вече усещаш, че отивам към темата за липсата на истинска почивка. От нея се ширва прекият път до хроничната умора.
Тя е онази, с която си лягаш да спиш и с която се събуждаш сутрин. Тя тежи зад очите ти, пълни като с олово главата ти. Разнищва мислите ти, потулва думите ти.
Заради нея краката ти не подприпкват, а се влачат. Заради нея нямаш сили да се замислиш за някои належащи неща, камо ли да ги предприемеш.
Пак заради нея се примиряваш, че тази умора идва задължително с времето и на колкото и години да си, приемаш, че така е закономерно.
В тази статия не повдигам въпроса защо си изморена, а по какви причини не почиваш.
Искаш ли това да не е така?
Не познавам човек, който да отговори, че не иска.
Но пък 90 на сто съм сигурна, че ще си кажеш „Да, но….“. Ако те изпълват съмнения и предубеждения, не те възпирам да дочетеш статията. Но не те възпирам и да отидеш да си полегнеш.
Кратко и ясно „ДА“ означава
първо, че искаш да се вгледаш в причините.
Дори да предполагаш, че ги знаеш, виж още 12, за които може и да не подозираш. Може да си свикнала дотолкова с тях, че те да са станали невидими, въпреки че са пред очите ти.
Това „ДА“ подсказва още, че
си готова да поемеш ангажимент пред себе си да промениш това-онова, въпреки всичко.
За всяка от нас „това-онова“ има различно съдържание. А „въпреки всичко“ са нашите препъни камъни, с които сами сме барикадирали пътя си към моментите за почивка.
Описвам тези 12 причини в случайна последователност и без да ги анализирам. Само факти без нюанс на оценка. Смесвам професионални с непрофесионални, тъй като всяка от нас изпитва умора поради коктейл от причини. Включвам и себе си в това число.
Да преминем полека към списъка с НЕобичайните заподозрени:
1. Вършиш много неща едновременно. Почиваш си от една дейност или работа, като се заемаш с друга.
2. Приемаш бърнаут за проява на висок професионализъм и естествена част от пъзела на модерния живот. Регулярно изпадаш в такова състояние.
3. Не се откъсваш напълно от работата си, защото тя ти доставя удоволствие и ти е интересна.
4. Нямаш хоби или имаш твърде много хобита.
5. Не си възпитана да почиваш, нямаш навика да го правиш, приемаш го за лентяйстване или загуба на време, през което можеш да свършиш нещо полезно.
6. Опитваш се да оправиш света. Влагаш много енергия да реагираш, да се гневиш, да изказваш мнение, да протестираш.
7. Поставяш знак = между умората си и високата отговорност или проява на грижа, обич, колегиалност, лоялност. Връхлита те вина, ако не се раздадеш до последната капка.
8. Стремиш се към постоянно МАКСИМАЛНО ниво и високо темпо във всичко, което правиш ( или почти всичко ).
9. Очакваш да настъпи перфектен момент без грижи и проблеми и тогава да си позволиш почивка.
10. СВЪРХАКТИВНА си в една област, но имаш ниска САМОУВЕРЕНОСТ в друга.
11. Правиш много неща, защото ТРЯБВА
12. В обичайните неща, които вършиш, преобладават ТРУДНИТЕ. Лесните не са за теб.
Нямам претенции този списък да е окончателен или изчерпателен. Той беше доста по-кратък, когато започнах да пиша статията. Виждам, че има шанс да стане безкраен. Не смятам да го продължавам обаче. Ти схвана каква картинка нахвърлях в него.
Докато го чете, може би се присети за още някоя причина, с която допълваш своя коктейл. Няма лошо да я напишеш в коментар по-долу.
От първо лице мога да кажа, че да се почива е трудно. Тази трудност е специфична зона на комфорт.
Всеки човек си има не една, а много най-различни такива зони. Излизането извън тях е възможно да включи повечко усилия и ангажираност. Такова е традиционното схващане.
Друг път обаче, като този, за който сега си приказваме,
излизането извън зоната на комфорт, , изключва усилия и ангажименти.
Идвало ли ти е наум, че в стремежа си да почиваш, всъщност се натоварваш?
Или че може би си превърнала в зона на своя комфорт нещо, което считаш за изтощително, изнурително и неприятно?
Става като в Стокхолмския синдром, който привързва заложника към похитителя му и дори поражда симпатия към него.
Ако реша да попитам ти коя си –
А/ заложник
или
Б/ похитител
какво ще избереш?
Не бързай да казваш каквото и да е. Поне не още, защото искам да ти припомня началото на статията. Тоест, щом избираш да четеш тази статия, приемаш, че
искаш да видиш причините да не си почиваш и да започнеш да ги променяш.
Абсолютно права си, че със сигурност външни причини има – с лопата да ги ринеш. Но пак така сигурно е, че вътрешните не са по-малко.
Затова грабни предизвикателството да избереш отговор Б. Направи го без нюанс на упрек, гняв, възмущение или вина.
Приеми, че си допуснала да похитиш сама възможностите си за отдих.
Да ти кажа честно, до една го правим!
Каталясваме всеотдайно и многопосочно!
Как да започнем да спираме обаче?
Като начало ти предлагам
ДВЕ СУПЕР ПРОСТИ СТЪПКИ С ИДЕЯТА ДА ТИ СТАНАТ НАВИК.
1. Стани наблюдателна. По-точно – самонаблюдателна.
Забелязвай какво правиш, как го правиш, с колко сили или без колко енергия.
Само наблюдавай. Не анализирай.
Отбележи своите съставки на коктейла с причини.
За малко повече настроение, кажи: Този коктейл става ли за пиене? Или прилича повече на коктейл „Молотов“?
2. Отделяй си всекидневно лично време, в което да чуваш мислите в главата си. Моля те, не прави още нещо в този и без друго кратък момент .
Не наричай тези минутки „Време да се поглезя“.
Това е времето, когато изслушваш себе си с разбиране и нежност.
Не искам да ти казвам какъв ще бъде резултатът от тези две семпли стъпки.
Първо защото
резултат ще има единствено, ако ги затвърдиш в навик.
А това изисква постоянство и практикуване всеки ден.
Второ, защото искам да запазя елемент на изненада.
По някое време тази изненада ще ти се изтърси с всичка сила. И когато това стане ще те отнесе до прозрение. В негова подкрепа ще са отговорите на тези коучинг въпроси:
Ако ситуацията, в която си, остане същата, то какво ти можеш да промениш, за да си набавяш моментите за почивка?
Какво би било добре да добавиш и да изхвърлиш от поведението си?
(Изхвърли и добави – в природата няма празно пространство и ако не добавиш, някой друг ще ти добави отвън.)
Какво означава за теб да си починеш?
Какъв начин на всекидневна почивка можеш да си създадеш?
Как можеш да строшиш рамката на стереотипа си да се преуморяваш?
Отговор „Не знам“ е едно добро начало. То маркира първоначалното ти желание за промяна. Точно зад този отговор наднича истина, която избягваш. Коя е тя?
Близо до финала ще те сръчкам с въпроса
Защо пък не?
Какво толкова?
Ако вземеш да си починеш още днес. Още сега. След последната точка.
Какво СТРАШНО ще се случи, ако го направиш?
Хайде, действай. Ех, пък и аз! Исках да кажа – спри да действаш!
От това Земята няма да спре да се върти!
Какво полезно намери за себе си в тази статия? Остави отзив. Сподели го с мен и с още някоя приятелка, която също като нас не умее да почива.
Край. Млъквам. Оставям те да се насладиш на почивката си.
Най-уместно Напишете коментар…![]()
от Albena Slavova | фев. 7, 2021 | лично, личностно израстване, любов, мотивация, вдъхновение, мъдрост
На 35 години!
Не, не аз! Една тетрадка!
Eдна много специална тетрадка навърши 35. Това е нейната история.
Моята майка умееше да прави изключително много неща. Изпипваше детайлите им, като при това успяваше да не бъде перфекционист. Правеше всичко с такава лекота, която, погледната отстрани, изглеждаше като забавление. Нямаше значение дали това й отнема дни или седмици, или повече… Или е нещо, което става на едни дъх. Всичко, всичко, имаше нейния неповторим стил, белязан от
отдаденост, вдъхновение и прецизност.
Сега оценявам, че онова, което правеше нещата така специални и неповторими, е отношението, с което тя ги зареждаше. Онази невидима енергия, която излъчваше, попиваше трайно в делата й. У дома стените с тапетите, залепени от нея, създаваха неподражаема атмосфера. Цветята й, които галеше с върха на пръстите си, не спираха изобилно да цъфтят. С дрехите, които ми плетеше и шиеше, ме обличаше приказно всеки ден. Храната, която приготвяше, се запомняше с всички сетива.
Някъде по онова време, в моята ранна младост, майка ми си е дала сметка, че всички неща приличат на прелетни птици. Тези, които създаваше, отлитаха според продължителността си на живот. Самата аз израствах и отлитането ми беше само въпрос на време.
И тогава, на прага на моите 20, е решила да ми направи подарък за навършването им.
Такъв, че да пребъде отвъд времето, което на нея й е отредено. Такъв подарък, който не е натруфен със суета, но да напомня за майчината обич.
Такъв, че да го има и в обикновения ми делник, и в празника ми.
Такъв, че да ме провокира, да го поддържам през целия си следващ живот и да го доизпипвам.
Да, направи го.
И това нещо е много просто. От позицията ми на зряла жена днес мога да кажа, че е направо гениално.
Преди да споделя какво е то, ще разкажа и още нещо за моята майка.
Вече казах, че беше майсторка в кулинарията. Това обаче не е достатъчно.
Тя ревностно се интересуваше от рецепти, останали от поколенията. Записваше ги в една голяма тетрадка, която полека-лека се беше превърнала в родова хроника. До името на всяка рецепта беше написано името на първоизточника й. Така, ако се зачетях, можех да се върна буквално столетие назад и да си представя живота през цялото това време.
Той беше като нарисуван чрез думите, които са употребени в описанието на рецептите, чрез продуктите, които са използвани и чрез количествата им. Според това можех да си представя колко големи са били семействата, колко интензивен е бил животът, колко калории са изгаряли в ежедневието си хората тогава… Какви са били делниците им и как са празнували. Можех да проследя как се е променял животът на жените през 20 век, та чак до живота на майка ми и на мен самата.
И така, моята мила майка решила да препише тази тетрадка за мен. Започнала да я преписва скришом, за да бъде изненада. Но рецептите бяха в такова голямо количество, че времето не й беше стигнало или… Или е преценила нещо, което аз сега знам със сигурност.
Личната включеност в даден процес, създава отдаденост.
На 20-я си рожден ден със сигурност съм получила повече от един подарък. Честно, не си ги спомням. Един от тях остана и е постоянно пред очите ми. Това е тетрадката с рецепти, започната от майка ми.
Тя грижливо е избрала качествена тетрадка с няколко стотин станици. Вероятно доста я е търсила, защото преди 35 години такива не се намираха ей така. Няколко стотин са и рецептите в нея. Както казах, не всички бяха преписани, така че след като си получих подаръка, продължих с преписването. А след като свършиха, просто продължих.
Продължих без да съзнавам, че на свой ред създавам история. Този път своята лична, а по-късно на семейството ми. Записвах рецепти, които представляваха интерес за мен и по начин, който ми даваше яснота как да ги изпълня. Гледам на много от тях сега с умиление и носталгия като на нещо мило и наивно.
Наскоро си дадох сметка, че все по-рядко отварям тетрадката. Станала съм по-взискателна какво да допусна да запиша в нея, въпреки, че има още 1/3 празни страници.
Запомнила съм много от рецептите наизуст и ги поглеждам само за сверка. Но най-съществената причина е, че тетрадката доскоро беше ценна.
Вече е безценна!
Майка ми вече я няма, но нейният подарък и съдържанието му останаха.
Поредният ми рожден ден. Отворих отново тетрадката с рецепти.
Осъзнах колко време е изтекло, откакто я получих. Видях за пореден път майчиния красив почерк. Почувствах удовлетворение, че бях изпълнила пожеланието от заглавната страница.
Извадих необходимите продукти. Унесох се в работата си. Масло, захар… Харесва ми да ги бъркам на ръка и да чувам как кристалчетата захар хрускат под дървената лъжица.
Ах! Дървената лъжица! Тя материализира рецептите ми и е горе-долу на толкова години като тетрадката. И пак е от майка.
Стана ми приятно като се загледах. Забелязах, че единият й край е започнал да намалява от употреба.
Не много! Има още време пред нея. И много повече пред мен. Какво ли ще забъркаме заедно?
Какво ли ще си забъркам аз в идните години?
Имам спомени! Имам идеи за бъдеще! Имам мечти!
Имам разбирането, че всеки момент е подходящ за тях.
И за:
Обичам те, мамо!
Благодаря ти!
Думи, за които не е необходим специален повод, защото всеки става такъв чрез тях.
Думи, за които един живот не стига, ала нищо не може да ги спре след него.
След него?
Не! Още днес! Сега! В този момент! Кажи ги!
Без значение дали ти си на 35, на по-малко или на повече.
После ми остави знак за това. За това, че твоят днешен ден стана различен!
С
„Обичам те, мамо!
Благодаря ти!„
